„At the moment, the world’s having problems and we don’t. We just drink water and eat rice“
Пол изрича дълбокомислено горните думи и в подкрепа отпива няколко глътки вода. Оглеждам се наоколо. Пред мен е синьото Андаманско море, набраздено единствено от следите на преминалите лодки, зад мен – шумът на джунглата и крясъците на маймунте. Около ми са Пол и останалите приятели – катерачи от цял свят, с които в последния един месец сме споделяли живота в един свят без финансова криза, часовници, телевизия… Тон Сай, Тайланд. Този текст обаче няма да разказва за изкуството да съществуваш в рая. А за изконната човешка потребност да оставиш всичко зад гърба си – било то рай и безпроблемно съществуване, и да се пуснеш в непознатото. Без знанието какво точно те очаква там.
Same same but different – най-популярният тайландски лаф много точно описва живота на един плаж ден след ден. В мига, в който съвършенството стане ежедневие, е време да тръгваш. Кой знае какво ни очаква по пътя – други места, интересни хора и невъобразими приключения…?
Имаме още почти два месеца в Югоизточна Азия, единият от тях смятаме да изкараме в Лаос. Според гидовника ни там също има катерачен обект, който, ако вярваме на писаното, би трябвало да е доста добър. Съвсем случайно, преди да тръгнем от Тон Сай, срещаме и група французи, идващи тъкмо от Лаос, които ни разказват и за още един, новоразработен обект. Оставят ни няколко принтирани от интернет листа с насоки как да стигнем до мястото и описания на маршрутите. Снабдени с тази ценна информация, тръгваме по дългия път към Лаос – предстоят ни около 2000 км, които да изминем за три дни с всевъзможни транспортни средства – лодка, миниван, автобус, тук-тук, влак. Последният хващаме от Банкок и по разписание трябва да ни откара до границата с Лаос за една нощ. Когато се събуждаме малко преди уреченото за пристигане време обаче се оказва, че едва сме преполовили пътя. Така и не разбираме кое причинява закъснението от повече от шест часа, но няма и значение, защото това е първият – и май единствен – принцип на съществуването в Лаос: да не си даваш никакъв, ама никакъв зор.
LAOS PDR
PDR е абревиатура за People Democratic Republic, но според твърде разпространената сред местните шега идва, за да обясни изконната им житейска философия – Please Don’t Rush. Къде шега, къде истина, в следващия един месец ще трябва да приемем факта, че каквото и да искаме, евентуално ще получим, закъдето и да сме тръгнали, най-вероятно ще стигнем – но при всички положения няма да стане нито бързо, нито със сигурност, и ни най-малко – както сме го очаквали. Дали заради почти непоносимата жега, дали заради бавната вода на Меконг, която се влачи през цял Лаос, или заради дългогодишните традиции в употребата на опиум, но местните не притежават и грам от живеца на тайландците. Всъщност, ако бяха малко по-бавни, щяха да са спрели напълно. Е, ние нямаме нищо против, не бързаме за никъде и имаме цял месец пред себе си да стигнем там. Където и да е това.
Пресичаме Меконг за първи път по Моста на дружбата между Тайланд и Лаос, срещу 30 долара на границата се сдобиваме с едномесечни визи и няколко километра по-късно сме в столицата Виентиан. Столица в случая е чисто административно понятие – нищо, ама нищо общо с останалите столици в района – Банкок, Куала Лумпур, Сингапур или дори Пном Пен. Възможно е да обиколиш целия град в рамките на един ден, без дори да да вземаш транспорт. Небостъргачи, молове, задръствания – няма. Разстлан по протежението на Меконг, Виентиан е пропит от една изключително ленива атмосфера, в която нищо не се случва, няма къде да се ходи и какво да се прави там. За сметка на това много пасва на колониалната архитектура на града, наследство от французите. А в нас вече се прокрадва въпросът – какво да очакваме от останалия Лаос, когато имаме планове да стигнем първо около 500 км на север, до Луанг Прабанг и отвъд, а после 800 км надолу до най-южната точка, където да пресечем границата с Камбоджа. Междувременно ще спрем и във вътрешността на страната, и ще потърсим обекта, за който ни разказваха французите.
