За пионерството, общността, уличната култура и алтернативните спортове отпреди 20 и… години и сега говорим с човека, който стои не просто зад магазин TrueRiders, но и редом до идеята за развитие на различните спортове – Дойчин Дойчинов.
Пием кафе на стълбите пред магазина и по време на целия разговор на мястото пристигат хора, които не просто търсят ново попълнение в арсенала си от екипировка, а идват, за да се потопят в културата. Обърнала съм назад козирката на шапката си Globe, а Дойчин правилно отбелязва, че в едно отминало време тази ми шапка би означавала принадлежност към дадено общество, култура, начин на живот. Такъв, какъвто не можеш да си купиш от мола и такъв, какъвто могат да имат само различните, разграничаващите се от масовото, търсещи нови алтернативи. … Но да се върнем на разказа на Дойчин.
* * *
„В края на август – началото на септември 1997 г. отворихме едно празно помещение с пет ръкавици за сноуборд, четири дъски, пет чифта обувки, един шах, стари колони „Респром“ и така. Всичко започна заради идеята, че бяхме затворено общество и се възползвахме от това, че бяхме единствени и можехме много бързо да наберем сила. Цялото това общество много ни помагаше и около 2000-та успях да наема 2-3 помещения тук. И така сме на улица „Голо Бърдо“ 5 повече от четвърт век.“
Не познавам Голо Бърдо отпреди повече от две десетилетия. Била съм на три, когато трите помещения на сенчестата уличка в Лозенец започват да събират по рафтовете си продукти на някои от най-големите марки в световната стрийт култура. Че Etnies, Osiris и Globe са култови за начина на живот на цяла една общност, разбрах в тийнейджърството си – 13 години след създаването на мястото. Тогава разбрах и откъде можеш да си ги набавиш – BAS/TrueRiders в София.
* * *
Кънки и скейт на Паметника на Съветската армия
„Израснахме в една среда, долу на Паметника на съветската армия, където се събираше обществото от хора, каращи скейт и кънки. Имаше леки войнички между скейтъри и кънкьори, но самото общество беше напреднало и си остана такова. Развиваше се заедно, а в годините между 1985 и 1995 то беше това, от което тръгнаха всички по-алтернативни спортове. Аз живеех на кънките, учех в VII училище и ходих до него с тях и облечен в униформата.“
Между кънките, около 1989, започват да се прокрадват и колелата. Дойчин започва работа в работилница за шосейни велосипеди, където научава занаята, свързан с ремонт на колелата.
„Около 1993 нещата много се промениха в държавата, което за първи път ни даде възможност да имаме досег до неща от чужбина. Можеха да ни донесат нещо – колела, кънки, да ни пратят истински неща, а ние в това общество – което все пак е било ограничено до този момент, имахме късмета да бъдем първите, които имаха досег с новостите. Маунтинбайкът например, в чужбина се ражда още през 80-те, но тук до 1993 нямаше такива колела, а когато се появиха, ние бяхме първите, които имаха честта да ги ползват.“
По същото време се появяват и сноубордовете, а същата тази общност от приятели започва да приема новостите като свое супер важно хоби, тласкащо ги в посока да започнат да дерзаят за развитието му. Дойчин си спомня за десетте сноуборда, донесени от приятел от Австрия, уж с цел търговия, но „разпределени“ между групата, за да бъдат карани:
„Общо взето започнахме да караме сноуборд в един пълен куриоз – по пуловери, горе на Витоша, с кубинки или вкарали чорап от ски обувка или туристическа обувка в едни тогавашни шушлякови апрески с дебели подметки. Когато започнахме да караме колела по планината през 90-те, бяхме с едни куриозни колела без амортисьорна вилка, без амортисьорна задница. Носеха се торби с гуми, лепенки, хелметекс, ключета, чукове. Нямаше каски, нямаше нищо. Ако искаш каска, можешe да вземеш тази на дядо си, обаче ще си най-смешният на света с нея и не я взимаш. Прояви ми се обаче ентусиазъм да работя това, което ме кефи и общо взето още от 1993 датира някаква начална търговия – някой и друг чарк за колело, някой сноуборд, обувка, които внасяхме по всевъзможни начини – с куфари, в торби, със съдействието на хора, приятели.“
На Голо Бърдо преди
„Мои приятели чужденци ме стимулираха, след смяната на поредната офис работа, която не ме интересува, да се захвана с нещо, което ме вълнува. Беше през 1997 – единият ме подпомогна с една супер смешна сума, която обаче за мен тогава беше много голяма, а другият – американец, донесе от САЩ малко стока и ме срещна със собствениците на първия и най-голям американски сайт за онлайн търговия, с които успяхме да осъществим някаква колаборация.“
За няколко години се обособяват помещенията на познатата улица, а в тях представителство намират световноизвестни марки, изграждащи стила на цяло едно общество не само у нас, но и по света.
