Без значение какъв е спортът, най-добрите спортисти винаги са търсeли начин да надскочат възможното. Именно това желание е довело до създаването на редица състезания, тестващи границите на човешаката физика. Състезанията, в които хората достигат до предела на своята издръжливост, че даже понякога и отвъд него, стават все повече и по-интригуващи – ето няколко от тях.
Маратон де Саблес
240 километра бягане из мароканската пустиня с всичката необходима екипировка и храна на гръб. Това определено е едно от най-изтощителните състезания в света, свързано с много слънце, пясък, пот и жажда. Състезанието е разделено на няколко етапа с определени сроковете за всеки един от тях. Организаторите са разположили задължителни контролни пунктове с вода по трасето, за да не се дехидратират бегачите. Въпреки мерките за безопасност трасето в пустинята лесно се губи. През 1994-та, Мауро Проспери изгубил пътя си в пясъчна буря и се скитал из Мароко без провизии. Той оцелял, хранейки се с прилепи и пиейки собствената си урина. Спасителите го открили след 9 дни и навъртени 200 километра през пустинята.
Вижте: Ледените маратони
Велосипедната надпревара през Америка
Това не е просто веломаратон, а надпревара през цял един континент – състезанието, което прекосява Америка. Трасето е дълго 4830 километра – от тихоокеанското крайбрежие до Атлантическия океан. Участниците могат да се състезават самостоятелно или в групи по двама, четирима или осем човека, които се редуват в надпреварата. Най-интересни, разбира се, са соло съзтезателите, които изминават цял континент сами. Всички участници имат 12 дни, за да завършат състезанието.
Самостоятелните велосипедисти често спят по-малко от 90 минути на ден и прекарват повече от 20 часа дневно върху колелата си.
Iditarod Trail Invitational
Участниците в Iditarod Trail Invitational бягат, карат велосипеди, шейни и ски, изминавайки 1600 километра през Аляска и то не кога да е, а през смразяващия февруари. Участниците разполагат с максимален срок от 30 дни, за да финишират, като всеки трябва да носи екипировката, храната и водата си сам при температури, достигащи до минус 45 градуса.
Ironman World Championship
Състезанието Ironman World Championship е ежегоден триатлон, който се провежда на Хаваите. Участниците в напреварата трябва да плуват 4 километра в рамките на два часа и 20 минути, да карат колело 180 километра за максимум 10 часа и половина, след което да пробягат 42 км до 17-тия час от състезанието. Колкото и странно да звучи, последните победители са финиширали за около осем часа.
Вижте: Железния каубой Джейбс Лоурънс, който направи 101 айрънмена за 101 дни
Маратонът Баркли
В края на 1970 г. убиецът на Мартин Лутър Кинг избягал от затвора и успял да пробяга (болен от шарка) 13 километра за 55 часа. Местен маратонец решил, че може да се представи доста по-добре, пробягвайки 161 км за това време и така започнала историята на Маратона Баркли. Участниците в състезанието днес разполагат с 60 часа, за да изминат 161 км по стръмна, трънлива и кална пътека. С други думи, маратон, не толкова за скорост, колкото за издръжливост и търпимост на болка. За да докажат, че са следвали трасето, бегачите откъсват и хвърлят страници от книги по протежението на пътеката. Въпреки амбициите на основателя на маратона почти никой не финишира в това състезание.
Тур дьо Франс
Тур дьо Франс, разбира се. Най-известното колоездачно състезание на Земята, Тур дьо Франс трае три седмици, дължината на трасето е около 3400 километра, а финала е в Париж. Тази година състезанието беше на 9 етапа на равен терен, 4 етапа средни планински терени, 5 планински и 2 етапа времеви изпитания. Всеки етап отнема по един ден.
Ултрамаратон Badwater
Трасето на този маратон не е от най-дългите – 217 километра, но пък минава през места на 280 метра под морското равнище (Мъртвата долина в САЩ) и достига до други на 2573 метра над морското равнище (Mount Whitney) – и всичко това по асфалт.
Температурите достигат над 50 градуса, а асфалта се напича до 90. Толкова е горещо, че облечените в бели екипи бегачи се състезават, тичайки по бялата маркировка на шосетата, за да не си стопят обувките.
Вижте: Японци бягат маратони с дървени сандали на кокили
Ultra-Trail Du Mont-Blanc
Ежегодно събитие, в което участват бегачи от Франция, Италия и Швейцария. Високопланинското трасе в Алпите е дълго 166 километра и трябва да се пробяга максимум за 46 часа. Най-добрите обаче успяват и за 20.
Състезанието е популярно сред ултра маратонците, но за него има само 2300 места при наличието на хиляди желаещи да бягат през едни от най-красивите места в планината.
