Не защото е модерно

Всъщност, всичко започна доста отдавна. Просто чакаше моментът си, за да се случи. В младите си, нищо не подозиращи, мизерни студентски години, поработвах небрежно в един столичен сърф „шоп“ или на прост български – магазин. Та там сред пъстрия избор за уиндсърф стоеше една самотна кайт дъска. Прясно зарибеният ми пилешки ум бе ангажиран със сноуборд (интензивно нарастваща краста по онова време), но въпреки всичко отдадох чест на новият спорт и проверих в чичо ти Гугъл за какво иде реч. Още там и тогава си казах, че един ден ще го карам това.

Малко след завръщането ни от „подготвителния“ курс за клошари, а именно живот в буса в подножието на глетчер, Марина дари два кайта и един бар и така със седем паунда и малко стотинки сглобихме що годе някаква екипировка. Излишно е да казвам, че преди три години, когато се запознах с нея, тайно знаех, че тя е свързана с мен, нас и кайта.

Ето ни два месеца след придобивката, уж случайно с друг наш любим човек – Момичето със златните коси – Деси и двете й дебилни кучета Аша и Франк, на път за лудия остров.

Пътят си е път, но първото нещо, което ми подсказа за нарастващото щастие, което ни очакваше, бяха многобройните кучета на пристанището на ферибота. Обичам ги тия животни и това си е. Целувах, гушках, малки, големи, майки, бебета, на петна, с клепнали уши – всякакви.

Пристигаме на спота… пълно безветрие, как обикновените хора, та и ние до този момент сме ходили просто на море, само на море, да киснем и да се потим като лукови глави в найлонов плик, не знам, нямам време да мисля за това. Вакуум, спи ни се, мизерия, задушаваме се, шок и ужас.

Решихме да не изпадаме много-много в крайности и да преживеем някак този ден, пък каквото има да става, то щеше да си стане… Най-накрая захладня и успяхме леко да придремем в новия ни палат, бунгало, тризвезден хотел с джакузи – Балу, верният ни другар, бусът.

Поспахме си и нали утрото е по-мъдро от вечерта, в тон с поговорката, по изгрев изскочихме и тримата. Ранни пилета, рано си гукат. Там в оранжевата сутрин стартира началото на кучешкия квартал, гетото, където всички камиони за риба и зеленчуци въртят, та даже и боклукджийте ни идваха на крак. Ние обаче нямахме ни най-малка представа за това. Запознахме се с Владо, романтичният, раздаващ годежни пръстени Владо… той беше годеникът на Поли. С тях бяха техните другарчета Павката и кучето му Скруч, или както аз му виках Скрупи, защото много ми напомняше на Руби, кучето на нашите. Спомняте ли си го онзи спящия – наш Владо, впоследствие и той придоби нов прякор – викахме му Сенсей.

И така ние там, Деси на първа линия, и вятърът бе пуснат като че ли с копче „оn“. Приятен шум в ушите след зациклилата тишина на безветрието. Е, добре де, задуха, ами сега!? Уж нищо неподозиращи, но тайно подготвени като зубъри в трети клас преди лошото контролно по химия, за което госпожата така често намекваше…

За начало се разположихме на био телевизора, демек пред караваната на Деси, за да позяпаме каквото сме чели и да сравним записките – да, имахме записки. Примирете се, водя си записки. Разбира се, успехът, който постигнахме, дължим на великия рогат Сенсей, който достатъчно ясно обясни схемата и бе така добър да отдели от времето си, за да ни помогне. На третия ден и двамата подкарахме, но е важно да се отбележи, че напредъкът е пряко свързан с гуруто и факта дали той ще спомене великия процес на суркането.

Значи, мили начинаещи, ако вашият учител или приятел, преподавайки ви, не ви спомене за суркането, считайте, че ще седите на воден старт поне седмица-две. От много векове древните народи си предават легендата за суркането по плажа. Вижда процеса обяснен, но в действителност е доста по-атрактивен и зрелищен.

След усъвършенстването на древната мъдрост влизате у водата и там следва вторият велик вселенски закон. „Запъни му са. Запъни мъ са мъжката“. Казвам ви го, ако ни му са запънити, ще си бъдете като румънски туристи с крило GIN – тъпи и смотани и опасни за себе си и околните. Ден след ден с помощта на дъртите прота, задобрявахме.

Домашна храна, свежи плодове и зеленчуци, тук-там някой плик от континента – така минаваха дните ни. И смях, колко много смях. В моментите на вакуумно безветрие се раждаха велики бисери, а дружинката ни ставаше все по-голяма, разказите все по-смешни, а представата за време просто изчезна.

Изгреви, залези, разходки с колело, розови фламингота… на никой не му дремеше, че се къпе, поливайки се с канче и има осем косъма в повече на разни места.

Най-красивото небе, падащи звезди… споделени истории и каране, каране и пак каране.

Теорията на Сенсей, че преди да изпиеш 90 литра вода и 10 с водорасли, няма да подкараш, е вярна. Просто си киснеш и се бориш и без много да мрънкаш, си пийваш полагащата ти се водица и се надяваш да постигнеш напредък, воден от ината ти и желанието евентуално да се преместиш поне с един метър от там, дето си влязъл, най-сладката мускулна треска, най-вкусното кафе с канела, най-веселите кучета на мисия, лаещи тренерски кайт. Хубав живот.

Който случайно се е прецакал да прочете някоя друга от моите истории, сигурно знае, че поговорките съм ги признала и често ги споменавам като източник на истинско инфо за живота. Еми хората са си го казали… „Краставите магарета се надушват“. Напълно вярно, проверено и потвърдено. Във времето за тръгване нямаше тъга, само благодарност за случилото се, за запознанствата, за уроците, за красотите, които видяхме и изживяхме. За усещането да караш на изгрев, да скачаш и да се разминаваш с приятели във водата, които крещейки, те съветват или просто те поздравяват.

На изпроводяк притеснението, че не сме яли Cig кюфте и че не сме пили турски чай, също изчезна. В 7 сутринта на ферибота и това успяхме да направим.

И нека приказката за анимационните, чудати кайт герои завърши със сърдечна благодарност на Вселената, че ни запозна с Чичо Вальо и неговата прекрасна съпруга леля Мима. Те си знаят и нека снимката от изгрев на ферибота е поздрав за тях.

Благодарим ви мили хора, че ни изтърпяхте и се надяваме скоро пак вятър да брули косите ни.