Tрима американци с маунтин байкове поемат из една от най-трудните планински вериги в Андите. Пътуването от Болудър, Колорадо до планината Уайуаш отнема на Джоуи Шуслър, Сам Сюърд и Томас Удсън общо 26 часа със самолет, 13 часа с автобус, 1 час с кола и ден и половина с байковете.
Тримата пристигат от Щатите в Лима, Перу, а в 4 ч. на следващата сутрин хващат автобус до град Чикиан. Оттам по черни пътища се спускат в долини и изкачват хребети до селото Ямак.
„Това е най-малкото и най-бедно село, което съм виждал, но хората са толкова весели“, казва Удсън.
Минават през дълбоки каньони и покрай бурни реки. Следобед като по часовник вали. А още не са стигнали началото на маршрута в планината.
Местен гид ги е посъветвал, ако не стигнат навреме, да спят на футболното игрище в миньорско селце. До игрището намират барака до без врати и прозорци и с под, покрит с кравешка тор. Но поне ги предпазва от дъжда.
С началото на маршрута започва болката и изкачването с денивелация 1500 м до височина от 4700 м. В продължение на 4 часа бутат колелата по стръмна пътека до най-високата точка на прохода Куакуанан, откъдето трябва да се спуснат през кал и камъни още около километър в надморска височина до лагера си за през нощта. Трябва да бързат, защото са погълнати от облаци и градушка. Единствени свидетели на бягството им от бурята са крави и лами.
Тръгнали са късно и става ясно, че няма да успеят да преминат и втория заплануван за деня проход. Намират още една барака, в която да пренощуват.
„Забравих мъките от деня, дъжда и дори кражбата на оборудване, която бяхме преживели по-рано. В тези планини се почувствахме живи и не исках да съм никъде другаде, освен там и в онзи момент“, спомня си Удсън.
На другия ден екипировката им е все още мокра, но те продължават да седвижат неспирно, защото на височина над 4000 м дъждът те смръзва до кости. На върха на втория проход забелязват тревисти кулоари, които просто си плачат за първо спускане и момчетата, естествено, се възползват.
В далечината се виждат глетчери. Лагеруват над тюркоазено езеро, а над тях бдят високи над 6000 м върхове. През нощта треперят от студ и чуват звука от струтващи се ледени маси в глетчерите.
Следващият ден ги сгрява със слънце, докато се изкачват по тревисти плата и речни корита. Нова силна градушка обаче покрива земята с лед и ги кара да пренощуват преди поредния проход.
Утрото е слънчево, но всичко бързо се обръща с главата надолу. Джоуи пада с колелото и остава да лежи в безсъзнание. Лицето му е обляно в кръв, а мускулите му са сковани. Постепенно приятелите му успяват да го свестят.
На следващата сутрин се отправят през най-стръмния и труден терен в цялото пътуване към разположения на почти 5000 м височина проход Сиула. По пътя правят скални траверси. В последната част от изкачването започва да вали суграшица и сняг. Пътеката е много тясна и покрита с нестабилен чакъл.
„Усещането е като да буташ ръчна количка нагоре по стълби, докато дишаш през сламка“, разказва Томас.
Неспирният дъжд е отнесъл по-голямата част от пътеката, но все пак успяват да се спуснат в селото Уайуаш, където бивакуват. По околните хълмове препускат диви коне.
В следващите дни се редуват нови проходи и долини… преди една стряскаща среща. Попадат на двама видимо подпийнали, но дружелюбни местни. Всичко е ок, докато единият от тях не вади зареден пистолет, който насочва на шега към байкърите. След няколко изстрела във въздуха перуанецът решава да продължи по пътя си.
В края на пътуването си, вече в цивилизацията, момчетата се мятат на автобус, който ги сваля за 5 часа от височина 4000 м до морското равнище по необезопасени черни пътища, виещи се над пропасти и осеяни с огромни паднали камъни.
Тримата не успяват да стигнат толкова далеч, колкото са се надявали. Бурите и инцидентите ги карат да съкратят маршрута си. Това е поредното доказателство, че едно такова начинание никога не се движи по предварителния план или сценарий. Но те са благодарни. Защото приключението им остава за цял живот. И нямат търпение да се впуснат в следващото.
