Мистичният планински дял Дъбраш в Западни Родопи

Дъбраш е най-югозападният дял на Западни Родопи. Простира се между долините на реките Матандере (Мътница) от север, Доспат (вкл. яз. Доспат) от изток и югоизток и Места от запад и югозапад. Най-висок връх е Беслет (1937 м), разположен на север близо до вододелното било на рида. В посока яз. Доспат склоновете му са стръмни, широки от 1 до 3 км. На юг планината е разлята от 20 до 30 км. Дъбраш е изключително богат на води, като едни от най-големите реки, които го прорязват са Канина (Кървава) река с притока си Вищерица, Бистрица, Градинишка, Куртовица, Върбица. В дела има много гори и пасища. Ценни са находищата на лигнитни въглища край село Балдево.

От историческа гледна точка, най-интересни са останките на древния римски град Никополис ад Нестум над с. Гърмен. В западните му части има и редица тракийски надгробни могили, датирани от края на VI до IV в. пр. н. е. Интересно, но трудно достъпно е тракийското мегалитно светилище на връх Каракая (1761м). Атрактивни са и запазените като архитектура на възраждането къщи в селата Долен и Ковачевица.

Нашият маршрут в Дъбраш
През ноември 2013 г. реших да проуча рида. За осми път през тази година щях да прохождам стари пътеки в Родопите. Заедно с мен бяха Теодора Маркова, Митко Нанчев и Теди Иванова – все добри приятели. За ходенето избрах линия, която започва от с. Гостун, преминава по цялото вододелно било през връх Беслет и се спуска на североизток към язовир Доспат, на 6 км преди града.

Ден 1 – 16.11.13 г.

От 20 до 24 ноември трябваше да съм в Банско за Фестивала на планинарското кино. Като фотограф на събитието, а и защото нямаше да ме има десетина дни, багажа си събрах в 5 чанти. Нямаше как да пътуваме на стоп към Родопите. Затова избрахме вариант с кола към мястото за оставяне на кола и багажи и продължихме на стоп.

След няколко стопа стигнахме до моста на река Места. От там по пътя до село Гостун са 4 км. За да спестим време, минахме директно нагоре по поляните. Така разстоянието става 2 км. Малко преди да се излезе на пътя отново, се минава покрай много красив Параклис. На 10-на метра има тухлено огнище и беседка. Удобно място за бивакуване е.

Когато пристигнахме в селото, Митко вече беше завързал социалните контакти – този път с колоритна баба. Точно до чешмата бяха поседнали, като в кадър от документален филм и обсъждаха всевъзможни теми.

Посети ни и местният хотелиер – феодал. Беше седнал в мощна, червена, двуврата, спортна кола с приложение – красива, чернокоса жена от дясната му страна. Разпита ни накъде сме поели и ни покани да останем в неговата къща за гости. Любезно отказахме и поехме нагоре. В двора на къщата му десетина работници строяха, режеха дърва и т.н…

Излиза се от североизточния край на селото. Там пътят става черен и прави ляв завой между обори и стари, порутени къщи. В началото на деня трябваше да се изкачваме около 4 км до главното било на рида (то идва от юг, откъм село Осеново, през връх Вълковица – 1446 м, връх Долно Бърдо – 1530 м и завива на север, после на югоизток чак до Доспат).

От Гостун на север се отделя друг път, който подсича върховете и постепенно се слива с коритото на р.Матандере, някъде след връх Сърбиново бърдце (1432 м). Интересна долина, която предстои да бъде проучена. Тук на картата на Западни Родопи е едно от най-големите струпвания на единични скални блокове до 30 метра.

Продължихме още 5 км по билото. Спуснахме се във вътрешно-планинското легло на малкия поток, който по-долу става основен, десен приток на Градинишка река. В нашата посока, той бързо изчезна. До тук пътят вие в хубава гора. Гледка няма. Вдясно и вляво от нас, на незначително разстояние, подминахме върховете Пильовица (1638 м) и Белия Камък (1539 м). На картата ясно се вижда леко слизане след километър. На тази премка трябваше да има поляна, а също така и разклон. Тук щеше да бъде нашият бивак.

