Ски експедиция Ларке Пик: Равносметката (част 1) може да прочетете тук
03.11.2012
В микробуса Toyota освен нас тримата, ритмично се поклащат още Wongchhu Sherpa – нашият сердар, петимата ни носачи и няколко случайни пътници. Покривът на буса е зает изцяло от багажа ни. Wongchhu е шерпа – легендарен етнос от долината на Солу Кхумбу в подножието на Еверест.
На 26 години е и е лицензиран „climbing Sherpa”. Няколко дни по рано заедно бяхме на Тент Пик в „Светилището на Анапурна”. Носачите са шерпи и таманги – друг планински етнос.
При пътувания от този тип е много важно носачите да имат добра аклиматизация, екипировка и застраховка. В голяма степен ритъмът на трека е съобразен с техния ритъм на придвижване, имайки предвид и факта, че всеки един от тях носи 20-24 кг плюс собствените си вещи.
Пристигаме в Bessi Shahar, където сменяме микробуса с джип.
Джипът Mahindra в Dharapani. От тук започва ходенето пеш. Тук е краят на асфалта. До миналата година черният път стигаше до Bulbule, което е на около 1 час път нагоре и керваните с носачи, трекери и животни тръгваха оттам. Това е началото на известната „Обиколка на Анапурна”.
Отпреди 10 дни обаче е отворено и продължението на новостроящия се път по долината в посока Мананг. Това ще ни икономиса цели 2 дни ходене! Не че не обичаме движението…
Пътят е вкопан в единия склон на реката, местата за разминаване са редки. На места отвесът под нас е 200 – 300 метра. Единственият безгрижен човек в купето е шофьорът, управляващ небрежно с едната ръка и разцъквайки по музикалната „уредба” с другата. Замръкваме в Chуamhe.
В края на деня – 11 часа път.
04.11.2012
В 7.30 стартираме отново с джипа. Лашкаме се полузаспали още два часа до Dharapani, откъдето започва ходенето пеш. Носачите разпределят багажите си, а аз подпечатвам купчината разрешителни: за трекинг, за изкачване, за влизане в парка… Всяко разрешително е индивидуално и със снимка.
В Непал искат снимки за всичко – визи, разрешително за трек, при покупка на СИМ карта. За СИМ картата вземат и отпечатъци от палците на ръцете. За всеки случай.
Подпечатването отнема известно време – пише се в някакви тетрадки, подписи, пише се в други тетрадки и всичко потъва в забвение. Това отнема около половин час.
Dharapani e на 1700 метра и в превод означава „падаща вода”. В непалския няма специална дума за водопад. Крайната ни цел за днес е Karche 2700 мнв.
Следващите няколко дни, всъщност до базовия ни лагер, ще се движим в посока обратна на трека около Манаслу, което ще рече, че повечето хора ще идват или по скоро ще слизат срещу нас. Ние пък ще се качваме и ще привличаме учудените погледи на трекерите:
–Защо в обратната посока?
– Ами защото така!
Пътят минава през Tilche – единственото целогодишно населено място по пътя ни. Има училище, малка електроцентрала и 2-3 лоджии за спане. По време на трекингите се срещат два основни вида селища: целогодишно населени и такива, които са изкуствено създадени в края на пешеходните етапи и се състоят само от лоджии.
И докато във вторите трекерът е обикновен турист, който трябва да бъде настанен, нахранен и таксуван, в постоянните селища той е приет и допуснат до живота на местните хора. Лично за мен този вид контакти е далеч по-интересен и ценен, отколкото срещата и безмислените разговори с другите трекери.
В края на деня: 1000 метра позитивна денивелация, ходене около 3-4 часа.
05.11.2012
В този ден достигаме до Bhimtang 3900 м.н.в., преминавайки през една невероятно красива гора. Ходим, без да бързаме, спираме да снимаме, излежаваме се по слънчевите поляни… Излизайки над гористия пояс виждаме пушещия връх на Манаслу.
За разлика от нашите планини и Алпите, където достигането на целта за изкачване отнема от няколко часа до максимум 1-2 дни, в Хималаите се налага няколко дневно ходене. Човек може да забрави накъде и за какво е тръгнал.
