Първият етап от RedBull JOURNEYversity – приключенски университет за журналисти, оператори и филмейкъри, приключи! Но голямото приключение тепърва предстои. Общо 9 човека бяха избрани да преминат специално обучение в Боулдърленд – една от най-модерните зали за катерене в света. Селектираните, с помощта на професионалисти, бяха обучени в тънкостите на катеренето и отразяването на такива събития. Бяха им поставени различни задачи, с помощта на които да навлезнат по-бързо в материята. Четирима от тях бяха избрани да преминат в следващия етап на RedBull JOURNEYversity, а именно Petzl RocTrip2014. Международното катерачно турне преминава през България и в периода 18-22 септември участниците ще имат възможност да го съпреживеят и отразят.
Една от задачите за участниците беше да направят репортаж от обучението си в Боулдърленд. Ето го репортажът на Свилен Георгиев. Снимките са на фотографа Яне Голев.
Ден първи
„Искаш ли да ти покажа един по-лесен начин да връзваш възел „осмица“?“, почти заговорнически ми казва стоящият до мен висок слаб мъж на видима възраст 20 и няколко години. Съгласявам се, разбира се. Той хваща въжето ми и с три движения за около секунда възелът е готов. Не съм разбрал почти нищо от това, което прави, затова повтаря, този път по-бавно: „Хващаш въжето с тези два пръста, прекарваш го около другите два, заключваш го с тях, после го увиваш около юмрука си, мушкаш го между пръстите и вадиш ръката.“ Пробвам и аз и от втория опит ми се получава.
Неочакваният ми учител е Кико – запален катерач и рекламен мениджър на списанието за екстремни спортове „360°“. Хората от „360°“ са едни от инициаторите на приключенския университет RedBull JOURNEYversity, който ще обучи, избере и изпрати по един автор, фотограф и оператор до Враца, Карлуково и Рилския манастир, за да отразят българския етап от най-голямото катерачно турне в света – Petzl Rocktrip 2104.
Около мен в кръг са се подредили останалите осем щастливци, допуснати до обучението, провеждано между 9-и и 11-и септември в ултрамодерната зала за катерене „Боулдърленд“ в София. Подбрани са по трима кандидати в категория.
Операторите, наричани тук още филммейкъри, са Иван Мурджев, Александра Ненкова и Александър Пехлев, фотографската гилдия представляват Любомир Спиров, Яне Голев и Владимир Калудиев, а пишещите хора сме Северина Митева, Йордан Радичков и моя милост. Деветимата сме на различна възраст и с различен опит. През трите дни на обучението ще разбера, че тук са ни довели и различни мотиви. Едни изгарят от желание да се докоснат до големите звезди на спорта, които ще пристигнат в България, други са привлечени от възможността да завържат интересни контакти, които ще им помогнат в бъдещата работа, трети просто искат да направят първите си крачки в катеренето. Обединява ни желанието да научим нещо ново. От всяка тройка напред ще продължи един, но в момента сякаш не мислим за това. Засега сме група хора, изпълнени с любопитство и навлизащи в един непознат свят.
Упражнението с възела е първата от практическите задачи, които получаваме. По-нататък те ще стават все по-предизвикателни, изненадващи и интересни.
Още преди да стигнем до възлите обаче, обучението започва с малко теория. Венелина Величкова (Ина), главен редактор на сайта на екстремното списание и фен на спортовете на открито, ни развежда из дебрите на катерачния свят. Разказва ни за видовете и стилове катерене, за основните събития и най-ярките звезди на спорта, за категоризацията на катерачните маршрути по трудност. Дори си е направила труда да състави за нас речник, пълен със забавни термини като „бурене“, „бочене“, „пандюл“ и „да солиш“, зад които всъщност стоят доста сериозни и понякога животозастрашаващи действия.
Почти като на филм звучи историята ѝ как легендарният катерач Крис Шарма, когото ще имаме честта да видим и по време на Petzl Rocktrip, прокарва един от трите маршрута с най-висока категория на трудност в света –оцененият със степен 9b+ „Ла дура дура“ в Испания (в превод – „Трудното трудно“), но после 2 години не успява сам да го изкачи. Накрая вика изключителния млад талант от Чехия Адам Ондра, който покорява „Трудното“ след 9-седмични опити, а с това окончателно си спечелва и титлата „най-добър катерач в света“. Едва на 21, Ондра е единственият изкатерил и трите нечовешки маршрута от категория 9b+. „А иначе е много миловиден, с една къдрава косица, лелите сигурно постоянно го щипят по бузките“, смее се Ина.