Пътят, който поема на юг е алтернативен вариант за туризъм. Води до г.с. Гатера, от където друг път на север се качва отново към хидрографското било на Дъбраш. Този път е основна връзка между с.Медени поляни и с.Филипово (от Гатера, черен път може да ви отведе на юг към г.с. Вищерица, Скребатски чарк, Сухия чарк, с Ковачевица).

Под премката започваше своя живот и река Вищерица – нашата единствена надежда за вода. Оставих другите да опъват палатките. Тръгнах в посока Гатера и след около километър – ура, чиста вода!!!

Ден 2 – 17.11.13 г.

Нощта на 1500 метра в Родопите наистина бе ледена. На сутринта палатките бяха покрити със скреж. Когато отидох да събудя Митко и Теди Иванова, открих два пашкула, свити на топка. Не бяха свързали чувалите си. Получиха порицание и час за консултация с „биваколог“.

Днес трябваше да изминем над 25 км до г.с. Ранча, изцяло по билото в най-високите и мистични части на Дъбраш.

В началото на деня преминахме покрай връх Каракая (1761 м). Той остана на 800 метра встрани от нас, през дълбоко дере. В противен случай щяхме да го посетим – известно каменно, тракийско светилище се помещава там.

Излязохме на пътя, свързващ Дъбраш с Велийшко-Виденишкия дял. Вляво, през пролуки в клоните, се видя с. Медени поляни. След което GPS-ът ни отклони. В продължение на 5 км се движихме по най-красивата и схлупена пътека досега. Теренът е почти равен. Някога е имало път, сега той е превзет от гората, оставила само тесен коридор за ходене.

Повече за Велийшко-Виденишкия дял на Родопи можете да научите от друг разказ на Александър Пенков тук.

Мъхове, паднали дървета, светещи клончета – единични лъчи успяват да преминат през гъсти борове. На три километра преди Беслет, започна стръмно изкачване. Изкуствена просека може да бъде ориентир за него, ако не разполагате с GPS или карта. Просеката преминава в път, не по-малко атрактивен от пътеката досега. Сенки, изпарения и снежни кръгове ни съпътстваха напред.

На връх Беслет (1937 м), слънцето бе награда за усилията. На върха има метална пирамида и 50 метра поляна. Възползвахме се от условията, за да обядваме и да изсушим дрехите си. Гъстите скрежасяли клекове се погрижиха за споменатия проблем…

От тук ни чакаше само слизане. Пътят към Ранча не беше съвсем ясен, но на място се оказа, че има добре очертана пътека. След 3 км се преминава покрай постройка, която може са се ползва за подслон. На юг подминаваме и високия връх Карабурун (1810 м).

Вече бе ясно, че няма да успеем да стигнем по светло. Разстоянието е наистина голямо за ходене с раница. По залез заобиколихме през широка поляна, връх Ючардън (1754 м) или Триграден връх, а вече по тъмно, с голяма обиколка – Каяклийски връх (1748 м). Каяклийски връх може да се пресече директно с денивелация от 150 метра и 1.5 км ходене, за да се включите в пътя от другата страна. Тъй като беше тъмно, а пътеката почти изчезнала, решихме да не влизаме в гората.

По- късно в Интернет виждам, че Каяклийски връх е наистина доста скалист и има какво да се види на него. Кули, прилични на пясъчници има на южните му склонове. Големи каменни стени и върхове се очертават на около 1 км югозападно от пътя. Жалко, че беше тъмно и не бях събрал достатъчно информация за това място.

Спуснахме се към Ранча (1602 м) – 33 км за днес. В стопанство живеят няколко семейства и сигурно 20 кучета. В мрака на нашата умора това ни дойде малко в повече. Лаеха от всякъде. Имахме нужда само от вода. Някакъв човек ни насочи към чешмата. До нея имаше и беседка, мястото е много подходящо за пренощуване. Кучетата обаче са много дразнещи. Тръгнахме, но объркахме пътя. Наложи се още веднъж да пресечем главната, „черна“ улица под непрестанен вой. Отдалечихме се от селището по посока на утрешното ни ходене и там имахме късмет. Намерихме равна поляна и доста събрани дърва, остатъци от последното прочистване. Палатките разположихме в гората, за да не се мокрят. Огънят – на стар, изветрял път, успореден на главния.