„Благодарение на това, че средата развиваше всичко това, се получи така, че която и да е марка от новите модерни стрийтстайл-бордстайл течения, можеше да се намери при нас. Оказа се, че ние самите сме способни да налагаме тенденции, защото всички марки, които и в момента са популярни, са минали през нас по един или друг начин, а всеки нов вносител, който излизаше на пазара, излизаше и при нас, и имаше първото си представяне в България.“
Нов век
„Сагата с колелата“, както я нарича Дойчин, продължава и с наместването на двайсетицата в изписването на годините. Появява се необходимост от развиване на вело сегмента, докато „бордаджийските“ спортове и лайфстайл – сноуборд, скейт, сърф, продължават да се радват на прогрес. През 2000-та Голо Бърдо се оформя като комплекс с магазин за колела, магазин за бордове и магазин за облекла и лайфстайл, а помещенията в даден момент наброяват 7, обслужвани от почти 40 души работна ръка.
„Оформиха се двете дивизии – бордове и колела. Започнахме да внасяме някои от най-определящите марки, а при нас първо представяне и първо продаване на артикули са имали такива от рода на Giant, Cannondale, Specialized и други световни марки. След това, в началото на XXI в. започнахме да правим и по-сериозни неща, като в партньорство участвах в създаването на една от най-известните в момента български марки колела.“
Отвъд предлагането на продукти на големи марки обаче, започва развитието на спортовете и сцената чрез създаване на отбори и подпомагане на отделни спортисти в момента, в който търговията става достатъчно голяма:
„Имахме си отбор по скейт, по сърф, по маунтинбайк и наистина жънехме успехи. Почти винаги сме имали първи места в състезанията, които сега погледнати може и да изглеждат лаически, но тогава си бяха реални събития и успехи. В момента, в който се видя, че покрай нас върви, започнаха и в провинцията да се отварят магазини, да се развива някаква сцена, да се появяват състезанийца в Пловдив, във Варна, Бургас.“
Алтернатива
Интересът към различните спортове започва да се засилва, а това идва с отварянето на пазара и възможността да откриеш там повече от това, което ще ти помогне да следваш интересите си.
„Определено дадохме някаква алтернатива на младите хора със сходно виждане като нас. Обществото, което поддържахме и от което бяхме част, беше изградено от хора с желание да бъдат по-различни, да се занимават с различни спортове от футбол, например. Да не карат колело, просто за да отидат на работа и на училище, а да скачат с байка, да пускат планината и така нататък. Цялата работа е, че хората, които бяха потребители на уличната мода и начин на живот, сами станаха проводник за развиването му.“
„Между 2000-та и 2003 се получи някаква експанзия, вертикално изригване. Почнаха състезанията, поддържахме отбори постоянно, докато и ние участвахме в състезания. Жънехме купи, аз имам една шампионска титла през 2001/2002, а колегите ми всички имаха първи, втори, трети места. Когато се „пенсионирах“ от състезанията няколко години по-късно, останах супер фен на спортовете и продължих да работя.“
Конкуренцията и печалбата на търговеца
„Имаше един момент около 2004, когато на стотици хора им се стори, че ние правим най-невероятния бизнес на света и съответно се почна хипер разрастване от гледна точка на това да се отварят непрекъснато нови магазини, да се вкарват нови брандове. Проблемът беше обаче, че те трябваше да намерят място във все още малката публика. Това беше градивно само до един момент, след което по-скоро стана прекалено, защото бизнесите нямаше как да продължат да бъдат успешни, без да има достатъчно публика за предлаганите от тях неща. Изведнъж например, се появиха 50 магазина за мода, облекла, които предлагаха повече, отколкото имаше търсене и този бизнес изведнъж замря.“
А замирането на бизнеса всъщност може да има много по-големи последствия за цялата сцена, отколкото просто за конкретния търговец:
„Зад един спорт, зад развиването или подпомагането на един състезател, стои печалбата на търговеца и тя е супер важна за развитието на спорта. В момента, в който търговецът няма възможност да отдели рекламен бюджет, с който да помогне на състезателя, да помогне за организиране на състезание, за направа на трасе и така нататък, в този момент спортът започва да загива. За съжаление, за всички тези години сме видели това загиване няколко пъти. Скейт сцената ни е полумъртва, BMX сцената ни е полумъртва, за съжаление. Абсолютен респект за тези момчета, които все още успяват да поддържат нещо в тази посока, но за съжаление и в сравнение с онези лаически години, всичко в България страда и замира главно заради това, че на колеги и бъдещи колеги им се вижда много лесен и интересен бизнесът, който ние правим, а в същото време няма място за всички. Просто България все пак е малка, а пък и ние – почитателите на спортовете с по-лудите глави, не сме чак толкова много.“
„В момента практически няма готин фешън магазин, разположен на някое кюшенце или малка уличка – всички са в моловете. А едно време бяхме 4-5 колеги, част от супер готино общество, с хейта помежду си, но с възможността да отидем на състезание, да направим парти.“
Преместването на стрийт сегмента в моловете довежда до разширяване на аудиторията, която има достъп до него, но ощетява уникалността му. Повлиява на пряката връзка търговец-клиент и на възможността, отивайки в магазина, не просто да си купиш нещо, което в момента е супер модерно, но и да станеш част от общност. Да изпиеш едно кафе на пейката пред магазина, да разкажеш какви си ги свършил през уикенда, да организираш следващия, да се почувстваш част от групата на хората, които правят това, което обичат – също като теб.