Следва се ритъма на кервана, има време за мислене и съзерцание. Тотално откъсване от нормалния ни ритъм на живот и преминаване на съвсем други обороти: ставане в 6.30 и лягане в 21, ходене, почивка, отново ходене…
Простите и обикновени неща стават важни, а тези, които доскоро са занимавали мислите ни, са опаковани, складирани и забравени.
В края на деня: 1200 метра позитивна денивелация и 4-5 часа ходене.
06.11.2012
Целта за деня е достигане до мястото на първия ни бивак. Оттук минаваме на палатки. Бивакът е на 4400 мнв, като по този начин разделяме етапа до Larke Pass на две.
Мястото е идеално – слънчево, равно, с течаща вода на около 20 метра от нас. Пред палатката има един голям камък, който пази завет от подухващия ветрец.
Прекарваме остатъка от деня в излежаване на слънце, четене, слушане на музика, гледане на върховете и ядене. Един от онези дни, през които не се случва нищо конкретно и вълнуващо, но помниш дълго и подсъзнателно свързваш с думата „щастие”.
В края на деня: 500 метра денивелация и 3 часа ходене.
07.11.2012
Събираме палатките и започваме изкачването към Larke Pass. Стръмно е, но пък доста бързо се набира височина. За около 3 часа достигаме превала на 5100 метра според картата или 5200 според GPS-а. Виждаме и върховата част на Larke Peak. Спускаме се 40-50 метра по-ниско и опъваме палатките. Това ще е базовият лагер. Пейзажът е космически.
Почвата е замръзнала в дълбочина или върху дебел слой лед има малко пръст. Така и не ми става ясно. Всичко е покрито с фин, бял пясък. От нищото се появява една зелена ледникова река, която прави няколко меандри и отново изчезва.
От палатките се вижда началната част на предстоящото изкачване, но дотогава има време.
В края на деня 800 метра изкачване, слизане 50 метра. Ходене около 4 часа.
08.11.2012
Събуждаме се рано. Съвсем нормално е, след като сме си легнали в 20.00. Краси не се чувства добре и решава да тръгне надолу заедно с един от носачите. Вземането на такова решение винаги е трудно. Особено когато си на една ръка от финалната цел.
През последните дни кашля доста и очевидно не възстановява нормално. Разделяме се с уговорката да се срещнем надолу след 2-3 дни. Проследяваме го с поглед как се скрива зад превала.
Целта ни за днес е да се преместим малко по-нагоре, на около 5150, което е на около 40 минути ходене от базовия лагер. Желанието ни е да изградим нещо като преден базов лагер в началото на снега. Така няма да ни се наложи да ходим със скиорски обувки по морената на следващата сутрин.
Групите, които предприемат изкачвания на Larke, обикновено правят височинни лагери на 5400 или 5600 метра. Това разделя изкачването на две. В нашия случай обаче това означава, че освен ски, трябва да носим палатка и чували, а при спускането да носим същия товар надолу. Предпочитаме да се напънем и да направим 1100 метра денивелация вместо да хамалуваме.
С трима носачи изнасяме палатката, бивачните съоръжения, ските, катерачната ни екипировка и малко храна до едно заравнение на 5150. Опъваме палатката и носачите се спускат надолу. С Wongchhu се разбираме да бъдем готови сутринта в 03.00 за тръгването нагоре.
Той предпочита да остане в базов лагер и да тръгне половин час по-рано. Следва дълъг и ленив следобед. Вечерта подготвяме раниците за следващия ден, напъхваме вътрешните обувки и всичко, в което има батерии в спалните чували. Приготвяме вода за закуската и за термосите.
В 18.30 сме готови за сън.
09.11.2012
В 02.30 вече сме будни. Започва бавно опаковане – термобельо, панталон, полар, пухенка, седалка, скиорски обувки, котки, ръкавици… Термометърът показва -18 в палатката.
