Вячеслав Стоянов разказва за пътуването си из Непал – трекинг до Базов лагер на Еверест, върхове, проходи, национални паркове и колела.
Началото
Решението за поход в Непал беше взето много лесно и единодушно. Без да му мислим много резервирахме полет до Катманду, където възнамерявахме да прекараме точно два месеца. Никой от нас не беше бил преди това в Непал и липсата на информация тормозеше всички ни. След като вече имахме самолетни билети, започнахме да проучваме какво ни трябва, без да сме сигурни още какво ще правим. Трекинг обаче звучеше добре на всички ни, за да се качим на 5-хилядници.
Подготовката
Разбрахме от приятелите, които вече са ходили там, каква екипировка ни трябва и колко парички бюджет. Купихме супер много лекарства, които ни препоръчаха да вземем, плашейки ни, че болните хора ги оставят да мрат до реката понеже не могат да ги убиват заради вярата им. Като видях и спринцовките, разбрах, че ще трябва да внимаваме много с храната и хигиената. Благодарение на магазини „Стената“ успях да се сдобия с основната екипировка, крайно необходима по високите места в Непал. Събрахме малко джобни, по 1000 долара всеки, и няколко месеца по-късно вече пътувахме в самолета за Доха. Облечени леко, знаейки че в Катар е адска жега, се наложи буквално да мръзнем 12 часа на летището, където климатика докарва температурата до 17-20 градуса, за да компенсира тази навън от 50 градуса.
Катманду
Столицата на Непал ни посрещна с липса на информация и бакшиши, дебнещи за лесната плячка. Прах, шум, натоварен трафик, мръсотията и дърпащи те хора на улиците, които оферират какво ли не, бяха първите ни впечатления от Непал. От нас тримата, само аз имах малко опит с „азиацкия“ манталитет. За таксито платихме двойно повече от обикновеното, въпреки че уж бяхме спазарили добра цена от 800 рупии. Курсът е почти 100 рупии за долар. В Непал за всичко трябва да се пазариш и това понякога доста изморява. Отседнахме в хостел в туристическия квартал Тамел и започнахме да мислим какво ни се прави в Непал през тези два месеца. Ходеше ни се на много места, но времето и бюджетът ни ограничаваха. Решихме, като за начало, да посетим парк Лантанг, после да караме колела из Анапурна и накрая да отидем до Базовия лагер на Еверест.
Започнахме по план с Лантанг. За пермит (такса на парка) на Лантанг и тимс карта (туристически паспорт) платихме по 50 долара общо и хванахме местен автобус до Дунче, за който платихме пак двойно повече (по 700 рупии всеки). Рейсът до Дунче се оказа много силно изживяване. На разстояние едва 117 км от Катманду, първоначално ни се струваше много близо, но пътят ни отне почти 9 часа. Автобусът, индийска марка „Тата 1512“, който местните наричат планински автобус, е невероятен. Целият декориран в индийски стил, повръщащи и миризливи пътници, малки седалки, направени като за хобити, супер много багаж и на всичко отгоре – със силна индийска музика вътре. Автобусът подскачаше на всяка неравност докато караше на сантиметри от пропастта и ако не се държиш за нещо, имаш много голям шанс да се нараниш, и то сериозно. В пътеводителите споменават за автобуса до Дунче, че повечето от туристите предпочитали да вървят 5 дни обратно до Катманду, вместо да се возят в него отново.
Парк Лантанг
В автобуса, по пътя за Дунче, се запознахме с група местни туристи-студенти, които ни дадоха непалски имена. Канза (малкият брат), Майла (средният брат) и Джетха (големият брат), които ни се лепнаха до края на нашето пътуване в Непал. От тях също разбрахме, че това, което сме свикнали да разбираме под „планини“ като височина, всъщност в Непал му викат „хълмове“. Планините в Непал започват от височина 4000 метра. Тръгнахме без портер (носач) и гид, ориентирайки се единствено по картата и разпитвайки местните за забележителности наоколо.
Историята на долината Лантанг е много интересна. Била е открита от местен козар, който тръгнал нагоре по дефилето на река Кхола в търсенето на изгубените си кози. Така той открил прекрасната долина Лантанг.
Местните жители са абсолютни машинки, а носачите са просто уникални. Буквално тичат по пътеките със 100 килограмов багаж, носейки го единствено върху челото си и качват до 4000 метра височина по джапанки. Разглезени туристи, като пенсионери, само охкат и пъшкат докато портерите носят целия им багаж и ги изчакват тук-там. Местните са дружелюбни и позитивни хора, но вече с бизнес ориентиране заради туристическия поток.
