Помните ли кога беше първият път, когато предизвикахте себе си? А оттогава до днес? Какво се е променило? Аз например си спомням, как се качих в планината още като много малка, защото бях записана на училище по ски. Доста време мина от този ден, в който за първи път усетих какво е да се спускам по снега. Изпитвах страх, несигурност и като цяло ми идваше да сваля ските и да се прибера у дома. Тогава дори не съм си и представяла, че след време ще водя дълги и изпълнени с желание разговори за планината и ще чакам с нетърпение първия сняг, за да се кача пак там, откъдето преди години исках да избягам. Разказвам ви тази история, защото винаги съм се питала защо сме устроени така – да предизвикваме себе си, да търсим непознати за нас територии и да ги „завладяваме”.
Да се върнем малко по-назад във времето с един пример за откривателската природа на човека. Великите географски открития – един поглед към новото време на средновековния човек. Какво е накарало онези мореплаватели-авантюристи да се впуснат в едно приключение към неизвестното? Дали са знаели, че поставят началото на една нова епоха за човечеството? Въпрос, чийто отговор е като самата история – колкото и да борави с дати и факти, си остава една от най-неточните и най-оспорвани науки. Едно обаче е сигурно – ние хората сме устроени така, че все търсим и изследваме неизвестното, стремим се към самоусъвършенстване и всъщност оцеляваме, защото се развиваме.
Но какво ни кара да тръгнем към приключението? Дали е нещо заложено в гените ни, дали е любопитство? Често е нуждата да се откъснем от ежедневието, друг път е желанието да си пръв, стремежът да се покажеш и да изпъкнеш пред другите. Исторически погледнато, много пъти печалбата и икономическата изгода са движещата сила на изследователския дух.
Любопитството
Научим ли се да ходим, а дори и преди това, ние започваме да изследваме. При някои тази черта добива по-големи измерения, отколкото при други и се стига до добре познатото ни определение – „пъхам си носа навсякъде”. Но понякога именно любопитството ни кара да тръгнем към неизвестното. Да видиш какво има зад ъгъла, а после зад другия и така неусетно се озоваваш на другия край на улицата. Любпитството е присъщо на всяко живо същество, но за някои от нас то се превръща в двигател на развитието.
Желанието за нещо ново
Идва уикендът или отпуската, започват едни уговорки и организации и всичко това с едничката цел – да избягаме. От града, от стереотипното работно общество, от ежедневието. Приключението се е превърнало в една от малкото авантюри, в които човек може да се почувства свободен, да бъде наистина себе си, да живее. Това е и една от причините да тръгнем към него и да го търсим все повече – все пак имаме един живот, а кой иска да го прекара седейки в офиса или прехвърляйки каналите по телевизията.
Да се откроиш сред тълпата
Спомняте ли си закона на джунглата? Е, тук нещата стоят по подобен начин – заложено в гените на човека е да побеждава, да бъде пръв. Човекът обаче, за разлика от животните, иска да бъде най-силен, най-добър, НАЙ-най и то не само когато става въпрос за оцеляване. Не че животът ти зависи от това, но никой не иска да изпусне първата седалка на кабинката сутрин, когато цяла нощ е валял сняг.
Успехът
Без съмнение водеща сила за много хора. Дали спортисти или не, много хора живеят и правят всяка една крачка в живота си, за да ги заведе до успеха. Заради признанието на останалите, или просто заради чувството, че си успял – да победиш другите, природата, дори себе си.
Парите
Понякога победата води и до финансова печалба, а в едно общество, където парите движат света, този фактор не е за подценяване. Но алчността на човека не е само материална – и тук идва…
Славата
Да бъдеш известен, да си онзи, за когото всички говорят. Ами да, не сте ли се замисляли, че понякога хората правят нещо, не защото им харесва, не защото им доставя удоволствие, а защото търсят признание, търсят популярност.