Три дни са абсолютният максимум в града – предостатъчно да се наситим на всичко, което има да предложи. А то не е много – спретнатите къщи в колониален стил и прясно изпечените багети, които се продават на всеки ъгъл (нещо, което всеки западен човек, прекарал известно време в Азия само на ориз, би оценил по достойнство); откритите ресторанти край Меконг, които отварят с вечерната прохлада и рояците комари, където ядеш огромна прясна риба тип шаран, плюс салата, ориз и бира за около девет лева (в местна валута това са 50 000 кипи, в Лаос е твърде лесно да си милионер с огромни пачки в джоба); и накрая вечерният пазар, откъдето местните се снабдяват с храна, и сред множеството сергии, отрупани с трудно разпознаваеми храни, можеш да вечеряш с хайвер от мравчени яйца, свински пениси на скара и салата с хлебарки. И не, не си измислям.
На третия ден пълним джобовете с милиони кипи и се отправяме към първа точка от предначертания ни маршрут – Ванг Виенг.
Макар да е само на някакви си 140 км от Виентиан, нищо не пречи пътуването с автобус да отнема повече от четири часа. В Лаос пътят не винаги е равен на скоростта по времето, но пък има други константи – колко и да мислиш, например, че автобусът е претъпкан, той не е и винаги ще се намери място за още хора, пренасящи живи петли в найлонови торбички или гущери, завързани на каишка. Задължителна е и огромната изпращяла колона над главата на шофьора, от която звучи неизменният диск традиционна лао поп/фолк музика, винаги усилен на макс. Лепенка на предното стъкло ни уведомява, че превозното ни средство е част от инициативата за по-добър транспорт от 1988 година. Пътят е широк точно колкото за нас, за сметка на това шофьорът смело се разминава с останалите коли, каруци и моторчета, поддържайки скорост от 60 км/ч на остри завои без видимост, при наклон от 30-40 градуса. Забавно е, особено предвид, че сме средно по трима на седалка. Не се и съмняваме обаче, че ще пристигнем невредими, както и става – и ето ни няколко часа по-късно, намерили сме перфектно бунгало за няма и десет лева, достатъчно встрани от шумотевицата, съсредоточена около реката.
Катеренето, заради което ние сме тук, съвсем не е важно за 98% от останалите хора. Това, с което е известен Ванг Виенг, е tubing-a – или спускане с вътрешни гуми от трактор по течението на реката. И тъй като тя е широка, бавна и самото спускане не е нищо повече, освен приятен начин да прекараш поредния горещ ден, местните са измислили как да го превърнат в екстремно изживяване. В продължение на два километра по двата бряга на реката един след друг се нижат барове. Всеки от тях има собствено съоръжение за някаква форма на забавление – тролей, пързалка или суинг (пандюл от бамбукова кула), в общи линии всички възможни начини за приземяване във водата отвисоко, спретнати с подръчни средства. И докато се влачиш с гумата си по течението, отвсякъде някой ти маха и те вика да пробваш неговата зарибявка. Като сметнеш, че във всеки бар трудно се разминаваш без поне една бира, не е странно, че цялото забавление отнема около шест до осем часа. Съпроводено от невъобразимо висока музика, гърмяща от невъобразимо изпращели колони, без никаква последователност или подбор в парчетата. Дръменбейс до лао-поп, Beastie Boys и Kathy Perry, няма значение. И за да е още по-запомнящо се изживяване, всеки бар има и “специално” меню, наред със стандартното за алкохол, от което можеш да си избереш джойнт, гъби и опиум под каквато форма искаш – чай, сандвич, шейк, омлет, сладолед, пица…, разбира се, можеш да си вземеш и в торбичка “за вкъщи”. Употребата не е легална, разбира се, затова и вечер излизат цивилни полицаи на проверки, но само с цел да събират тлъсти глоби, ако те хванат да употребяваш. Парадокси да искаш – а на фона на цялата тази свободия, парти животът всъщност се случва през деня, защото точно в един часа през нощта всички барове затварят по силата на правителствена наредба, която важи за цял Лаос. Е, за сметка на това леденостудените Beerlao започват да се леят още в десет сутринта, с първия бар, от който започва тюбинга.
