Вдъхновени от безбожно красивия филм на Вим Вендерс „Солта на земята“ (с оригинално заглавие „Salt on Earth”) – и не само, решихме да ви разкажем за едни нашенски „агенти“, които миналото лято доволно се потиха по софийските офиси, а това лято последваха мечтите си в търсене на нови хоризонти. Някои от тях – буквално.
САШО, 35 г., бивш главен счетоводител в голяма търговска верига, настоящ планински водач, собственик и управител на „Алекстрек“ ЕООД.
Сашо е перфектното олицетворение на максимата „Повярвай си сам, за да ти повярват и другите“. Обича да поема отговорност. Няма навик да се движи по чужди следи и схеми. Ще го намерите винаги напред – да открива сам пътя и да проправя пъртината. Роден е в равна Добруджа, но от малък е закърмен с любов към Пирин (майка му е родом от Сандански).
Първите си стъпки в планината прави още като малък – на гърба на дядо си. Изкачва Вихрен сам през 1989 г. (на няма и 10 г.) и – както обича да казва – това завинаги променя живота му. Следват стотици изкачвания на български и чуждестранни върхове, пътешествия до Нова Зеландия, Перу, Чили, Патагония, Огнена земя, Полинезия, Непал.
В „свободното“ си (от пътуване) време, Сашо се занимава с одитори, изготвя годишни счетоводни отчети и данъчни декларации. През 2002 г. завършва „Счетоводство и контрол“ и само за няколко години успява да натрупа завиден опит в тази сфера. Това му помага да се издигне до престижна, отговорна и добре платена позиция в голяма международна търговска верига. Противно на очакваното, не се задържа дълго на нея. На върха на кариерата си демонстративно напуска, за да се отдаде на голямата си любов – планинарството.
Откакто се помни, обича да води хора в планината. През 2010 г. за пръв път му хрумва, че може да превърне хобито си в професия. Идеята бързо узрява и от мечта се превръща в реалност. През 2011 г., паралелно с работата си като главен счетоводител, завършва Центъра за професионално обучение на планински водачи към Асоциация „Планини и хора“. Няколко години по-късно решава и регистрира собствена фирма. От януари 2014 г., когато вече е официално безработен, започва да работи по сайта на „Алекстрек“, инвестира в купуване на бус (много свежарски), рекламиране тук-там и… колелото се завърта: „Миналата пролет, когато стартирах, имах по 1 екскурзийка месечно, и от август като се започна, всеки уикенд имах групи, просто не бях подготвен за това, лудница, хората са се отворили за планината“.
С повечето туристи си стават приятели. Мрази да ги нарича клиенти. Иска да им покаже планината през своите очи и душа. „Много голяма страст трябва да вложиш – работата с хора е трудна. Никой не може да те научи как да комуникираш с хора в планината, трябва да ти идва отвътре и да бъдеш себе си. Имал съм критични ситуации, в Пирин тази зима времето на Бъндеришка порта се скапа зверски, по Спано поле не виждаш на 5 метра пред теб – гъста мъгла, виелица, сняг, не знаеш накъде ходиш, GPS-ът няма гаранция, че ще те упъти, крещях на хората да слизат по-бързо, защото улеят се пълнеше със сняг“, но за щастие накрая всичко завършва с усмивки.
Отделно от това, Сашо се занимава с цялата организация на екскурзиите. За разлика от работата в офис, която започва в 9 и свършва в 18 ч., тук винаги трябва да е на линия. Не преувеличава – докато говорим, телефонът му непрекъснато звъни, получава смс-и и съобщения за записвания: „Днес текат записвания за три отделни екскурзии, написал съм над 20 имейла за подготовка за идната и по-идната екскурзия, контактувам с хижи и хотели, правя резервации, плащания, ежедневни реклами по интернет, ремонти на буса, постоянно съм в контакт с хората (относно програмата и маршрута). Непрекъснато съм на мейла, на лаптопа и на телефона. Дневният ми списък задачи не пада под 10. Като дойде понеделник, съм гроги, особено след шофирането в неделя вечер“. Това май е и единственият му (неофициален) почивен ден. Споделя, че няма никакво свободно време. Но не се оплаква и никога не би се върнал на предишната си работа. Планината и усмивката на туристите му дават онази свобода, без която не може!
