В 20 часа вечерта на 19 ноември 1929 г. в берхале „Славянска беседа” в София се събират 18 млади и много ентусиазирани планинари. Шестнадесет от тях са от София, а двама – Иван Шехтов и Михаил Кръшняк, пристигат от Самоков специално за събранието. За да бъда обаче още по-точен, би трябвало да отбележа, че вписаният в списъка под № 2 Васил Радев – стажант юрист, също е от Самоков, но от няколко години живее в София.
Целта на срещата е да се учреди клуб на българските планинари, за които отъпканите туристически пътеки вече са се оказали незадоволителни и те са погледнали планинските върхове и откъм по-трудните им пътища – отвесните скали. Целта на тази среща е поставяне началото на една нова за България организация – Български планински клуб /БПК/.
Инициаторът на това дело, Стефан Попов, разяснява целите и задачите на тази организация, след което 18-те участници в срещата слагат подписите си под Учредителния протокол. И там, под № 13 на протокола четем Михаил Кръшняк – студент, художник. А в списъка на избраното ръководство – отново Михаил Кръшняк – касиер. Така официално започва пътят на този 23-годишен младеж в голямата планина. Отбелязвам официално, защото много преди това Мишо обикаля родните планини, а те около двореца Сарагьол и Ситняково, където той се е родил, съвсем не са малко.
В края на ХIХ век /1899 г./ Михаил Иванов Кръшняк (Михаил Кръшняк – баща) от малкото Словашко селце Телгарт – Ниските Татри, пристига на работа в България, като служител на княз Фердинанд. Малко по-късно той довежда в София и жена си Мария Оравец от Добшина, Словакия. Първоначално семейството се настанява в София, където им се раждат две момчета – Иван и Йосиф. Поради познанията си в редица планински умения, семейството се мести в Чамкория, където Михаил започва работа като управител на царските дворци в Сарагьол, Ситняково.
Вижте още: Ветераните на българския алпинизъм: проф. Васил Захариев
На 31 август 1906 г. там се ражда и трето им дете, също момче, което родителите кръщават Михаил – Михаил Михайлов Кръшняк. Роден в сърцето на нашата най-алпийска част на Рила, Мишо ѝ остава верен до края на живота си, който обаче е твърде кратък…
Освен че в първото ръководство на БПК /БАК/ той е избран за касиер, в следващите години още няколко пъти е избиран в ръководството на клуба и като съветник. От 10 ноември 1929 г. до края на съществуването на клуба, когато през 1945 г. БАК се вля в Народния физкултурен съюз, Михаил Кръшняк остава верен на клуба, плаща редовно членския си внос и носи картата си в портфейла.
Основно и средно образование Михаил-младши завършва в Народното смесено педагогическо училище „Константин Фотинов”. В училището Мишо и още няколко негови приятелчета попадат под влиянието на известния самоковски турист Иван Велчев, който пръв ги насочва към тайните на природата. Така те стават едни от най-активни членове на ЮТС, което по това време развива много по-активна дейност от дружеството на възрастните туристи. За известно време Мишо дори е и председател на самоковското ученическо туристическо дружество.
След завършване на средното си образование /1926-1929 г./ Мишо работи като учител в селата Ковачевци и Доспей Махала, сега част от с. Говедарци. Това съвпада и с началото на най-активната му планинарска дейност. Планината тогава е дива, непозната и предизвикателна. Въпреки че все още нямат необходиия планинарски опит, младежите стават чести гости на Мальовишкия дял на Рила, главно по долините на Преките реки и езерата, които малко по-късно ще бъдат назовани, съответно Йончевото и Страшното езера.
Вижте още: Ветераните на българския алпинизъм: проф. Георги Щерев
Често младите планинари достигат и до подножието на Рупите, както по това време са наричани поредицата върхове по веригата от Попова Шапка до Мальовица. През този период самоковските младежи се сприятеляват с няколко свои връстници от София, между които са Любен Телчаров, Пепи Енглиш, Руди Давидов, Ганчо Игнатиев и редица още предани на идеята за високото планинарство и алпинизма, с които обменят опит и правят няколко интересни първи изкачвания в Мальовишкия район. Информация за достиженията в тази област те добиват от излизащите у нас списания „Български турист” и „Млад турист”.
През 1924 г., по инициатива на директора на Самоковската гимназия Иван Велчев, с доброволен труд е построена хижа „Мусала” или Клековата хижа. При изграждането на тази хижа младежите, в това число и Мишо, дават своя съществен принос. С участието на Михаил Кръшняк са свързани първите билни преминавания на най-източните върхове от Мальовишкия дял на Рила. През 1926 г. при лятна обстановка и през 1935 г. през зимата.
Един връх обаче не дава покой на мнозина младежи от това поколение и това е Мальовица, върхът, който затваря долината над „Меча поляна”. Най-активни и напористи, обаче са тримата самоковски младежи Иван Шехтов, Михаил Кръшняк и Васил Ненков. След като са направили няколко целенасочени катерачни опити в района главно на Острия връх /Злия зъб/ и Орловеца, споменатата тройка предприема дързък опит и към царицата на върховете Мальовица. Още в първите дни на месец юни 1930 г. тримата, вече мога спокойно да ги наричам, алпинисти, натоварени с 25-30-килограмови раници тръгват към отдавнашната си мечта – Източното крило на Северната стена – един чисто скален маршрут. /Виж сн.1/.