Ден 3 – 18.11.13 г.

Беше понеделник. Макар това да няма много значение, когато си в Родопите. Имаше обаче за Митко, който трябваше да си тръгне, за да е на работа в София. Той избра подходящ маршрут, за да може да стигне бързо сам.

Малко повече за маршрутите в района:

През Ранча е прокарана една от двете „маркирани“ пътеки в дела Беслет, според зелената карта на Картография – Западни Родопи. Аз маркировка не видях. Иначе тя би трябвало да е в зелено. Свързва с. Ковачевица с гр. Сърница и води туриста изцяло по черни пътища, като се преминават горските стопанства – Сухия чарк, Чифте чарк /Пушката/, Беслет, Ранча, Стойчовото, Черните бараки – Сърница. Съмнявам се, че този маркер съществува, макар де не съм прохождал линията.

Вариант: След г.с. Беслет, може да се отклоните към г.с. Дикчан и местността „Гроба“. От там черен път може да ви качи на главното било под Мандренски връх (1622м ) или надолу към с.Плетена или град Сатовча. От Сърница пък е възможно да се продължи в две посоки. Към връх Голям гаргалък (1807 м), местността кръстовете, връх Сребрен (1901 м ) /първенец на Велийско-Виденишки дял/, връх Голяма Сюткя /Баташка планина/, Велинград или към Пъдаревски чарк и яз. Голям Беглик. Маркировка съществува от Сърница до вр. Сребрен и на червената карта на издателство Домино, но качването от Сърница към билото е отбелязано по друго ребро, спрямо картата на Картография – дали съществуват, която и да е от двете маркировки е уместен въпрос. Ще отговоря, когато се разходя натам. Втората маркирана пътека в Дъбраш свързва архитектурните шедьоври Долен и Ковачевица, по стар път през местността „Топа“.

Теди Иванова също планираше да тръгне към София на следващия ден. За целта и за да проходим рида по най-високите му части, трябваше да направим поне 25 км днес. Така щяха да останат само 5-6 км за последния ден.

Около километър и половина вървяхме по макадамовия път за г.с. Дикчан (има 2 пътя към Дикчан– това е този по билото, в югозападна посока). Отклонихме се на запад и гората започна да отстъпва по някой декар на жълти, слънчеви поляни. След около 2 км, на живописно и трудно видимо дори от сателит място, има къща. Цялата бе с метални капандури и големи катинари. На юг от нас останаха облите върхове Свети Петър (1744 м) и Чукара (1749 м).

Пред нас се изпречи връх със звучното име Пърдикон (1730 м). По карта, трябваше да го заобиколим. Спестихме няколко километра и го пресякохме направо. Получи се добре, имаше и пътека. Само на слизане се наложи ходене по диретисима.

Отново на пътя в тъмната гора. Момичетата настояваха за почивка, а не бяхме направили дори 10км. Предложих първо да подминем връх Чикича (1731 м) и Мандренски връх (1622м). Там маршрутът прави голям завой, има и поляни с южно изложение. Не успях да се преборя. Обядът дойде по-рано.

След час попаднахме на маса с пейки и чешма, помен на семейство от Сърница от 2009 г. Под високи борове, равно и скрито, мястото е страхотно за нощувка. В тази част Дъбраш е по-нисък, има повече вода. Билото се разлива, появяват се множество пътища, завои и хълмове, което прави загубването лесно.

Въпреки точките, които имах в GPS-а, някъде се бяхме отклонили на северозапад и се озовахме на самия ръб на рида. Там където северните му склонове се спускат остро към язовир Доспат. Успяхме да видим тюркоазената повърхност и бреговете на отсрещните ридове. Вървяхме в изкуствена, защитна просека, подобна на тази на пътя между Медени поляни и Каратепе. В продължение на 3 км тя ни водеше, а аз все се опитвах на надникна към водата в ниското. Тази част от планината се зове „Севди балкан“ /Звездин балкан/.

