„Световното първенство е най-важният формат, най-важното състезание. От него зависят много други неща. Има много напрежение, което не е само физическо, но и психическо. Когато обаче то свърши, ти си тотално изцеден и с другите ориентировачи започваме да се шегуваме:
− Абе, има ли живот след Световното първенство?
Първоначално не ти се вярва. Няколко седмици си замаян, но после установяваш, че то имало, имало живот наистина! Същото беше и с Ком-Емине. След като поставих рекорда, известно време не мога физически да бягам, а и… не искам. Поне една седмица почивка от тичане. Мога обаче да си мисля какво ще правя догодина. Какво предизвикателство да си организирам. Още не е ясно и докато го измисля, ще съм леко като по течението. Дотогава обаче не е като да няма какво да правя.“
Това ни разказа Кирил Николов-Дизела, който вече няма нужда от представяне. Няма нужда и да се обяснява какво направи в края на август. Кои близо 600 километра избяга за 4 дни, 13 часа, 5 минути и 30 секунди и какъв рекорд постави. Няма нужда да се разказва отново и откъде е прякорът му. Би трябвало вече всички да са наясно. Дори бабите и дядовците от Бухово, началникът на гарата в Кръстец, читателите на вестник „Трета възраст“, детенцето с колелото от Лакатник и програмистът от Бизнес парка. Достатъчно голямо постижение направи Дизела, за да разберат и хората, които не са стигали пеша до хижа, кой е най-дългият туристически маршрут в България и да започнат да се изказват компетентно за него. Достатъчно хора следяха „сериала“ му, за да има такива, които да се качат с дочения панталон и галошите някъде сред нищото под връх Мургаш, за да може внучето им да поиска автограф от Дизела в тетрадката. Достатъчно хора искаха да се сравняват с него, за да решат да го догонват с колело по маршрута, но уви, на втория ден останали да си доспят на хижата. Достатъчно бяха явно и тези, които започнаха да броят спонсорите му и да го смятат за крупен капиталист, който се чуди къде да си дене пачките, докато тича. Достатъчно хора са започнали и да го превъзнасят, за да предлагат да се прави негов паметник на нос Емине.
И докато всичко свързано с Дизела се върти около Ком-Емине и много хора си мислят, че неговото бягане се изчерпва с търсене на рекорди по старопланинското било, ние си поговорихме с него и разгледахме календара му, за да видим има ли живот след Ком-Емине, а и преди това. Когато го помолихме да сметне колко километра е навъртял по състезания тази година, той каза: „А, не! Забравете!“. Преброи обаче колко са били състезанията – 76 от началото на годината до рекорда на Ком-Емине.
Става въпрос за стартове по ориентиране и планинско бягане – т.нар. скай рън. При ориентирането дистанциите обикновено са по 3-4-5 до 20+ километра. Най-дългото състезателно трасе за тази година е това на Олимп – 45 км с 3000 м денивелация. Там Дизела спечели второто място. Първо пък взе на петдневното състезание по ориентиране „Липица Оупън“ в Словения през март. Втори се класира на изключително атрактивното изкачване по стъпалата на Айфеловата кула на 20 март. Там той преодоля 1665 стъпала и 290 метра денивелация до върха на кулата за 8 минути и 12 секунди. Трети беше заедно с отбора си на най-голямото щафетно състезание по ориентиране в света – „Юкола“ във Финландия. Там те се надпреварваха с общо 1780 отбора. „Това за нас не беше толкова голям успех, защото предните години печелихме състезанието. Въпреки това си е добро постижение“ – казва Дизела за „Юкола“. На друго голямо състезание – Световното по ориентиране, което се проведе броени дни преди Ком-Емине, Дизела и отбора му „Вариант 5”, Търговище, се класираха 9-и. Това пък според него е наистина добро постижение: „За първи път България влиза в десетката. Това е най-доброто ни постижение в тази дисциплина в цялата история на ориентирането“. Кирил, но този път индивидуално, имаше много добри резултати и от две състезания в Португалия за световната ранглиста, които се проведоха през февруари.
Дотук 7 от 76 старта. Това обаче не е така само тази година, а общо взето всяка от последните: „Обикновено имам около 80 старта на година. Като се има предвид, че през ноември, декември и януари няма нищо.“ Освен състезанията обаче има и тренировки, много тренировки: „Не може само да се състезаваш, трябва и да тренираш. Невинаги състезанието е най-добрата тренировка. Като отида на старта, искам да отида и да умра от тичане, а не да се разходя.”
„Ком-Емине е различно, то не е състезание. Не мога да кажа, че е било някакъв връх в кариерата ми. То беше просто личен проект, който се изпълни доста добре.“
А до края на годината има още състезания: „През октомври предстои Световна купа по ориентиране, в която не съм много сигурен дали ще участвам въобще. Твърде скоро ми е. Евентуално ще се включа в едно състезание от Световната купа по скай рейс – планинско бягане до 30-ина километра.“ И докато животът отвъд Ком-Емине си тече, а Дизела тренира и се състезава и не иска свои паметници, вече се обмисля следващата голяма мисия за догодина. Каква ще е тя, все още е далеч от ясно, но слуховете, които Кирил не отрича са, че този път не само няма да бъде в Стара планина, а въобще няма да е на българска територия.
Интервюто с Дизела за живота отвъд Ком-Емине е част от брой ЕСЕН 2015 на Списанието. Ако сте го пропуснали, свържете се с нас и ще го получите на преференциална цена. А за по-лесно – най-добре се абонирайте.