За това много сериозно изкачване те вземат „най-доброто”, което имат като алпийско съоръжение – войнишки нож, специална мотичка, която родителите им ползват за окопаване на картофите, 17-метрово „алпийско” въже, свалено от простора за дрехи, един чифт четиризъби котки, самоковско изделие, което ще ползва само Васил, тъй като той дори няма туристически обувки, а само някакви ботуши…
На 7 юни 1930 г., още в 2 часа през нощта тримата поемат от с. Говедарци към вр. Мальовица. По това време път почти няма и едва в късния следобед в края на „Меча поляна” разпъват своята палатка. Въпреки носените за завивки одеяла, през нощта им е много студено. Това не ги отчайва и те тръгват. Нагоре е още по-трудно, тъй като в топлите летни дни, от топящия се сняг, реката е много буйна. Трудно намират брод. На помощ им идва повален бор, който с мъка прехвърлят през реката. Преминават вдясно срещу течението /днешният път вляво на реката е открит и разработен много по-късно/.
Вижте още: В памет на Иван Шехтов: 111 години от рождението на един голям алпинист
Придвижването им върви бавно. Раниците са тежки, а пътеката не обработена.
В 8 часа са под избрания предварително път. Трудностите им започват още в началото. Как да ползват носеното въже.
„На запад хората имат литература за това, но тя до нас не е стигнала, а ние дори и имена нямаме на заобикалящите ни върхове” – подмята закачливо Мишо.
„Ще се справим”- ги успокоява Иван Шехтов, нали той е малко по-добре запознат с техниката на алпинизма. Бил е за известно време по Алпите. И омотава въжето около кръста си…
Пръв по стената тръгва най-опитният Иван. Освен това в него е и алпийският клин /разбирай войнишкия нож/. По принципите на алпинизма, по маршрута като водачи последователно се сменят и тримата. 
Изкачването им не преминава без рисковани изпълнения. На 15-метрова отвесна плоча водещият Иван Шехтов увисва, но се задържа със здравите си ръце. Малко по-нагоре, за да преодолее труден скален пасаж, дори се събува. Най-накрая, след много драматични моменти, в 13.30 часа (на 9 юни 1930 г.) тримата са на върха. Направили са нещо, за което преди тях не само, че никой не е направил, но дори и не бе помислил. Първото голямо постижение във високата планина на членове от току-що учредения Български планински клуб /БПК/.
Опитите за нови маршрути в Мальовишкия дял на Рила продължават и на 27 септември 1934 г. на страниците на специално излизащото списание „Излетен бюлетин” четем ново интересно съобщение.
Михаил Кръшняк и вр. Дяволските игли.
Както прочетохте още в началните редове, върховете по днешната верига на „Петлите” не са имали имена, а това е станало в края на 20-те и началото на 30-те години на миналия век. Без име е било и едно чудно красиво съчетание на остри ръбове, отвесни стени и шилести върхове. През 1949 година при едно от честите си посещения на Рилския манастир, Михаил Кръшняк излиза до Кирова поляна /Позната ни до преди няколко години като Партизанска поляна/. От там той прави няколко снимки на вр. Двуглав, Иглата и въпросното скално образувание. Доволен от това си откритие, в София Мишо бърза да го покаже на приятелите си. Всички харесват находката и започват да ѝ търсят подходящо име. По това време в София от цяла седмица по кината върви френски планински филм с чудновато име „Дяволски игли”. В миг някой от групата възкликва: „Ето ги и нашите Дяволски игли”. В групата е и проф. Асен Христофоров, който много по-художествено описва този случай. И така чудно красивото скално съчетание се сдобива с много познатите ни днес „Дяволски игли”.
Вижте още: Никола Миронски – фотографът на българските планини
В годините след 1945 в алпийското движение настъпват промени – на мястото на ентусиастите идват професионалистите. През 1949 г. се създава и Републиканска секция по алпинизъм. Михаил Кръшняк продължава в свободното си време да бъде в планината, предавайки щафетата на младата генерация алпинисти – Енчо Петков, Цанко Бангиев, Константин Дюлгеров, Георги Атанасов и редица още млади алпинисти.
Кръшняк активно участва с познанията си за Мальовишкия дял на Рила, със заснемане и набелязване на маршрути в малко познатия и непроучен дял около Двуглав. Неговото участие в дейността на алпинизма вече става чрез най-голямата му сила – познаването на района, опита му в планината и умението му да подбере най-интересните върхове, долини и всичко, което планината може да предостави на неговия фотоапарат. Там Михаил Кръшняк се очертава като най-добрият алпийски фотограф и не случайно е удостоен със званието „художник-фотограф”. И съвсем не е случайност, че именно той пръв от всичките си колеги въвежда цветната фотография у нас, на която отдава цялото си умение. Аз, обаче не се чуствам достатъчно знаещ, можещ и силен в тази област, поради което ще се позова на това, което казва за Мишо неговият най-добър приятел проф. д-р Любен Телчаров, по-късно виден професор, съосновател на пловдивския мецински институт и създател на катедрата по Патофизиология. Та нали точно с него те са преминали по много скални маршрути, със ски са кръстосвали дългите планински ръбове на най-големите и популярни наши планини Рила и Пирин. Нали точно той, под зоркото око на Мишо и доктора (б.р. Михаил Кръшняк и проф. Любен Телчаров) навлиза и в тайните на фотографията и предоставя много свои снимки на, излизащите по това време туристически издания.
„Художественнят и пропаганден успех, който имаше фотографското високопланинско творчество на Кръшняк, се дължеха на силното му желание да ни запознае с планинската красота. Но те се дължаха на онзи личен морал, който можеше да накара един човек да навлезе дълбоко в снежната Рилска пустиня и въпреки самотата и опасностите, да постигне своята цел – да хване образа на тази планина в един нов момент, за да го покаже на тези, които още не са го видели”.