Ние обаче сме твърдо решени да не се поддаваме на общия tubing и happy pizza цикъл и да локализираме трите обекта за катерене в околността. Отнема ни средно по три дни за всеки, въпреки описанията в гидовника, според които това съвсем не би трябвало да е проблем. Включва придвижване с колело или моторче (намират се съответно на 2, 5 и 20 км от Ванг Виенг), преход през оризища и пътеки в джунглите (където непрекъснато иззад храстите изскача някой местен да ти иска такса от 10 000 кипи, защото земята била частна), и борба с рояци разнообразни насекоми, щом спреш дори за секунда почивка. Два от обектите не са нищо особено, въпреки че скалата е добра и има интересни линии. Влагата и джунглата обаче, както и сравнително малкият брой катерещи си оказват влияние – по-голямата част от маршрутите са мръсни или не добре осигурени. Третият обект – Па Даенг, на 2 км от Ванг Виенг, е наистина добър, но за съжаление с не повече от петнайсет маршрута, пет от тях 6а/6b, а останалите – 7а/7а+.
Докато търсим точната пътеката, която да ни преведе до скалите през безкрайните оризови полета, попадаме на поредната “забележителност” – средно високо хълмче, определено като “viewpoint”. Срещу 5 000 кипи можем да се качим и да видим панорамна гледка към цялата околия. Това малко ни интересува, но оставаме да си починем на сянка и се заговаряме с пазача – местно момче на двайсетина години, което, като вижда да свиваме цигарки тютюн се ухилва, бърка в раницата и вади найлонова торба, пълна с мазни глави. Обяснява ни, че джойнта се гледа в планината и е в пъти по-добър от всичко, което се продава в баровете край реката. Дава ни го за 80 000 кипи. Вътре има не по-малко от 50 грама. Докато се чудим как да му откажем любезно, първо, защото вече си имаме, и второ – подобно количество е почти непосилно за оставащите ни двайсетина дни, пичът решава, че не ни харесва цената и започва сам да си сваля. Когато стига до 50 000 кипи, вече ни е ясно, че ако не го вземем, ще го засегнем на чест. А и, по дяволите, това са няма и десетина лева.
Ясно, че катеренето определено не трябва да е водещата причина, за да дойдеш тук, но поне е опция за активно прекарване на времето. Не че ти идва да си особено активен при почти постоянната температура от 40 градуса и 90+% влажност на въздуха, но алтернативата – хамак, бири, непрекъснати повторения на “Приятели”, също омръзва. За разнообразие правим и един преход от около 30 км с колелета из околните села. Села – по-скоро скупчини от бамбукови бараки покрай прашен път, населявани от местното племе хмонг, чието традиционно занимание е отглеждане и употреба на опиум. Видимо е по липсата на зъби в устите на всички хора, които срещаме, това обаче не им пречи да се разтягат в широки усмивки в мига, в който ни видят. Канят ни да споделим салатата им от зелена папая, чаша вода или просто да си се поусмихваме. В продължение на почти 20 км из вътрешността на планината магазини няма, така че когато излизаме на последното село преди “главния” път и виждаме хладилните чанти, леденостудените Beerlao са повече от добре дошли. Това е третият ми ден на колело в живота ми изобщо (предишните два се учех да го подкарам на самолетната писта, наследство от Виетнамската война, в близост до бунгалото ни), така че имам нужда от презареждане, за да пренебрегна усилващите се болки във всяка част от тялото ми и да успея да избутам и последните километри, които предстоят да изминем в тъмнина.
Почти неусетно изминават близо две седмици от месеца ни в Лаос, и е крайно време да си тръгнем от утопичността на Ванг Виенг. Отказваме се от Луанг Прабанг, който е на 150 км на север, но пътуването отнема повече от осем часа. А и монаси и будистки храмове да искаш в Азия, точно това няма да ни амбицира да изтърпим пътя дотам и обратно. Решаваме да се насочим към следващия катерачен обект, като се надяваме французите, които ни го препоръчаха от собствен опит, да се окажат прави и мястото да си струва усилията.