Вдъхновен от подвига на чеха, малко по-късно и самия Шарма успява да изкачи собствения си маршрут. Разказа за перипетиите на най-големите Ина преплита със собствени спомени, като онзи как веднъж празнувала рождения си ден на скална площадка, овързана с въжета. Дори и да сме имали някакви съмнения, всички тези истории все повече затвърждават усещането ни, че там горе, на скалите, има нещо магнетично, което хване ли те веднъж, няма пускане. Дали заради естествения човешки стремеж да преодолееш себе си и да достигнеш следващото ниво или просто защото от високото виждаш по-ясно и по-надалеч. Във всеки смисъл.
Ина ме е впечатлила още при първата ни среща няколко дни по-рано с това, че е стигнала с каяк от Дуранкулак до Резово, а по време на обучението тепърва ще се уверя, че я бива и в катеренето. Сега ни запознава с двама от нашите трейнъри – хората, които ще ни помагат да подобрим уменията си, така че да са полезни и в катерачна среда.
Мартина Шопова, известен журналист с богат телевизионен опит, ще се грижи за мен и пишещите ми събратя, като ни посвещава в тънкостите на това как се създава история. Сериозно се е запалила и по катеренето – по време на обучението ще направи първите си опити в спорта, а си личи, че и доста е прочела за най-популярните му имена. Стефан Чинов пък е арт директор на списание „360°“ и ще дава ценни съвети на фотографите как да хванат най-интересните кадри. Малко по-късно се появява и Стоил Димитров, представен ни като най-добрия български режисьор и оператор на филми за екстремните спортове.
След Ина, Мартина и Стефан е време за русокосия инструктор в залата Влади да се превърне в център на вниманието ни. Разказва ни за корените на катеренето и как то се превръща от средство за събиране на планински кристали и трансгранична контрабанда в модерен спорт. Показва ни основните елементи на катерачната екипировка и стигаме до вече споменатия възел.
Докато показва на останалите как да го правят, аз получавам лични уроци от Кико и вече знам, че ще запомня неговия начин. Всички обуваме катерачни седалки, прекарваме въжето през едно ухо в предната им част и завършваме възела, така че да не се развърже точно в сюблимния момент, когато висим на няколкостотин (в нашия случай – само на няколко) метра над земята.Следва един неособено радостен момент за мъжката част от групата – за да пристегнем добре всичко, трябва рязко да дръпнем двата края на въжето нагоре, при което седалката се впива яростно в онова, което ни различава анатомично от дамите. Утехата е, че въжето, заедно с един лъскав карабинер, е подарък за всеки от нас от Pik 3000 – официалния представител за България на световния лидер в катерачната екипировка Petzl. Добре опаковани, се насочваме към онова, което е привличало респектираните ни, но любопитни погледи през цялото време – катерачната стена.
След траверса тръгваме нагоре! Един по един Влади ни помага да се вържем за въжето, което виси от върха на стената. Оттам другият му край се спуска в ръцете на осигуряващия ни инструктор. „Студентите“ в приключенския университет се редуват да изкачват стената, но очите ми събира фотографът Владо, който се покатерва горе със светкавична скорост, а уж единственото, свързващо го с вертикалния спорт е карираният панталон с кожени парчета на коленете, предпочитан и от катерачите.
Докато го интервюирам на следващия ден, ще ми довери, че всъщност е мислел, че има страх от високото. Чак тогава си давам някакво обяснение за експресното му изкачване. Може би просто е искал да го отметне по-бързо. Всеки от ентусиастите прави по три катерения по различни маршрути. Когато идва и моят ред, вече наближава 10 вечерта, затова имам време само за две качвания. Но удоволствието е като за 20.
