В серия от материали на 360mag.bg ще ви запознаем с някои от най-въздействащите родни зимни личности и техните разкази. На ред е фрийрайд сноубордистът Борис Първанов, който споделя за емоцията от карането, лавините и сложните линии с последствия
НАЧАЛОТО
Оранжева, пластмасова шейна, тобоган, която се опитвам да карам като сноуборд, на един баир на Редута, държейки връзката отпред.
По стечение на обстоятелствата избрах борд. Чичо ми купи едни ски, които бяха 20 см по-високи от мен, бяло с розово, на които пишеше Foxy. Тогава бях шести клас и това бе удар по самочувствието ми. Мисля, че автоматически се преориентирах към сноуборда.
Винаги съм изпитвал удоволствие от карането. Истинска емоция бяха зимите на Банско, още като ученик в гимназията Тогава се състезавах със скиорите и помня едно бясно карвиране по онези дълги и хубави писти. Преди това на Витоша с борда съм бедствал жестоко.
СЪЩИНАТА
Трябва да имаш много добри умения на пистата, за да знаеш какво да правиш извън пистата. Има бордисти като Крег Кели и Джереми Джоунс, които имат уникален стил на карвиране в пудра. Тази техника са я придобили на пистата. И двамата са били състезатели.
Няма никакво значение това, какво карам, ски или борд. Като чувство е едно и също. Бих карал ски, бих карал борд, но е късно да се захващам ските, защото никога няма да достигна нивото си на борд. Доста често, когато съм затъвал до кръста или съм се бавил със снегоходките, съм искал да съм със ски. За да стигнеш до техничните линии с „no fall“ пасажи, трябва да си карал адски много на отворени склонове, за да си подготвен. Двете са твърде свързани. Когато карам сложни линии с последствия, концентрацията е толкова голяма, че няма разлика дали съм на състезание или не.
СВЕТЛАТА СТРАНА
Когато съм във въздуха, и по-малките скокове ми се струват огромни. После, когато се видя на запис, разбирам, че не са чак толкова огромни, но важното е, че в главата ми е много. Тогава наистна усещам, че летя. Най-големият ми дроп е 10-ина метра, или поне така ми изглеждаше, най-вероятно е бил 7-8 м.
Докато се спускаш, генерираш емоции, после заставаш отдолу и гледаш как приятелите ти го правят. Тогава емоциите се връщат. Доброто каране на приятеля го чувствам като мое.
Помня всичките си любими мигове, но те постепено избледняват с времето. Чувството, че съм преживял тези емоции обаче остава завинаги.
ТЪМНАТА СТРАНА
Точно по време на снимките на Lost Winter си извадих рамото. По-сериозната травма в моя случай беше психологическа. Когато се върнах на склона след 20 дни, бях скован. Имах моменти, в които изключвам. Веднъж при допир на пострадалата ръка към склона, блокирах. Мозъкът ми върна спомена за изваденото рамо и тотално изключих. Продължих да се нося надолу, без да знам завивам ли, карам ли. Постепено, стъпка по-стъпка преодолях момента. На следващия сезон бях на 100 процента.
Миналият сезон по време на спускане по Бъндеришкия улей, камък удари борда отдолу и ме хвърли с главата напред. След полет 2-3 метра срещнах друг камък с челото, който направи дупка на каската ми. След това изкарах една от най-тежките си нощи, защото беше ужасен шок.
В Банско, преди години, в един сезон от лавини си отидоха двама познати. Цялата сноуборд и ски общност го изживя много тежко. Осъзнаваш, че същия ден си виждал въпросния човек, погледнали сте се в очите, а в следващия момент той попада в ситуация, която коства живота му. Не е лесно да се изолират емоциите, които подобни инциденти пораждат. Преодолявам тежките моменти с каране, хубаво каране с приятели.
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО
Единственото нещо, което усещам, преди да тръгна, е дишането си и тупането на сърцето. Понякога си говоря и сам. Надъхвам се. Оставам спокоен по време на мисия, за да не блокирам. Разделям си нещата на етапи – да се обуя, да си направя площадка за борда, да си закопчая автоматите, да си затегна обувките. Гледам да преодоля следващия етап, като изкачване на стъпала.
РИСКЪТ
Имал съм два момента, в които осъзнах, че животът ми виси на косъм. При спускането на връх Газей Вальо се спусна първи и гледайки го отгоре, си помислих, че една евентуална грешка би означавала най-тежки последствия, тъй като склонът беше силно изложен. Другият момент е по време на изкачването на Каменишката кукла. Бях отново с Вальо. Тогава се примирихме, че може и да не се върнем живи.
Рискът го преценявам изцяло чрез вътрешната си нагласа – тялото ми, мозъкът ми, опитът ми, шестото ми чувство – понякога те ми подсказват, че не трябва да правя нещо в планината, тогава 100% не трябва да го правя. Не съм имал състояние, в което да осъзная какво е например 50% риск. Или съм напълно сигурен, че ще направя нещо, или ако някакъв инстинкт ме подтикне да не го правя, това за мен е абсолютен отказ. Понякога осъзнавам обективния риск при съответно спускане, но преценявам, че бих могъл да изляза от евентуални опасности в зависимост от личните си способности.