Лоджи
Къщи за гости, които се наричат „лоджи“, предлагат всички екстри за туристите като горещ душ, стая, дори количка и бира в магазина. Обикновено се плаща за храната, която ти готвят домакините, а спането ти излиза безплатно. Най-голяма далавера е да се яде традиционното непалско ястие „Дал Бат“ (леща с ориз и къри), защото ти сипват допълнително докато не се наядеш. Така правихме и ние, пазаряхме се за „Дал Бат“ за вечеря, за да се нахраним и да спим безплатно. „Дал Бат“ е основната храна в Непал и особено за портерите. Дори местните се шегуват, споменавайки ястието с думите: „Dal Bhat power, 24 hours, no sleep, no shower”.
Храна и аклиматизация
Цената на храната се качва двойно, когато стигнеш височина над 3500 метра и това значително подкопава бюджета. Нависоко не вирее ориз и не се отглеждат зеленчуци, затова всичко се носи от портери, което и определя по-високите цени Въздухът също става разреден и липсата на кислород значително започва да се усеща над 4000 метра. За аклиматизация към височината, на всеки 500 метра качване, трябва да се почива минимум един ден, когато си на над 3000 метра. За повече от „маниачета“ това е непоносима мъка, когато над теб се извисяват някакви невероятно красиви върхове, а ти трябва да киснеш и да чакаш. Обаче с височинната болест шега не бива, дори се мре от нея. За съжаление, все още няма ефикасен лек срещу нея и препоръчват за всеки случай да се носят хапчета „Diamox“, които при първите симптоми изкарват вода от организма, за да не се пълни тя в мозъка. Пробвах ги и аз и не спрях да пикая през 5 минути няколко дни, като ме заболя много здраво главата, след първото качване на 4500 метра директно от 3500 метра.
Местните редовно ядат чесън и джинджифил, в които се съдържа естествен антибиотик. Затова в менюто навсякъде има налични чеснова супа и джинджифилов чай. Препоръчва се също когато качваш новите 500 метра и преди да спиш на поредната височина, да се качиш още 200-300 метра нагоре и да слезеш долу. Това била най-добрата и естествена тренировка за организма срещу височинната болест. Нашата аклиматизация мина в селото Кьяндзн-гомпа, на 3730 метра. Въпреки че отседнахме в лоджи, още ни се джиткаше. Видяхме едно маниаче, което тичаше надолу от най-близкия връх и веднага се навихме да го качим още същия ден. От липса на кислород се качвахме като бабички, правейки по няколко вдишвания на всяка крачка. Много странно е усещането, когато имаш енергия, но нямаш никаква сила в мускулите поради липсата на кислород в кръвта и едвам-едвам качваш някакво си там „баирче“.
Церго-ри
На следващата сутрин качихме връх Церго-ри (4980 м), въпреки че първоначално се запътихме към връх Яла (5500 м), за който за жалост нямахме разрешително. Същия ден слязохме почти 2500 метра надолу, където получихме кислороден екстаз и направо летяхме по пътеките. Времето се влоши и започна да вали приловен дъжд, който продължи няколко дни. В последствие разбрахме, че през този период, на прохода в парка Анапурна са загинали 42-ма души в борбата със снежната буря.
Парк Шивапури
Върнахме се в Катманду и определихме следващата ни дестинация – „Трите паса на Еверест“, за която ни трябваше около месец преход. Времето все още беше много лошо и решихме докато го чакаме да се оправи, да врътнем едно кръгче с колела из Национален парк Шивапури, който се намира непосредствено до столицата. Наехме си колела, които ни излязоха по 10 долара на ден и тръгнахме през лудницата на града към входа на парка. Платихме още по 15 долара такса за входа (5 долара посетителска такса плюс 10 долара такса за колелото).
Въпреки че парк Шивапури е точно до Катманду, не е много посещаван. Много ни напомняше на Парк Витоша, който точно по същия начин е до столицата. Паркът е предимно от джунгла, въпреки че си е планинка, висока близо 2750 метра. Много е приятно карането из планинските пътеки и действа релаксиращо след шумната столица, с невероятно красиви гледки и гостоприемни местни жители. В едно от селата отседнахме в лоджи, където домакините почти не говореха английски. До входа на стаята ни открихме две огромни торби с коз, от които кълвяха кокошките. Определихме мястото за абсолютен рай!
Парк Сагарматха
Маршрутът „Трите паса“ през проходите Конмала (5535 м), Чола (5420 м) и Ренжола (5360 м) е за маниачета. Най-предпочитана за всички туристи дестинация обаче е Базовият лагер на Еверест (5364 м). Почти няма човек, който е бил в Сагарматха и не е стигнал до основния лагер на Еверест. За него обикновено се хваща полет до Лукла от Катманду, който излиза около 350 долара в двете посоки. Повечето туристи, за да спестят 6 дни ходене от Джири и возене 10 часа в автобус, предпочитат да летят до Лукла.