Окуражен от „постиженията“ си на стената, решавам да се пробвам и на боулдърите, имитиращи невисоки скални късове, по които се катериш без осигуровка. Преливам от адреналин и не чувствам умора, но избирам маршрут с ниска степен на трудност – 4. Тръгвам уверено нагоре, окуражаван от оператора Алекс, който посреща всяко следващо движение с „Браво, бе!“. Протягам се за последната хватка, докосвам я, но пръстите ми се изплъзват и падам. Добре, че подът е успокояващо мек. По краткия път надолу съм успял да ожуля коляното си. Боулдърите може и да са изкуствени, но кръвта е истинска.
Залата вече затваря и няма да имам време за втори опит. Така приключва първият ден от Red Bull JOURNEYversity. Впечатленията? Забавно, приятно, емоционално, засега неособено трудно. Чувствам се малко като дете, което може да си поиграе на воля.
Ден втори
Този път започваме в заличката с телевизор, която иначе се използва за детски партита. Усещането от вчера, че сме се върнали много години назад, продължава. До момента, в който трейнърите започват да ни раздават конкретни задачи, по които ще ни оценяват. За нас, пишещите, Мартина е приготвила три. Още днес трябва да направим по едно интервю с оператор и фотограф. Имаме пет задължителни въпроса, които трябва да зададем, но сме свободни да измислим и свои. На следващия ден се очаква да предадем текст, разказващ лична история на някой от хората в „Боулдърленд“, независимо дали на самия автор, на някой от другите участници или на момичето на рецепцията. Набързо прехвърлям някакви мои спомени в главата си, но решавам, че не са достатъчно екстремни, като изключим един рафтинг по пълноводната Струма, придружен с обръщане на лодката и разни други вълнуващи и студени занимания. Оглеждам хората наоколо и изведнъж се сещам за човека, който е полегнал на пуфовете зад мен – Ина. Тя ще е, а историята ще описва каякарското ѝ приключение. Последната и основна задача е да направим репортаж от цялото събитие. Е, това и четеш в момента. Операторите и фотографите, разбира се, също си имат своите задачи, свързани със заснемане на филми и снимки от Red Bull JOURNEYversityи от атмосферата в залата. Те ще снимат и интервютата, които ние, авторите, ще правим по-късно.
Ина веднага се съгласява да стане герой на моята история, но преди да успее да ми разкаже, имам друга мисия – стената отново ме зове. Този път авторите, в целия си блясък, влизаме в ролята на модели. Идеята – снимащите се покатерват първи, заемат позиция, после ние тръгваме нагоре по-встрани от тях, а те тренират снимки на катерещ се човек. Мен ще ме увековечава операторката Алекс (да, има и момиче, и момче-оператор с това име, всички ги бъркахме в началото).
След катеренето и разказа на Ина за малко оставам сам, но усещам, че докато си водя записки, Александраме снима. Уж незабелязано избира нестандартни гледни точки, което провокира и мен да включа цялата ситуация в разказа си.
Въобще, това е едно от най-хубавите неща на обучението – всички взаимно се вдъхновяваме, едновременно сме обекти и автори на творческите продукти, които се раждат тук, на момента. Все повече заприличваме на един голям екип, в който хората си дават съвети, помагат си, предлагат на другия идеи.Наоколо цари приятен креативен хаос – всеки нещо пише, снима, изучава внимателно залата и хората в нея в търсене на интересния кадър или грабващата история. Като стана дума за залата, „Боулдърленд“ може спокойно да бъде главен герой в отделна история. Боулдърите са покристи със светещи в най-различни цветове хватки, а от тавана висят диско топки, които влизат в употреба, когато тук се вихрят партита. Огромните витрини разкриват фантастична гледка към Южния парк, Витоша и залези, конкуриращи футуристичния дизайн на залата. По тъмно пък многото малки лампи на тавана се отразяват в стъклата и създават усещането за обсипано със звезди небе
Сковаването в ръцете ми е преминало и решавам отново да атакувам боулдърите. Този път маршрутът е различен от вчера. Изглежда ми дори по-труден, но успявам да стигна догоре. Забравил съм обаче да си подложа един от меките дюшеци, разхвърляни в залата, и приземяването ми е малко твърдо.
Време е за интервютата. Докато разговарям с Любо и Владо, отново усещам, че всички тук ще оставят част от сърцето си в залата. Това не се имитира.