Вижте: Пирин Галов за свободата, ултрамаратоните и смирението
Относно т.8 UTMB – трасето е дълго 103 мили, не 103 км :)
Военен парашутен многобой
Военният парашутен многобой беше уникално състезание с български патент и нямаше аналог в световен мащаб. Състезанието по същество представляваше модел на тактическо учение в „тила на противника“, като съставът на отбора беше от петима души. Състезанията започваха и завършваха с военни паради. Те възпитаваха. От край до край на плаца бяха строени представителните отбори на БНА. Едва-едва се полюшваше морето от сини барети. Накрая бяхме ние, моряците.
– Мирно! За среща отдясно! За почест!
Гърмеше тържествен марш. В далечината се появяваше генерал. И веднага първият отбор ревеше „Ураааа!“, като войнишкият поздрав продължаваше по редовете: „Аааа!“ Сигурно с подобен рев са тръгвали на нож „лъвовете балканци“ срещу редутите на Одрин.
– Ураааааааа!
– Другарю генерал, представям Ви отборите по военен парашутен многобой, рапортуваше представител на домакините.
Генералът хвърляше поглед към стегнатите редове на диверсантите и се усмихваше. Сурова и строга беше церемонията на военните паради. Гордост блестеше в генералските очи. Полюбувай се, генерале. Спецназът стои като стена. Нямаше по-добри от нас в цялата армия.
Само тук военният специалист и обикновеният човек можеха да видят накуп цялата мощ на специалните части.
Генералът минаваше покрай редовете и без съмнение го глождеше мисълта срещу кого да „отвърже“ цялата тази сила. Може би отново – по пет на нож!?
Ех, генерале! Какво чакаш? Всички тук сме свои. Всички сме настръхнали. Хайде отвържи ни. Макар и срещу самите нас.
На другия ден в юнската жега с пълно снаряжение – кубинки, маскировъчен халат, спасителна жилетка, основен парашут УП-9, запасен парашут 3-1-П, АКМС с прибор за безшумна стрелба и противогаз – общо 36 кг, очаквахме старта. Бяхме последни поред, а стартът се забавяше вече час. Организаторите хитруваха. В жилите ни нахлуваше спортна злоба.
12,30 ч. С разцепващ главите ни рев Ми-8 най-после излетя и бързо набра височина. В просторната кабина бяхме шестима. Със спускача Сашко стояхме приведени до отворената врата. Зад нас срещу вратата на една от седалките за парашутисти беше заел мястото си офицер от съдийския апарат. На коленете му мирно лежеше планшет, чиито изписани страници щяха безмилостно да изстрелят и последната буква на забележките ни след края на състезанието. Затова спокойно, момчета, за да оставим страниците празни, ще работим по правилата. Първи скачаше най-тежкият. След него Музиканта, най-младият между нас – душата на отбора. До него Коцето, отличен парашутист и снайперист. Срещу него Ачо. Той беше универсален. Парашутист, стрелец, издръжлив като кон. Последен беше спускачът. Сашко е многократен участник в национални и международни състезания. От него зависеше точното приземяване на отбора.
Оглушителният вой на турбините пречеше на разговорите. Говореха погледите. В тях се четеше решителност и нетърпение. Зелената лампа над вратата светна. Тръгваме!
Тежката машина с въздишка се отдръпна настрана. Бялото слънце удари лицата ни. Всичко се виждаше като на длан. Триъгълната поляна с обозначения център за точно приземяване, язовирът до нея, униформената и цивилна публика. Пестеливо и професионално се насочихме за приземяване. В изострените ми сетива прокънтяха близките приземявания на останалите. Всички се приземихме непосредствено до центъра. Уточняването на сантиметрите беше работа на съдиите. Дотук бяхме без грешка. Но след приземяването на последния от отбора съдиите пускаха срещу нас най-големия ни враг – хронометъра. Неумолимият ход на времето щеше да бъде с нас оттук до финала, щеше да подкосява коленете ни при грешен ход и да налива олово в прасците при изкачването на стръмните участъци преди финала.
Прибрахме парашутите в преносните торби, пренесохме ги на гръб до указаното място и съпроводени от неодобрителните викове, с които местната публика посрещна блестящия ни групов скок, се отправихме към водната преграда. Преодоляхме широкия 100 м страничен ръкав на язовира с гумена лодка. Съдиите станаха от местата си и дълго гледаха след нас – толкова технично и бързо преминаване на водната преграда те досега не бяха виждали. А ние бързахме към сборното място. Там получихме топографска карта с нанесен маршрут за движение по азимут с дължина 5 км и 4 контролни врати. Трябваше да преминем през всички, иначе теглото (в наказателни точки) на всяка непремината врата увисваше на гърбовете ни, а теренът беше труден. Близостта на планината правеше деретата дълбоки, бреговете им отвесни, горските участъци непроходими, а маршрутът беше нареден пряко всички тях и само домакините го познаваха отлично.