Три дни по-късно автобусът ни стоварва в абсолютното нищо. Оттам би трябвало да намерим някой да ни откара до Бан Нам Нон – селото, към което сме тръгнали. Мястото е тотално встрани от всички утъпкани пътеки, не съществува дори във вездесъщия Lonely Planet. Натоварваме се в каросерията на преминаващ пикап, сред още десетина човека, чували ориз, яйца, туби вода… и след двайсетина километра сме там. Имаме една-единствена опция за настаняване, но мястото е читаво – две бунгала на брега на реката (в Лаос животът се случва все покрай някоя река), имат дори заредени бири в хладилника.
На следващия ден успяваме да обменим няколко думи на английски със собственика и да разберем как да стигнем до скалите. Мястото е на около 5 км от бунгалата ни, така че събираме инвентара, по няколко бутилки вода и пържени яйца с ориз за обяд (асортиментът на храната, която могат да ни предложат, се свежда до яйца, ориз, малко зеленчуци и някое от пършивите пилета, които все още тичат по двора), и тръгваме. Намирането му се оказва сравнително лесно – обектът е доста голям, макар все още слабо разработен, с не повече от 40 маршрута, но с потенциал за много повече. Скалата е варовик, с множество образувания и съвсем не мръсна, може би защото заобикалящият пейзаж е по-скоро планински, а не джунглест. Основната част маршрути са между 6c и 8a, сравнително добре осигурени, без да отчитаме факта, че на някои първият болт липсва, тъй като местните изчопкали всичко, до което успели да достигнат.
Няколкото села с подобни дървени къщурки от двете страни на пътя, по който минаваме всеки ден, рядко виждат туристи. Най-много транзитно преминаващ автобус с организирана група бели хора, на път към една от забележителностите в околността – пещерата Там Конг Лор, дълга над 7 км, през която тече подземна река. Придвижването през нея става с лодки и е единственият начин селата от другата страна на планината да се свържат с външния свят и да си доставят нужните продоволствия. В Бан Нам Нон и околните села никой не спира, още повече да остава – единствено французите, разработващи обекта и от време на време други катерачи, подочули отнякъде и решили да проверят мястото. А то има потенциал да се разрастне, още повече – както разбираме от единия французин, останал да живее тук, цялата околия е пълна с варовикови скали. Евентуалното бъдещо развитие на обекта определено би било от полза на района, в който бедността е повече от очевидно присъстваща.
Докато вървим по пътя, изминавайки петте километра до бунгалата ни – и студените бири, които ни чакат там, от всяка къща мигновенно наизскачат рошави детски глави, тичат до нас и ни махат “Сабайди! Сабайди!” (най-разпространеният поздрав, използва се във всякакви случаи). Възрастните ни гледат проучвателно, но усмихнем ли им се, и техните лица веднага светват – “Сабайди!”. Цялото време, което изкарваме в Бан Нам Нон, не спираме да сме събитието на деня – вървейки по пътя, нарамили раници с инвентар, или просто разхождайки се, няма дори минута, в която от някъде да не ти се усмихнат и помахат – “Сабайди!”.
Една седмица по-късно сме изкатерили в общи линии всичко, което става, преживели сме тропическа буря, от която става толкова студено, че ни се налага да си обуем чорапи, а мисълта за още един ден на ориз, яйца и зеленчуци е почти болезнена. В пет сутринта се натоварваме в каросерията на един пикап, който ни откарва до главния град в околността, за да хванем автобус, с който да слезем още 300 км на юг. Имаме още около пет дни, преди да ни изтекат визите и планове да посетим 4000 Islands – място, където Меконг е особено широка и пълна с малки и по-големи острови, както говори и името. Там все още живеят сладководни делфини и можем да преминем лао-камбоджанската граница с лодка.