Неусетно сме окъснели. Минава 23 часа, героите са уморени и трябва да починат преди последния ден от обучението.
Ден трети
Днес се събираме малко по-рано. Пишещите обсъждаме с Мартина личните истории, които сме изпратили следобеда. Текстовете на Северина и Йордан са много добри, интересното е, че тримата пишем в доста различни стилове.
Следва първата изненада за деня. Дават на всеки от деветимата кандидати да изтегли по едно листче. На него е написано име. Оказва се, че то е на един от тримата участници в предстоящо катерачно състезание, а ние трябва да отразим неговото представяне. Оформят се три екипа, аз съм в този с операторката Александра и фотографа Яне.
Представят ни и трите катерачни звезди. Нашият екип ще следва по петите Петя Суперстар – инструкторка в залата, симпатичен миньон с греещи зелени очи и неизчерпаеми запаси от жизнерадост
В ролята на Ранения лебед влиза инструкторът Влади, който печели новото си бойно име благодарение на опакованите си в лепенки пръсти.
Третият претендент за слава е Кико Шармата (с ударение на втората сричка) – специалистът на „тарикатския“ възел „осмица“, готов винаги да помогне с каквото и да е.
Регламентът е прост, но за сметка това изискващ максимално раздаване от всички замесени – имаме 3 минути, за да научим историята на зачислената ни звезда, а после тя разполага с още 7, в които да опита да изкачи пет маршрута с различна трудност. Не става ясно дали имената им са измислени на по чашка или в момент на тежко катераческо отчаяние, но при всички положения правят интересни попфолк-соц-филмово-музикални препратки.
Малко преди да се метне на боулдърите, успявам да хвана Петя Суперстар за блиц-интервю:
– Защо Суперстар? Заради възрастта или звездния ти статус?
– Стар, стар, направо суперстар. Дългата ми кариера стартира още със залеза на комунизма. Всъщност голямата ми любов беше федербала, но след това се преквалифицирах на състезател по „Не се сърди, човече“. Една изключително стратегическа игра, но и много рискован спорт. След тежък инцидент изпаднах в кома и реших да се пренасоча към нещо, свързано с дюшеци. Така стигнах до катеренето. Хареса ми, защото, ако не успееш да се качиш, винаги можеш да се потъркаляш.
– Залезът на комунизма явно е бил твоят изгрев.
– Така е, едно залязва, друго изгрява, в моя случай – един суперстар.
– Какво ще правиш днес тук?
– Мисля да разцепя всички боулдъри. Трябва да спечеля. Раненият лебед и Крис Шашма нямат шанс. Ще мина всички маршрути от първи опит. Има само един много страшен – „Олеле“. Там ще има „олеле, майко!“. Не съм го минавала досега. Това ще е първият път, но може и да ми е последен.
Дълбоко интелектуалният ни разговор е прекъснат от пронизителен сигнал, който дава начало на същинското състезание, и Петя се хвърля в действие. Катери се с грациозността на газела, лекотата на врабче и настървението на питбул. Но усмивката не слиза от лицето ѝ, сякаш се разхожда в парка.
Първия маршрут, който захапва, е „Пирамиди, фараони“ (степен на трудност 6a). Петя ми е доверила, че я привличат повече пирамидите, отколкото фараоните, но нито едно от двете не я затруднява особено.
В същото време Шармата блести със златните си еспадрили. Раненият лебед отговаря с екип, в който отчетливо се натрапва липсата на фланелка. Стратегически ход на младия претендент, защото желязната мускулатура на релефното му тяло кара фенките да го подкрепят неистово.