Груповият ефект
Представете си, че се занимавате със ски или сноуборд от 2-3 години. Един ден се качвате да покарате, но приятелите, с които сте горе, правят доста по-сложни трикове или се пускат на места, за които вие още не сте готови. Във вас се поражда силното желание да направите същото. Но най-вероятно те са по-отпитни или поемат по-големи рискове. Точно тук е моментът да проявите самообладание, да прецените риска и дали вашите умения са достатъчни за конкретните условия.
Причините, разбира се, са много повече, за всеки от нас стимулът да направи крачката към приключението е различен. Колкото повече успехи трупаме зад гърба си обаче, толкова по-голямо става желанието за нови предизвикателства. Но и колкото повече вървим напред, толкова по-ясно се изправяме пред въпроса „докъде?”. Докъде трябва да продължим? Докъде е лимитът ни? Докъде можем да стигнем?
Лимитът се определя и от самите нас – всеки има свой собствен праг. Хубавото е, че той не е фиксиран – с много усилия, тренировки и постоянство всеки един от нас може да въздейства на физическата и психическата си граница. В това се убедих, когато се срещнах с участниците в екстремното състезание ХСо Adventure cup. Състезателите бяха смесица от професионални спортисти, планински водачи, запалени маратонци или просто активни хора, на които предизвикателството и приключението носят така нужния на всеки положителен заряд. Всеки един от тях беше положил усилия, за да бъде тук. И всеки един от тях имаше различна причина да участва.
Но за да успееш в това състезание, трябва да си изключително добре подготвен, както физически, таки и психически. Едното без другото те обрича на неуспех. Самата игра те кара да стигнеш лимита си, да се опиташ да го надскочиш, да преодолееш инстинкта си за самосъхранение и накрая да си зададеш випроса – „Мога ли да продължа?” За голяма част от отборите приятната игра се превърна в истинско предизвикателство, а малцина бяха тези, които успяха да стигнат до втория етап. И за да ви припомня колко трудно беше състезанието – завършиха едва 5 от 42 стартирали отбора. Но въпреки всичко победени нямаше, имаше само победители. Всеки един от играчите научи нещо ново, направи своята крачка напред, изпита удоволствието от това да разбере къде е лимитът му и да се изправи срещу самия себе си.
Има една теория, условно наречена „кривата на смелостта”. Според нея, когато човек е неопитен в това, което прави, винаги е по-предпазлив, страхът го кара да е по-умерен в рисковете, които поема. С натрупването на опит, страхът намалява и започва да си позволява да поема по-големи рискове и предизвикателства. Интересното идва, когато продължиш да трупаш опит. Вместо да започнеш да се впускаш в леко казано налудничави начинания, ти правиш точно обратното – кротваш се, замисляш се за опасността и почваш да преценяваш нещата, да поемаш добре обмислени рискове. И после пак нагоре – уменията ти растат, ставаш адски добър и да си позволяваш непредвидими действия. Тогава си гуру. За съжаление обаче, не малко са случаите, когато именно най-добрите си отиват. И няма как да не се замислим – понякога увлечени в собственото си приключение, не забравяме ли да спрем? Не прекрачваме ли границите си, без да сме готови за следващата крачка? Може ли стремежът ни към развитие да се превърне в борба за оцеляване?
Всеки е способен сам да прецени докъде трябва и може да стигне. Да се откажеш понякога е най-смелото решение, което можеш да вземеш. Да си тръгнеш, за да се върнеш по-подготвен и знаещ. Реална ли е самооценката на способностите ни? Все пак, най-ценното нещо, което имаме, е животът ни. Така че преди да поемете към приключението и към риска, замислете се: струва ли си цената и готови ли сте да я платите?
Статията на Северина Митева, заедно със снимките на Яне Голев (и двамата участници във втората сесия на приключенския университет Red Bull JOURNEYversity), е част от брой ЗИМА 2014 на списание 360°.