ТОНИ, 28 г., бивш технически съпорт и настоящ хижар на хижа „Триглав“
Тони е наш (не)човек. По образование е инженер, по професия – див планинар. От съвсем скоро работи на хижа „Триглав“ в Централен Балкан, където най-после се чувства в свои води. По баирите ходи от малък. Родом е от Пловдив, но по майчина линия е от Смолян – детството му минава в Родопите. Учил е в Германия, но планината го връща отново и отново в България – не може да диша без нея. След завършването си се прибира окончателно в родината, обикаля стоте национални обекта и „още стотици други, които си заслужават посещението“. Изобщо не го свърта на едно място.
Изкарал е какви ли не курсове – скално катерене, спелеология, водолазене. Обикаля с приятели надлъж и нашир цялата страна, за да ги практикува. Последните години центрофугата на живота го завърта в София, където започва работа като техническа поддръжка по бизнес приложения на Google. В началото e интересно, „бяхме част от нов проект, който трябваше да докаже на Google, че системата, която им предлагаме, дава по-добри резултати от сегашната. И така и стана, за 3 месеца дадохме с около 20% по-добри резултати“.
След това обаче проектът свършва и екипа на Тони е разпределен по други програми. „Така мина една година и „чашата“ на цивилизацията започна да прелива“. Тогава Тони и един от колегите му, Радо, решават да напуснат работа, за да направят легендарния старопланински преход „Ком-Емине“. Планът е да не се връщат – лятото да водят туристи по-екстремни приключения, а зимата – Тони да ски-инструкторства на Пампорово.
Една неочаквана среща слага Х на всички планове: „Изведнъж след едно обикаляне по планините и посещение на х. „Мазалат“ се запознах с Жоро, който наскоро бе взел и втора хижа – „Триглав“. Той се оплака, че не може да намери хижари, които да стоят през цялото време на новата хижа. Аз му предложих да се срещнем тримата с моя колега планинар от работата и да поговорим. Така седмица по-късно седнахме на една маса, поговорихме, разбрахме се.
С Радо се прибрахме в София и в същия ден напуснахме работа и квартири“. Няколко седмици по-късно Тони вече е в джаза: „работата не спира, от сутрин до вечер има работа за целия китайски народ“. За разлика от предишната работа обаче, тази не му тежи, споделя, че се чувства като прероден, в мир и хармония със себе си. Като се умори, излиза да си почива на полянката пред хижата: „до мен си пасат коне, птичките си пеят“. Тотален релакс. Човек да му завиди.
Истината е, че макар решението да изглежда внезапно, идеята за живот в планината дълго е зряла в главата на Тони. „Всичко се въртеше около тази идея, и после като се появи опцията за хижата, изобщо не съм се замислял, това обобщаваше една голяма част от моите мечти, идеи и визия за бъдещето“.
Със сигурност ще му липсват приятелите и близките, които няма да може да вижда често, но на този етап не съжалява за спонтанното си решение: „Предполагам, че поне половин година няма да имам никакви проблеми да не слизам долу в цивилизацията, достатъчно ми е омръзнало от нея, от големи градове, от хора, които само бързат и се мръщят; тук има много работа, понякога е голяма лудница, голям калабалък, не можем да смогнем с всичко, но в следващия момент всичко е едно голямо веселие, моментите с напрежение са минимални“. За Тони хубавото тепърва предстои. „Имам много други идеи и планове, но тях мога да осъществя и тук, хижата и хижарството събират всичко в едно“.