Когато говорим за рискът от лавини, има две страни – знанието какво предизвиква лавините и информираността как аз самият да реагирам, ако някой мой приятел или аз попада в лавина. Другото нещо е вътрешното чувство и усет към снежната обстановка, което за жалост се натрупва с опознаването на дадено място след редица карания. Много хора не могат да си позволят това, карат на прогноза и когато отидат на ново място, не знаят какъв е бил снега. Тогава не може да се разчита на вътрешното чувство, а само на информацията, която имат, как се случват лавините. Хубаво е човек да се образова по тази тема.
Толкова много чувства съм вкарал, докато карам по тези терени, че след всяко едно спускане се освобождава огромна емоция. Тази емоция си струва риска.
ИЗПИТАНИЕТО
Страхът е важен елемент от карането, защото ако не те е страх, нещо грешно се случва – спрял си да мислиш. Аз гледам да не ограничавам страха. Но това не е страх, който те кара да блокираш напълно. Това е страх, който те държи буден. Допускаш го, за да те държи фокусиран. Ако няма страх, няма фокус и допускаш грешки.
Попадал съм в голяма лавина на в.Тодорка – 30-40 см дъска, на 20-30 метра фронт. В самата ситуация всички спомени , от момента, когато видях, че снегът се нацепва, до момента, в който лавината ме събра надолу, са много ясни и отчетливи. Струваше ми се, че минава минута, а реално бяха минали секунди. Интересно е, че първата ми реакция беше инстинктивно да спра и да оставя снегът да изтече под мен, което беше грешка, защото фронтът беше твърде голям. После си спомням, че се опитвам да направя завой надясно, за да избягам от скалите под мен. На видео записа, който видях по-късно, не се вижда нищо такова. Явно в такъв момент мозъкът ти или работи по-бурно или е склонен да си довършва историята сам. В този случай, не съм успял да реагирам навреме, а съм се опитвал, поне мислено. В крайна сметка лавината ме изплю невредим. В следващите случаи, свързани с отцепване на дъски, съм запазвал хладнокръвие и съм успявал да избягвам.
Отзовавал съм се на приятел, който имаше нужда от помощ. Беше се подхлъзнал по леден склон и едвам успял да се спре преди 30-метров скален праг. Тогава карах с Вальо и действахме заедно. Успяхме да го изтеглим с въже. Късмет, че въпросния ден бяхме решили да караме един кулоар, за който се препоръчваше въже, пикел и котки.
ИЗРАСТВАНЕТО
Моментът за следващата ти линия е моментът, в който видиш линия на място, където допреди това не си поглеждал. Стандартното извънпистово каране е свързано с лекота, безтегловност, чувството, че можеш да направиш всичко, защото самият сняг ти позволява. Всъщност истинското развитие като фрийрайдър идва от това, че търсиш и откриваш линии на места, на които никога преди това не си гледал.
Победата в Румъния на Freeride World Qualifier ми показа, че целият извървян път дотогава не е бил напразен, a отношението, с което съдиите подходиха към мен означаваше, че хората в Европа и света уважават карачи, които се занимават с фрийрайд.
ЦЕНАТА
Когато се катерих по Каменишката кукла, беше стръмно, заледено и непознато. По същото време бях скаран с баща ми. Две години не си бяхме говорили. По време на изкачването се сетих за него и казах на Вальо, с когото катерих, че ако нещо ми се случи и не оцелея, да предаде, че съм му простил.
В нашия случай досега, цената да продължим да правим това, което обичаме, е била да се откажеш от нормалния живот, който всички други живеят. Може би това е погрешно. Отделно, това е да се чувстваш ненормален в обстановка, различна от планината.
За луд се възприемам тогава, когато се опитвам да предам моята емоция на хора, които не я разбират, най-вече заради техните реакции. Докато карам, не се възприемам за луд.
ЕКИПИРОВКАТА
Пробвал съм вече може би 20-ина пъти сплитборд. Това е уникален начин за придвижване навътре в планината. Може би тепърва все повече така ще карам.
Иначе ABS раниците са практични като другите раници, удобни са, освен това спасяват човешки живот. Който може да си позволи, е добре да има.
СЪВЕТЪТ
Никога не оставайте сами в планината, а с човек, на когото можете да разчитате. Носете нужната екипировка, с която да си помагате един на друг. Сдобийте с най-много информация и знания за планината. Информацията спасява човешки живот.
ВИЖ ОЩЕ: Всички ЗИМНИ ГЕРОИ ще намерите тук
Тринадесет от най-зимните хора, чийто дробове са пълни с планински въздух, а сърцата им туптят с ритъма на падащия сняг, бяха водеща тема на брой Зима 2014 на Списанието. Ако сте го пропуснали, свържете се с нас, и ще го получите на преференциална цена. А за по-сигурно – най-добре се абонирайте, толкова е лесно.
