Людмила Стаменова е човек, влюбен в пътешествията и планините. След като разбрахме, че е правила трекинг в Непал, нямаше как да не я разпитаме за повече подробности.
Разкажи ни за непалското си приключение.
4 жени, двама водачи и двайсетина дни в Непал… В туристическия ни пакет беше включена и разходка в Катманду, както и няколко свободни дни в столицата, така че успяхме, макар и бегло, да усетим ритъма на града. Катманду е разкошен, една очарователна лудница от всякакъв шарен свят, мотоциклети, светилища и прахоляк.
По програма трекът ни включваше два превала над 5000 м, езерата Гокьо и базовия лагер на Еверест. За съжаление не успяхме да изпълним всичко или поне не по начина, по който го бяхме планирали. Летяхме до Лукла и от там за два дни стигнахме Намче Базар. След него тръгнахме към първия превал и Гокьо Ри. На височина 4300 м обаче, в селището Лунгденг, ни застигна вече печално известният циклон Худхуд, който направи толкова пакости около Анапурна. Снежна буря с розови гръмотевици е нещо, което се помни дълго. Заради него минаването през прохода Ренджо Ла стана твърде опасно и трябваше да сменим плана. Върнахме се обратно в Намче и поехме към базовия лагер на Еверест. Две от момичетата все пак успяха да изпълнят максимално програмата и да стигнат до Гокьо Ри в последните дни от трека.
Помниш ли интересни случки от престоя ти там?
Едно от най-силните ми преживявания беше полета до Лукла, от една страна заради славата му на най-опасното летище на света, а от друга – заради това, че Лукла е вратата към Хималаите. Трудно мога да опиша еуфорията, която ме беше обхванала след полета – бях там, в Хималая, трябваше да си го повтарям постоянно, за да го проумея. Полетите до и от Лукла са въпрос до голяма степен и на късмет. Ние успяхме да излетим на третия път. Първо затвориха цялото летище заради мъгла. На втория опит стигнахме пистата и не излетяхме – технически проблем.
Водачите пък ги научихме на няколко български думички, най-лесно запомниха „баир“. Всеки ден ги питахме за маршрута и те обясняваха: „First small bair, then down, and then bair, bair, bair!”. В Хималаите съществува терминът „непалско равно“, горе-долу същото като родопското равно, но с по-голяма денивелация.
Към края на трека местните празнуваха Тихар, един от многото им фестивали през октомври. Голяма дандания – изнасят касетофон в двора на лоджията и се започват танци, после дискотеката се мести по съседни дворове. От всички в лоджията само ние четирите и една италианка се включихме.
Какво те изненада най-много?
Успях да се втрещя още с кацането – не бях подготвена за задушния терминал и мъничката лента за багаж, пред която се блъскаха пътници от два международни полета, а разни типове прехвърляха чували с чесън и плазмени телевизори, докато тъпчеха чуждите куфари. С излизането от сградата пък бяхме нападнати от кандидат-хамали, които домакините ни от туристическата агенция с доста усилия прогониха. След този първи челен сблъсък с местните нрави нищо повече не успя да ме стресне – нито трафикът, нито мръсотията, нито миризмите… Взех си дозата културен шок наведнъж.
Кое беше най-различно от това, с което си свикнала?
Всичко, но това му беше хубавото. Може би най-вече ходенето с водачи и носачи. Свикнала съм да нося всичко на гърба си и сама да се оправям, както и спътничките ми. Отношението към нас като към клиенти ни беше странно. Водачите търчаха, сервираха ни храната, съобразяваха се с желанията ни, дори и да не бяхме напълно прави. Не казвам, че е лошо, там се е наложил един модел, който работи чудесно за множеството туристи, посещаващи всяка пролет и есен планината. За мен обаче беше и ще си остане непривично.
Разкажи за местните хора? Кой беше най-интересният, когото срещна?
Първото впечатление е, че хората в планината са усмихнати, носят джапанки и могат да мъкнат много големи товари. Сред тях има такива, които през живота си не са виждали автомобил или велосипед… Въпреки това обаче, цивилизацията е нахлула и там – телефони, таблети, прически, някои неща просто са еднакви по целия свят.