Wongchhu се появява, носейки 200 метра парапетно въже. Слагаме ските на раниците и тръгваме нагоре. Наклонът е 50 градуса. Теренът е доста заледен с камъни тук-там. От същото място трябва да се спуснем на връщане. Нося 10-15 бамбукови пръчки, с които да маркирам по-деликатните пасажи на спускането и скритите цепнатини. Започва да се развиделява и става още по-студено. Всъщност ранното тръгване в планината е необходимост, но има и не малка доза мазохизъм.
Всеки път, когато го правя, си задавам въпроса „ЗАЩО???”.
След първия стръмен пасаж наклонът леко пада. Заобикаляме няколко цепнатини и заставаме в основата на втората стръмна секция. Наклонът отново е 50 градуса, но в горната част завършва с един серак, където става още по-стръмно.
Wongchhu се връзва в единия край на найлоновото корейско въже, взема и моето сечиво и тръгва нагоре, за да опъне парапет. Осигурявам го отдолу, треперейки. След около 30 мин., 200 метра по-високо, ни прави знак да тръгнем.
Милена се включва в парапета и започва да мести, а аз вадя камерата, за да поснимам. Качвайки се нагоре преправям фиксиранията. Ясно е, че при спускането ще използваме въжето в най-стръмната част – прекаленно стръмно /около 70 градуса/ и заледено е. След това изглежда караемо.
Излизам на превала между Tulo и Sano Larke на 5650 мнв. Слънцето е огряло и можем да се поотпуснем, но без да се събличаме. Откачайки се от парапета, правя крачка в посока припичащите се на слънце Милена и Wongchhu, когато под крака ми се срутва един снежен мост и се отваря дълбока около 10 метра цепнатина. Бърза крачка назад.
Целият превал е нацепен.
Проблемът е, че тук се събират два ледника и цепнатините са супер хаотични. Оттук слагаме ските. Наклонът пада до 30-40 градуса. За сметка на това снегът става по-дълбок – ще трябва да се бие пъртина, но поне спускането ще е хубаво.
С Милена се обвързваме с едно 20-метрово въже и започваме да слаломираме между цепнатините. Маркирам. Имайки предвид, че превалът ще бъде огряван от слънцето през целия ден и ние ще трябва да се спуснем оттам около обяд, имаме нужда от добра маркировка за преминаване на лабиринта от цепнатини. Следва дълго изкачване.
Диагонал – спиране – дишане – друг диагонал.
Склонът който ни предстои да изкачим и след това да спуснем.
Wongchhu се движи право нагоре, пробивайки си път с лавинната лопата. За първи път вижда ски и е впечатлен от начина, по които успяваме да се придвижваме в снега, без да затъваме. Губя представа за времето – фокусирал съм се върху избора на път и дишането. Доближаваме връхната част. С Милена се насочваме към лявото ребро. Шерпът решава да мине отдясно.
На билото снегът не става по-малко. Вятърът е направил огромни нестабилни навявки, които изтичат под ските. Виждаме Wongchhu, продължаващ да копае пъртина. Разделя ни една последна навявка. Боря се със следата, всичко под мен тече. Има риск да се плъзна надолу и да дръпна Милена – все още сме вързани. Wongchhu ни дава знак, че спира.
Явно няма да се събираме за обща снимка.
Отвързвам се от въжето и без да махам коланите и котките от ските, свличам няколко метра надолу на завет. Часът е 12.30 и вече има само надолу. Отнема ни около 30 минути да отлепим коланите, да стегнем обувките и да започнем да караме.
Обичам първите завои от непознатите спускания. Тези завои, които ти дават информация за снега и състоянието на склона, отговарят на въпросите, натрупани по време на изкачването… Завой, леко свличане, още един завой. Дишането се опитва да се нагоди към спускането.
Началото е леко безобразно – разнороден сняг, навявки, кора. После обаче идва по-приятната част – широк склон с хубав, еднороден сняг. Добрите снежни условия по високите върхове са рядкост. Още една причина, когато попаднем на такива, да ги ценим. Караме едновременно, с дистанция от 10 – 15 завоя, следвайки трасьорите и следата от изкачването. От време на време спираме, за да нормализираме дишането.
Достигаме до превала. Благодарение на маркировката бързо достигаме и началото на въжето.