Преди да отворят летището в Лукла, класическият маршрут до Еверест започваше от Джири, но сега е различно. Повечето лоджи от Джири до Лукла вече са затворени и местните даже се учудват като видят някой турист в тяхното село. Останахме много доволни от 6-дневната разходка по тези места. Хората са дружелюбни и гостоприемни, много е красиво и евтино. Но се простихме с рая когато стигнахме Лукла. Трафикът от туристи, портери и каравани от якове в двете посоки ми напомни за навалицата на централна улица в града.
До Намче базар стигнахме изнервени, без дори да имаме спомени от пейзажите по пътя заради надбягване и изпреварване с всички по пътя. Нарекохме я „Магистралата на Сагарматха“.
Аклиматизирахме се към височината в Пангбоче, на 3900 метра. Разходихме се до базовия лагер на връх Ама Даблам, който се намира на 4600 метра височина и се качихме до подножието на връх Табуче на 5500 метра. За съжаление, всичките върхове над 5500 метра, ако искаш да ги качиш, се заплаща. Таксите за алпинизъм започват от 500 евро и стигат до 10 000, определени са от непалско правителство.
Бизнесът
Алпинизмът е бизнес за местни жители и покоряването на върхове е свързано с много пари. Хората в селата на високо също са ориентирани да изкарат пари от туристите по всякакъв възможен начин. Ако искаш да се изкъпеш с топла вода, понякога трябва да платиш 4-5 долара. Дори зареждането на батерия за телефона стига цена 4 долара на час. Малко ни идваше скъпичко и търсихме през цялото време някакви схеми за спестяване, дори веднъж крадохме ток от фасонка в стаята ни.
За да спестя от топъл душ и да намаля миризмата на киселото зеле, веднъж се пробвах да се изпера и да се изкъпя на реката, както обикновено местните хора правят. Но водата беше толкова ледена, че треперех часове наред след това, опитвайки се да се стопля. Къпането беше леко екстремно изживяване. Ледниците обаче вече нямат нищо общо с името си и са почти стопени. Приличат повече на мъртви сипеи, през които се минава твърде сложно. Шумът от падащи камъни и пустинният пейзаж в дефилето на глетчерите бяха малко депресиращи и приличаха повече на извънземни.
Трите прохода
Трите прохода са лесни, дори със заледените си участъци. Портерите ги минават по гуменки. Най-красива и зашеметяваща гледка към връх Еверест и целия регион според нас се открива от прохода Ренжола (5360 м). Там можеш да прекараш часове, взирайки се в насечения от върхове хоризонт.
Като цяло, в парка Сагарматха е натоварено по пътеките, особено в сезона октомври-ноември. Във високото през нощта става много студено, дори водата замръзваше в стаята ни. Ако случайно ти се доходи до тоалетната, събираш много кураж, за да излезеш от топлия си чувал. Веднъж ме подкоси диария и тази студена и дълга нощ ще я помня много дълго време.
Затворихме обиколката на региона около връх Еверест за 26 дни, което е най-дългият период прекаран на планината без да слизаме от нея за всеки един от нас. Качихме почти 10 върха над 5000 метра и се върнахме обратно до Джири, защото още ни се ходеше много.
Съветите
Накрая бих искал да споделя няколко съвета, ако планирате да посетите високите части на Непал скоро време, за да не носите тежката раница с комфортната си зона.
Храна има навсякъде по лоджите и не е нужно да носите много със себе си. Лесно се намира и подслон за през нощта.
Основната екипировка, от която имате нужда е: раница от около 50 литра, пухено яке, пухен спален чувал до -15 градуса, мерино термобельо, мерино тениска, мерино чорапи, вълнени ръкавици и шапка, мерино бъфче също е от полза, яке с мембрана или дъждобран, летни трекинг обувки с мембрана, летни дълги панталони с опция за разделяне до шорти, гети, челник и слънчеви очила, щеки и котки за трекинг, аптечка и хапчета за пречистване на вода, слънцезащитен крем. Хубавото на мерино вълната е, че не започва да мирише на пот – горещо ви я препоръчвам.
Всичко това можете да намерите в магазини „Стената“, където персонал от специалисти ще ви предложи най-оптимален и сигурен вариант за вас, ако тръгвате на трекинг в Непал или другаде. Ако планирате обаче да качите някакъв техничен връх, ще ви трябват в допълнение палатка, шалте, канче с примус, храна и много друга екипировка за алпинизъм. Това вече е друго ниво на играта.