Когато пристигаме в Паксе, е към девет вечерта, но вече усещаме разликата в климата. Слезли сме доста на юг, а е края на март – началото на горещия сезон. Или, както се шегуват местните, в Лаос има два сезона – горещ и по-горещ. Въздухът едва се диша, дори нощта не носи прохлада, а на другия ден ще се сблъскаме и напичащото по обед слънце. Постепенно губим мотивация за организирането на каквито и да е трипове, забележителности, активности, прекарваме дните си пред климатика, и едва привечер успяваме да излезем от стаите. В Паксе животът съвсем официално е спрял, по улиците няма почти никой, туристите само минават на път към границата, а местните са се покрили на хладина. Само Меконг продължава едва-едва да влачи лениво водите си и да внася известна доза драматизъм в пейзажа, приютявайки всяка вечер нереални залези. Да продължаваме пътуването си още по на юг вече не ни се струва толкова добра идея, още повече – остават ни около две седмици, преди самолета към дома от Банкок. Да прекосим цяла Камбоджа за десетина дни… не е невъзможно, но бързането определено не ни е стил на пътуване. Решаваме да я оставим за следващия път, когато ще можем да отделим достатъчно време, за да се зачукаме на всички интересни места – като област в западната й част, където населението е 2 човека на квадратен километър, или изоставен френски колониален град в джунглата, но изцяло запазен – с казино, поща, хотел, гара – нещо като в “Сиянието” на Стивън Кинг.
В последния ден от визите ни хващаме автобус, който да ни откара до първия град след границата с Тайланд. Според предварителната ни информация, имаме право на 15-дневен безвизов престой при пресичане на сухоземна граница. Това обаче се оказва така за всички останали държави, без България. Разбираме го на гишето от чиновника, който разполага с общо три английски фрази в речника си: “Ooo, big problem. Go back Vientian. No pass. Go back Vientian.”
Повтаря ни ги около десетина пъти в разбъркана последдователност, преди да ни стане ясно, че няма да успеем да разберем защо, по дяволите, всички останали бели хора от опашката зад нас ще преминат безпроблемно границата, без да имат нужда от визи, а ние трябва да се върнем 800 км до столицата. В очите му се чете неразбиране и объркване, и знам, че няма смисъл да тропам с крак и да демонстрирам излишни емоции (в Азия тази практика не само не оправя нещата, но е и признак на лош вкус и възпитание, да “запазиш лице”, независимо от ситуацията, в която си поставен, е основна житейска философия).
Човекът се напъва и на помощ му идва най-полезната в случая фраза. “Supervisor”.
Съпровождани от съжалителните погледи на останалите от опашката, които минават през гишето, получават печат в паспортите си и се връщат към автобуса, ние влизаме зад преградата. От жълтеникав чичка в зеленикава униформа отново разбираме, че имаме big problem, и всички са very sorry, обаче тайландският визов режим внезапно се е сменил и единствената ни опция е да се върнем обратно във Виентиан, където можем да минем границата. Сигурен ли е, че там няма пак да ни върнат? “No, no, Vientian okаy, you pass”.
Сваляме багажите си от автобуса, и тръгваме обратно по пътя, по който току-що сме дошли. Петнайсет часа по-късно сме на границата във Виентиан. Служителят за стъклената преграда отново гледа паспорта ми и вече виждам нюанс на объркване да пробягва през лицето му. “Belgium?”, поглежда ме с нотка на надежда. Не, уви, не е Белгия, България е.
Рови се дълго из някакви списъци, проследявайки с пръст колонките с имена на държави. Вече знам какво ще последва. Big problem. И тук не издават визи на границата, без значение какво са ни казали в Паксе, а единственият начин да минем е след като си извадим виза в посолството в града. Петък е. Убедена съм, че такова нещо като експресна услуга в Лаос не съществува, и ще се наложи да изчакаме до понеделник, за да получим заветните визи. Така и се оказва. Четири дни бонус на цената от 10 долара всеки (за просрочване на визата), и когато в понеделник по обед за пети пореден път пресичаме Меконг в опит да си тръгнем от Лаос, вече дори не ми липсва.
Too much PDR.