Милена сяда да почине, а аз дублирам остановката с още един винкелен клин и се включвам към въжето. Свличайки, преминавам двадесетте стръмни и заледени метри, след което се отвързвам и продължавам надолу, внимавайки да не се спъна в парапетното въже.
Петдесетградусовият склон изисква къси и контролирани завои. Първите метри са с пухкав сняг, който рязко преминава в твърд и заледен фирн. Завоите стават още по-къси със задължителното контролно свличане във финалната фаза.
Над себе си чувам стърженето на Милена по стръмния лед.
Събираме се в края на пасажа. Избирайки път между сераците, стърчащите от снега камъни и цепнатините, достигаме и до последния стръмен участък. Същият, който сутринта не можахме да огледаме. Навлизам внимателно в горната му част. От едната страна ясно се вижда голяма плоча от стъклен лед – място, на което нямаме никаква работа. Пасаж за минаване все пак има. Завивайки почти на място се спускаме към палатката, намираща се на 200 метра под нас.
Мястото категорично е „зона без падане” – всичко завършва с няколко много „счупени” серака. Събуваме ските пред самата палатка. Час и половина от върха до лагера и 1100 метра денивелация спусната изцяло със ски, включително и две стръмни секции по 100-150 метра всяка една! И сме първите направили това!
Влизаме в палатката за кратка почивка. Вече е 14.30. Не сме яли нищо през последните 12 часа. Завиваме се с чувалите и задрямваме. След около 2 часа Wongchhu също слиза при нас. Изморен, с мокри крака /забравил е да си вземе гетите/ и с мазоли на ръцете от копаенето на пъртина.
Разбираме се ние да останем в лагера, където на сутринта ще дойдат носачите, за да свалим багажа. Wongchhu се спуска към базовия лагер, а ние събуваме обувките и се мушкаме в чувалите. Спим непробудно до към 19 часа.
Ядем, пием и отново лягаме. Явно сме понатрупали умора.
10.11.2012
Носачите идват около 7.30. Събираме палатката и се спускаме към долния лагер. Тръгваме в посока Larke Pass, смесвайки се другите трекери.
В късния следобед достигаме Karche 2700, където заварваме Краси. Заменям останалата храна за няколко бутилки оризово вино, с което носачите успяват да се пипнат доста качествено. Малка компенсация за студа, който са събрали през последните дни. Събитието на деня е топлият душ. След което спим като къпани. Буквално.
В края на деня: изкачване 50 метра, спускане 2600 метра. Ходене около 6 часа.
11.11.2012
Последният ден с ходене. В Tilche трескаво тече подготовка за последните дни от непалската нова година – група мъже разчленяват един як с брадви. В 11 часа преди обяд вече има и няколко залитащи парти-лъвове. Празник е!
Слизаме в Dharapani по обяд и избухваме с багажа в двора на Lhasa Guest House. Голяма част от екипировката е влажна и трябва да се изсуши.
В края на деня: спускане 1000 метра. Ходене – 4 часа.
12.11.2012
В 07.00 джипът идва да ни вземе. С няколко почивки стигаме до Bessi Saar. Това е последната ни вечер с носачите – вечеря, бакшиши, подаръци. По улиците щъкат тукашните коледарчета, които пеят песни и въртят танци пред магазините, за да получат подаръци. Нямат суровачки, но за сметка на това са с джапанки.
В края на деня – 5 часа с джип.
13.11.2012
Bessi Shahar – Kathmandu – 6 часа. След тишината на планините, Kathmandu е като удар с мокър чорап по главата – шум, прах, улични търговци, туристи и неописуем трафик. Новогодишните празници са в разгара си.
Време е за прибиране у дома…
Вместо заключение
Ските и сноубордът в Хималаите са нещо като ерес. И като всяка ерес има противници и привърженици. Да, Хималаите са далече, високо и студено е, трудно е и няма 100% гаранции за това, че нещата ще се случат точно както ни се иска.
Не трябва да се правят грешки, не може да се разчита на бърза и адекватна помощ, всичко може да се обърка доста бързо…
И въпреки това /или именно по-тези причини/ спусканията във високите планини са едно от най-истинските приключения, които могат да ни се случат.
Най-големият риск обаче е това, че ти се иска да се връщаш отново и отново…