ВЕСИ, 26 г., рекламен дизайнер и сърф инструктор/управител на база „Нестинарка“
Веси е луда глава. Трудно е да я вържеш на едно място. Занимава се с какво ли не и непрекъснато е в движение. От малка е запалена по спорта – минала е през плуване, тенис, кану-каяк, баскетбол, дори бокс, но веднага щом стане добра в някой спорт, той й омръзва. А тя определено е добра: шампион е на Балканите с женския отбор по рафтинг на „Адвенчър нет“. Освен със спорт, се занимава и с рисуване.
Завършила е рекламен дизайн в НХА и един от основателите на българската марка за дрехи Basics. През зимата е дизайнер на свободна практика, през лятото учи хората да карат сърф на морето. Миналото лято решава най-накрая да се хване на „сериозна работа“ по специалността и така попада в голяма международна фирма. Заплащането е добро, а позицията – перспективна, но след три месеца Веси зарязва всичко и отново стяга багажа за морето – изведнъж й просветва, че най-сериозната работа, която е имала досега, е тази в сърф училището. Май споменахме, че е трудно е да я вържеш на едно място.
Всичко започва съвсем случайно. Веси е трети курс в Художествената академия, когато заминава на практика в Ахтопол. На връщане се отбива за малко на къмпинг „Юг“ и тази отбивка тотално преобръща живота й: „Видях едни сърфисти от „Охо“ и си казах, ей тия колко са яки, да взема да ги питам дали не мога да остана при тях. Оттам отидох до Несебър, запознах се с хората на сърф училището и… уж щеше да бъде само едно лято, следващата година да завърша и да си работя по специалността, обаче в момента, в който стъпиш на плажа за 5 месеца, всичко друго ти става безинтересно – вятърът просто ти продухва мозъка“.
Веси е доказателството, че няма нищо по-постоянно от временните неща. Адски е зарибена по сърфа. Инструктор е от 5 години, а от 3 години е управител на една от базите на „Екстрийм“. В момента разработва второ училище – „тук нещата наистина се случват – може да е само 4 месеца в годината, но пък е нещо, което си заслужава и има смисъл, като го гледаш как расте, се чувстваш супер“.
Веси е на Базата още от самото начало на сезона – денят, в който се срещаме, е един от последните й дни в София. Всяка година училището трябва да се строи наново, защото „винаги има щети“, трябва и да се подготви екипировката. В разгара на сезона цялостната организация на работния процес минава през нея – следи как протичат часовете, обучава и напътства инструкторите. За разлика от офиса, където „правиш каквото иска клиентът, на идея професията ми е много готина, но в действителност яко те мачкат“, тук е в стихията си – има пълната свобода да решава.
За Веси сърфът не е просто работа, а начин на живот. Бори се да запази духа на сърфа, готиното отношение към хората и да поддържа приятелска атмосфера в училището. Почивен ден – няма. Почива си в движение. „Всяка сутрин училището се отваря в 8 часа, вечер – партита, купони, редовно си лягам си 3-4 сутринта и най-странното е, че имам енергия; много е зареждащо, не мога да го опиша – тук, в София, ако си легна в 4 и в 8 трябва да съм на работа, ще съм като зомби“.
Уморява ли се? Разбира се. Но споделя, че тази работа й дава много и се чувства напълно удовлетворена – „като видиш хората как идват от офиса, и изведнъж започват да карат сърф, да се потапят в тази атмосфера, и те си казват, леле, аз в какъв филм живея, и започват да си преосмислят нещата, и стават много по-освободени, дори само за една седмица, и виждаш, че ти им даваш нещо на тези хора, създаваш им готино усещане, среда, в която да дойдат, да бъдат себе си, хората просто преоткриват себе си“.
Как се вижда следващото лято – за сега единствената й мисъл е как да стигне зимата до Аржентина. Пожелаваме й го.
Историите на Сашо, Тони и Веси са част от брой Лято 2015 на Списанието. Ако имате нужда да попълните колекцията си със списания 360 – възползвайте се от специалните ни промоционални пакети!