Следобед навлязохме в друга местност – „Чаирджик“. Стъпихме на огромна поляна, прорязана от бързей. Потокът, който нарекох условно р.Чаирджик, е бистър и пълноводен. През поляната преминава здрав макадамов път, идващ от спортна база Орлино. Продължава на юг към Сатовча. Това е и най-добрия вариант за напускане на билото в посока Сърница (освен пътят от Ранча), ако сте с колело.

Изоставена къща, самотна стърчи в горния край на поляната. Вътре е добре запазена. Леглата са покрити с черги. Има дори работеща чешма пред нея.

Вълшебен момент. Тревата в светла охра, небето синьо-зелено, слънцето клонеше към залез. Бялата къща ни подканваше да се нанесем. Аз исках, но щяхме да изостанем с графика.

Програмата се нуждаеше от разнообразие. Вода вместо гора. Идеята от тук нататък бе да продължим по вече плоския терен (местност “Дрънлиите“) още 6 км и да слезем към язовира точно преди връх Ючулук (1600 м). Върхът е последната висока точка в масива. След него планината рязко губи височина. Бива пресечена от главния път Доспат – Сатовча. До югоизтдчната граница на Дъбраш /р.Доспат/ се простира хълмистата местност „Кантранджика“.

Колкото до нас, ние отново се загубихме. На север от „Дрънлиите“, сложна система от пътища ни обърка и отдалечи от първоначалния план. Вечерта наближаваше, а искахме да сме намерили място за бивак по светло.

Продължихме над р.Кърваво дере, а после хоризонтално, снижавайки се до самия бряг. Там спряхме и намерих място за бивак с пейки и огнище. Удивително е колко много боклук има по бреговете на язовирите в Родопите. И около Беглик, и около Широка поляна е ужасно мръсно. Има огромна по численост партида българи от средната класа, които са абсолютни „селяни“, в лошия смисъл на думата. Правят огнища навсякъде и оставят след себе си опаковки, бирени бутилки, парцали, найлони и всякаква гняс… За да има баланс, част от боклука изгорихме в лагерния огън, а друга отнесохме в раниците.

Третият ни бивак бе само на 1200 м н.в., съвсем близо до комплекс „Каравани Алекс“. Водата тази нощ беше черна, а луната – потрепващ оранжев стълб. 26-те км в този ден ни пратиха в чувалите рано.

Ден 4 – 19.11.13 г.

Сутринта беше хладна и мрачна. На един дървен кей се получи интересна фотосесия. Небето в бледи сиво-сини кълба, бреговете в мека мъгла, червеното яке на Теди, зеленият мъх във водата.

След фотосесията потеглихме и вървяхме седемте километра по асфалт до Доспат, които не предложиха нещо интересно. От дясно на пътя има доста чешми. От ляво – бараки, каравани и стари риболовни комплекси.

Стъпихме на стената на язовира. Гледката към града и огледалните отражения заслужаваха почивка и снимки.

Междувременно времето се пооправи. Слънцето проби. Без да влизаме в града, продължихме по асфалта и той ни изведе на главния път за Гоце Делчев. Целта бе да се доберем до Банско в ранния следобед. Аз щях да остана в града за фестивала, а „Тедитата“, да форсират стопа до София. Така и стана – в Банско се разделихме и всеки тръгна към целта си.

Гледам в три карти на бюрото си, Google Еarth e на монитора. Изминахме 80 км, а колко много тайни още крие Дъбраш… Южните му части са пълни със скалисти ребра и дерета, тракийски паметници, дълбоки речни долини, изоставени чаркове, полуразрушени къщи и гора, безкрайно много гора.
Има какво да се направи в Дъбраш!!!

Още разкази на Александър Пенков, публикувани в 360°:
– „Рид Алабак“
– „Пешеходен преход по Рид Каркария“
– „Родопи: Велийшко-Виденишки дял“