Малко след последната врата се изправихме пред огневия рубеж. Срещу нас на разстояние 100 м беше врагът – 5 мишени No4. Трябваше да ги поразим тихо, като използваме прибори за безшумна стрелба. Боеприпасите бяха ограничени до 3 патрона за всеки. Непоразените мишени щяха да отвърнат на огъня ни с броя на пропуснатите изстрели във вид на наказателни точки. След тихата стрелба трябваше по най-бързия начин да се изтеглим от района.
От портала на стрелбището започваше добре маркирано и относително равно трасе. До финала оставаха още само 20 км, а в първия подкрепителен пункт водата беше свършила. Козината ни под маскировъчните дрехи отново настръхна. Когато преследва или е преследван, вълкът не пие вода. Когато стрелят по него с куршум „под пояса“, той не вие от болка, оголва белите си зъби и става зъл.
Червените флагчета на трасето продължаваха и през центъра на с. Долнослав, където под сянката на огромен чинар старци пиеха бира в огромни, запотени чаши с обилна бяла пяна. Не може, момчета. Няма време. Съдиите са невидими наоколо.
След селото започваше стръмно изкачване, а по средата червенееше табела – 200 м заразен участък и съдия с бележник. Поставихме противогазите. Въздухът не стигаше. Клапаните хриптяха. Устните посиняваха и се пукаха. Идваше ни да смъкнем и захвърлим омразните гумени маски. Не може, момчета, съдията гледа. Най-после заразеният участък свърши. Отбой! Спасителни глътки въздух и отново се понасяме.
Най-после спираме принудително. Трябваше да взривим „обект“, а целта – на импровизирана маса под погледите на съдиите да изготвим пиротехническа запалка. А минутите летяха. С носовете забити в горещия пясък, чакахме, докато лекият пукот на запалката възвести, че взривът е постигнал целта си. Успокоихме се, но за кратко. Отдясно във фланг се изправиха пет дървени мишени в цял ръст. В гърдите на всяка една трябваше да забием по 2 бойни пластини, иначе незабитите пластини отново ще се забият в общия ни гръб, след финала. Охраната беше повалена и отново трябваше да бягаме. Добрахме се до стрелкови окоп. Оттук трябваше да се защитим от преследвачите с 300-грамови отбранителни гранати. Всеки имаше две. Противникът беше на 40 м от нас и за удобство на съдиите беше маркиран с 15 концентрични кръга, най-малкият от които с диаметър 1 м. Ако гранатите не попаднеха в целта, щяха да взривят общия ни баланс от точки. Изтеглянето от преследващия ни противник продължаваше през телено заграждение. Трябваше да лазим като смокове, за да запазим гърбовете си здрави.
Успяхме. Но се оказа, че имаме „ранен“. Взехме на ръце „ранения“ Сашко и така заедно след 200 м пресякохме финалната лента.
От групата официални гости се отдели представителят на Щ ВМФ, дойде при нас и възбудено обяви:
– Момчета, първи сте на доцелния скок!
Лежах по гръб в сините води на малкия язовир, който доскоро беше „водна преграда“. Прохладните милувки на леките вълни гасяха все още бушуващия в мускулите ми огън. Избистреното ми въображение с учудваща последователност рисуваше картината на това, което предстоеше до края на деня. На парада вече щяхме да бъдем плътно в челните редици. После на коктейла на импровизираната сцена щеше да се изправи в цялото великолепие на парадната си морска униформа нашият водач – капитан III ранг Лазаров, и строфите на варненския поет Ляпчев „… в кръвта си те нося, неповторима земьо, майко Българийо…“, декламираните от него, щяха да накарат висши, старши, редови офицери, старшини, войници и граждани да занемеят пред таланта му на рецитатор. Музиканта щеше да извади добруджанската си гайда и да заситни онова ситното хоро, с което нашите деди са вървели срещу Одрин и Люлебургаз, а до него издебело и широко щеше да му приглася кабагайда. Бяхме добри. Злобата беше изтекла със солената пот. Ветераните от първия отряд (1962 г.) можеха да бъдат спокойни. Бяхме подобрили тяхното постижение (III място в общото класиране) и с това продължавахме започнатото от тях. От средата на 90-те години парашутният многобой най-после прерасна в международен. Тези състезания послужиха като трамплин за участието на наши командири в курсове и съвместни учения на страни от НАТО.
За съжаление западната вълна, която днес залива всички сфери на страната, не отмина и многобоя. Намери се един, макар и бивш спецназовец, който лепна на състезанието прозвището „Рамбо“ и така предрече края му.
Днес само можем да констатираме свършеното от военните бюрократи и да възкликнем с думите на поета „…всичко хубаво и родно любя, тача и…“ затривам!
ТИХИНА