Това явно обърква Суперстар и тя изпада в кратко недоумение към кой маршрут да продължи. Все пак, с пъргав спринт стига до другия край на залата, където е следващото ѝ предизвикателство – популярният сред катерачите маршрут „Въртиврат“ (4). Толкова е популярен, че дори и аз май паднах от него в първия ден. Петя обаче създава впечатлението, че може да го качи със затворени очи и вързани крака.Отнема ѝ около 5 секунди и половина и така печели време за малка почивка.Следва ново препускане, а ние тримата – оператор, фотограф и автор, търчим по петите ѝ. Маршрутът I Can Fly (6b) е разположен на висящ от тавана боулдър. Суперстар полита нагоре като същински Супермен и отмята и това предизвикателство. Умората обаче започва да си казва думата
Петя грабва дълъг червен прът. Притеснявам се, че ще го използва, за да острани конкуренцията по нечестен път, но се оказва, че това е четка, с която почиства първата хватка на зловещия „Олеле“ (6b). В този миг Суперстар осъзнава, че е пропуснала четвъртия маршрут и бързо се насочва към него. Преодолян е преди да успея да произнеса името му („Пътят към Уелвил“ – 6а) и сега остава най-трудното. Това е моментът на истината.
Моментът обаче се отлага, защото на „Олеле“ се бори Шармата. Дори и бойният му вик „Сай!“ не помага. Изведнъж осъзнавам, че нашият фотограф е изчезнал. Алекс е така добра да ми го посочи – Яне е намерил заобиколен път и сега дебне, излегнат на покрива на боулдъра.
Подходът към маршрута е с отскок, след който трябва във въздуха да се хванеш за голямата ромбоидна хватка. Суперстар го прави от втори опит. И тогава започва борбата. Петя заема почти хоризонтална позиция, с крака опрени на съседната стена. Умората обаче е твърде голяма и звездата ни пада.
Финалният сигнал за седемте минути прозвучава, но това не е всичко. Тримата шампиони се придвижват към стената, където ги очаква маршрут с въже, известен като „Бузлуджа“ (5b).
Преди всеки от тях нагоре се изкатерва неговия фотограф или оператор. Вече си давам сметка, че задачата на снимащите е може би най-трудна, което ме кара искрено да им се възхищавам. Освен, че трябва да се катерят, са натоварени и с неудобна снимачна техника, която на всичкото отгоре са длъжни и да пазят от потрошаване. А докато висят, разчитаме да направят и запомнящи се кадри.
Първи по маршрута тръгва Лебедът, който подчертава сексапила си с атрактивни, люлеещи движения. Петя пък екипираме с камера Go Pro, монтирана на главата ѝ. Суперстар прилича на малко паяче, лазещо по стената.
С изкачването на Кико състезанието приключва, но за пишещите има още една изненада. Мартина ни привиква един по един и ни обяснява, че трябва да влезем в ролята на репортери, които се включват на живо в ефир с репортаж от надпреварата. Дава ми една минута, в която да си събера мислите, а после камерата започва да записва. И се отприщва една логорея, чак Мартина едва смогва да ме прекъсне. Всичко е импровизация – аз разпалено разказвам за подвизите на катерачите и припадналите по Ранения лебед фенки, тя ме провокира с въпроси за инциденти по време на състезанието, накрая се заливаме от смях и се поздравяваме за страхотния репортаж, за който дори Си Ен Ен би платил милиони.
Финалът на обучението за нас, журналистите, отново е пред камера. Този път ние сме интервюираните и споделяме
впечатленията си от това, което ни се е случило през трите дни.
После програмата е свободна. Катерим се по боулдърите, докато залата не затваря врати. На никой обаче не му се тръгва. Въртим се пред входа и все си намираме повод да поговорим още малко – за катеренето, за екстремните спортове, за каквото и да е.
Разделяме се като приятели до след два дни, когато ще се съберем отново, за да разберем кои са тримата избрани да отразят катерачното турне Petzl Rocktrip. Но съм сигурен, че ще се виждаме и след това. Тук, в залата, или някъде по скалите. Защото мечтите едва сега започват.
Още от Red Bull JOURNEYversity:
– Дневникът на един начинаещ катерач, Йордан Радичков
– Пътешествие с неизвестен край, Северина Митева
– 3 дни катерачни приключения в едно видео, Александър Пехлев
– Red Bull JOURNEYversity – голямото приключение предстои!, Александра Ненкова
Партньори на кампанията Red Bull JOURNEYversity, инициирана от 360° и Ред Бул, са Walltopia – лидер в производството на катерачни стени, GoPro чрез XCoSports – официален представител за България, Petzl чрез Pik 3000 – официален представител за България, Nissan и Beardfrost Productions.
