Това лято беше особено горещо. София смърдеше. Потни отпечатъци по седалките на рейсовете и облаци прах по улиците. Където и да отидеш, все едно и също. Дори на морето не намерих утеха. Времето беше тихо и спокойно. Обичайната търпеливост, с която чакам вятъра, беше изместена от неспокойствие и нервност. Всекидневната рутина ме вбесяваше. Не знам как и кога точно се зароди идеята да замина за Южна Америка, но пък и не е от кой знае какво значение. Важното е, че в рамките на една седмица си купих билет за Буенос Айрес, стегнах си няколко чифта ски, раницата и докато се усетя, вече пътувах.
Целта – Лас Леняс, Аржентина, най-екстремният фрийрайд спот в южната хемисфера.
Една седмица преди да замина, бях писала на един познат, който ми даде адрес, където уж имало легло за мен. След този имейл от него обаче нямаше ни вест, ни кост. Билетът ми струваше 600 евро, а аз бях предвидила още към 600 за целия ми трип. Заминах началото на август и трябваше да се върна към края на септември.
Но преди това, аз – с розова шапка, ярко зелено яке и дълга руса коса – абе крещя си ГРИНГА от километри, се изтъпаних на летището – без абсолютно никаква идея оттук накъде и без капка испански. Типично за Южна Америка, в следващия момент отнякъде изкочи някакъв мъж – нисък, закръглен и мургав, целуна ме по двете бузи два пъти, каза нещо на испански, взе ми едната чанта и забърза из тълпата. Преди да разбера дали ме ограбват, или какво точно се случва, ме натовари на някакъв автобус, даде наставления на шофьора, целуна ме пак и отпраши.
В автобуса ме пое една местна театрална актриса, която говореше добър английски и имаше полет за Кордоба по-късно същия ден. Натовари ме на такси, плати го, намери ми хостел, разведе ме из града и ме заведе на обяд. Буенос Айрес е невероятен град. Смесица между Лондон и Париж, но много по-колоритен и жив. По улиците се танцува танго, а нощите са искрящи. Има всичко, което може да му се прииска на човек.
И така, останах няколко дни в града, който никога не спи – без да спя. След два дена се появих на автогарата, от където трябваше да взема автобус за Лас Леняс – 14-часово пътуване без спирки. Взех си средна класа билет. Струваше около 120 песос, което е по-малко от 60 лв. Макар и самото купуване на билета да не беше хич лесно, най-бруталното беше, че терминалът на заминаващите автобуси се обявяваше 15 минути преди тръгването, и то на испански. На гарата имаше поне 25 терминала. Бях сигурна, че ще си изпусна автобуса. Постоянно търчах със стоте си раници и чанти от единия до другия край на гарата без успех. Беше отчайващо.
И пак, в стил Южна Америка, отнякъде се появи чичка и ме попита на развален английски какво обикалям като loca наляво-надясно – да не би да съм загубила нещо. Обясних му положението си и той веднага ме настани да седна, каза да не мърдам, взе ми чаша кафе и, видиш ли, след известно време се върна, взе ми багажа и ме качи на автобуса. Трябва да призная, че автобусите им са може би най-удобното превозно средство, на което съм се возила. Седалката става на легло, имаш си одеяло и възглавница, носят ти топла вечеря и закуска с кафе. Спах като бебе. Когато ме събудиха с топло кафе, вече бяхме в подножието на Андите. Имах прекачване в малко планинско градче, откъдето микробус щеше да ме отведе до Лас Леняс след още 4 часа път. По улиците индианци продават амулети и лули, мръсни дечица махат от тенекиените си къщи. Пътищата изглеждат безкрайни. Червеникавата почва и скалистият пейзаж се размиват, стада диви коне препускат в далечината, а самите Анди се извисяват заплашително и същевременно те подканват.
Дрезгавият глас на набития индианец до мен ме връща в реалността. Макар да знае, че не говоря грам испански, не му пречи да ми задава куп въпроси и да ми разказва куп неща. Странно, но имах чувството, че се разбираме. Щял да работи като шофьор на автобуси в Лас Леняс. Семейството му било от малко градче в Андите. Говори ми за пейот – кактус, чувала ли съм го? Той имал приятел в Северна Аржентина – шаман. Знаел тайните на пейота, но пък той лично за нищо на света нямало да го яде това растение. Хората ставали loca. Междувременно пейзажът отново ме засмуква. Става все по-планински. Пътят се вие нагоре и нагоре. Ушите ми започват да пукат. Подават ми листа от кока – да ги дъвча, щели да помогнат. Устата ми изтръпва, но наистина ми става по-добре. Шофьорът пие чай мате с метална сламка от традиционната кратуна, която тук служи за чаша. Тук всички постоянно пият мате.
Честно казано, бях малко разочарована от Лас Леняс. Явно наскоро изградено градче с няколко хотела и някакви малки панелни сгради. Беше си направо гавра с планините. Центърът има един магазин, няколко бара и една дискотека. Трудно обясних къде да ме закара бусчето, тъй като адресът беше непълен. След като пообиколихме, най-накрая ме стовариха пред някаква двуетажна сграда с целия ми багаж.
Естествено, никой не ме очакваше, но пък поне имаше едно свободно легло. И така, в компанията на 10 изпляскали райдъри, дошли отвсякъде, се сложи началото на двата месеца най-ненормално каране в живота ми.
В самия курорт има около10 лифта и то доста стари. Ако не караш извън пистите, си умрял от скука. Аз лично карах без карта. Имаше доста хора със сезонни карти, но на мен за целия престой ми се случи само веднъж да ми поискат карта. Основният лифт е Марте – качва те на близо 3400 метра. Оттам, след кратък траверс, почват улеи – безбройни възможности. Всичко е ужасно стръмно и тясно – ако изправиш на ските си, можеш да се облегнеш с лакът на улея. 90 процента от терена е – ако паднеш, умираш. Но пък тръпката е нечовешка. Проблемът е, че много често Марте не работи заради лошо време. Бурите на тази височина са брутални. E, в тези дни Джо – ужасно добър скиор, долетял от Америка с 20 грама коз около кръста си, ни идваше на гости и прекарвахме деня в гледане на South Park.
И все пак, възможностите не се изчерпваха само с Марте. В много дни просто ходехме – понякога повече от пет часа. Понякога, за да стигнем до линията, трябваше да се катерим или да пускаме рапел от скалите над улея. При всички случаи обаче спускането беше невероятно манияшко и зарибяващо.
Като цяло август и септември са най-добрите месеци за Аржентина. Имаше период, в който със седмици не спря да вали, а когато най-сетне слънцето изгря, всичко беше зарито с пудра. Няколко метра лека пухкава пудра – направо се разбихме. Много ми е трудно да пиша за ски, защото просто нямам идея как да опиша преживяването – така, че да предам поне малка част от епичността на мястото. Карала съм на повечето екстремни дестинации в Европа – Шамони, Ла Грав, Тиййн, Давос, Зермат и т.н. Но ако трябва да съм честна – Лас Леняс е мястото.
ВИЖ ОЩЕ: Най-якият сняг е през лятото
Line Elizabeth 8-)
якоу