Западнякът там се среща главно с хора, забъркани по един или друг начин в голямата индустрия туризъм – съдържатели на хотели и лоджии, персонал, продавачи… Усмихнати са, услужливи, но по всякакъв начин се опитват да скубнат някоя рупия отгоре – било за зареждане на телефон, за баня, за интернет, нормално е и общоприето. Близки контакти имахме, разбира се, с двамата ни водачи и малко по-редки с носачите ни. Водачите ни бяха две момчета от планински села, с доста ограничен английски, но пък за сметка на това забавни типове. Носачите бяха баща и 17-годишният му син. Беше ми неловко да гледам как дребничкият мъж и още по-дребният му син ни носят багажите. Но пък въпреки тежката работа, и двамата бяха усмихнати през цялото време.
Сигурно си опитала местната храна, как е?
„Дал Бог дал бат“ беше кулинарният ни девиз в Непал. Дал бат (dal bhat) е порция бял ориз с малко супа от леща, зеленчуци, картофи, месо или гъби, може да има и маринован плод, лют сос и какво ли още не, според предпочитанията на готвача. Това е ястието, която непалците ядат минимум веднъж дневно, но аз въобще не го оцених толкова високо. Друго разпространено местно ястие е момо, прилича на пелмени, то като че ли ми беше по-вкусно. По пътя към Еверест обаче може да се открие всякаква храна, лоджиите предлагат бургери, пици, паста, разбира се приготвени според тяхното разбиране за западна кухня и съответно с леко странен вкус. В планината ми липсваха свежите зеленчуци и бялото сирене.
Кое беше най-трудно и най-приятно там?
Най-трудно ми беше, когато реших да се откажа в последните дни на трека и да се прибера в Намче. Изведнъж ме събори някакъв стомашен проблем, който въпреки надеждите ми, не минаваше със слизането на по-ниско. Бях се обезводнила ужасно и прецених, че ще бъда в тежест, ако продължа.
А приятните неща бяха толкова много. Да стигнеш лоджията и седнеш отвън, докато има слънце, а пред очите ти се издига някоя брутална заснежена стена. Дългите разходки по претъпканите улички в Тамел (туристическия квартал на Катманду). Приятно беше да си над 5000 м, даже да дишаш разредения въздух, да размениш няколко приказки с други трекери или със съдържателите на лоджиите.
До каква височина стигна и имаш ли желание да се качиш и по-нависоко?
Вр. Кала Патар, 5545 м. Че кой няма желание да стигне по-високо? Планирам в близките няколко години да го направя. Докато бях там и виждах пред очите си осемхилядниците, за които само бях чела и гледала във филмите, не можех да усетя по никакъв начин мащаба. Няма как да осъзнаеш веднага, че склонът пред теб се издига над 8 км от морското равнище. Чак след като се върнах в нашите си планини, усетих колко големи са били онези върхове там.
Ще се върнеш ли? Остана ли нещо за разглеждане и изживяване?
Несъмнено, дори за миг не се колебая. Освен че си имам недовършена работа (все пак така и не стигнах до Гокьо Ри), Непал е още толкова много… Това пътуване беше като трейлър, тепърва ще гледам части от филма, дали ще го видя целия – съмнявам се един живот да стигне.
С приятеля ти управлявате магазина за планинска екипировка Go!outdoor, как се съвместява едно такова занимание с приключенстването?
Все още трудно :) Работим с цел да имаме повече време за пътешествия в бъдеще, като все пак се стремим поне веднъж-два пъти в месеца да сме из нашите планини, тъй като сме и основните тестери на екипировката, която предлагаме.
Как превръщаш това, което обичаш, в своя работа?
Аз все още не съм официална част от екипа на GO!Outdoor, имам си своята работа, но помагам колкото ми е по силите. Планирам в бъдещ момент да му отдам по-голяма част от времето си. Всичко се постига с необходимата доза мотивация, комбинирана с упоритост и хъс за преодоляване на много трудности. Човек трябва искрено и дълбоко да вярва в смисъла на това, което прави, да се развива, да търси, да открива, да греши, да пада и да става. Така се постигат мечтите.