„Все още се опитваме. Аз държа магазинът да не от типа мегапочистен, готин и подреден. Ние сме си сърфисти, по-освободени хора, които по-скоро разчитат на това да си отворят по бира с човека, който идва при нас, да седнем да си полафим, да измислим какво ще правим, кое е най-готиното. Като собственик с удоволствие си работя и най-елементарната работа пряко с клиента, да му вържа сноуборд обувките, ако трябва. Да му кажа всичко, което знам, без да му го натрапвам, защото всеки си има някакво мнение, но да му кажа какво съм научил.“
Специални марки за специални хора
„Общо взето, от 2009 работя с такава публика, която е наистина посветена на спортовете, на които и ние се кефим. Опитваме се всячески да направим така, че да предлагаме неща, в които вярваме, директно на човека. Да имаме възможност да извършваме пряка консултация, пряк контакт е нещо, което сме градили години и сега разчитаме изцяло на това, че можем да бъдем първата комуникация между производителя и клиента, и наистина да предлагаме неща, които са от райдър за райдър.“
„Разбира се, съм далеч от мисълта, че нашият бранш, на ниво производство, обича клиентите си като собствени деца и прави всичко възможно, за да им даде най-доброто, но това какво ще стигне до клиента, по-скоро зависи от конкретния търговец и най-вече от първичния подбор на стоката.“
Така например в TrueRiders можем да открием сноуборд дъски на фирма, която прави само сноуборд дъски, или сплитборд автомати на марка, която се занимава с производство единствено и само на автомати.
Екипировката днес и преди
„Комерсиализацията, която има в спортовете като цяло, я има и в екипировката, както и консуматорското мислене, което се наблюдава в абсолютно всеки аспект в момента, присъства и в нашите спортове. Просто брандовете станаха ужасно много, през много кратко време се наблюдава смяна на генерации, стандарти, а целта е потребителят да бъде накаран да пазарува неща, които са все по-нови и нови. Целта е да си купиш нещо сега, то да е здраво след 2 години, но генерацията да е тотално сменена и ти да нямаш шанс да си монтираш старите автомати на новата дъска например.“
„Аз се опитвам да избягам от това, на базата на опита, който съм натрупал през тези години, запознанствата с повечето фирми, включително и като собственици. Опитвам се като търговец да издърпам по-доброто, нещата, за които вярвам, че са по-добри от другите и които, без да бягат толкова от стандарта, да могат да поддържат някаква традиция. През всички тези години неведнъж съм имал възможността да представлявам бранд, който има всичко – от колело, през яке, до шапка, но винаги съм гледал да бягам от тях и по-скоро ми се иска да имам и да продавам фирма, която е изцяло посветена само на едно конкретно нещо. По този начин знам какво ще предложа.“
Разбира се, автоматично, с развиването на пазара, се променя и нуждата на хората от екипировка: „Когато погледнеш какво е било преди, по отношение на екипировката, буквално можеш да се напикаеш от смях. Как сме се търкаляли едно време, с какви колела, в сравнение с това къде е екипировката сега, просто говорим за други вселени.“
Освен разлика в екипировката, има разлика и в броя на практикуващите, а вероятно нарастването на спортуващите се определя от самата възможност повече хора да имат достъп до екипировка за конкретните спортове:
„През 1993 бяхме 20-30 човека сноубордисти. Когато отворихме, се появихме като първия сноуборд магазин, а година след това хората станаха 200 и се увеличаваха – 500, 1000 души, а в момента говорим за десетки хиляди хора. До 2002 всеки сноубордист познаваше другия, докато сега вече е абсолютно възможно да видиш хиляди хора, които не познаваш. По същия начин стана и с колелата – първо бяхме десетина човека, които карахме планинско, после почнаха да се развиват нещата и станахме 200-300-500. Спомням си рекордни състезания по спускане в продължение на няколко години, когато имаше по 300 души участници в едно състезание – нещо, което дори и в момента не се случва.“
Събитието, което ще остане
Дългогодишната история на TrueRiders помни участия на състезатели от отбора в редица надпревари, немалко спечелени състезания и няколко жестоки събития. Едно от тези, които ще останат като най-емблематични, е Байк уикендa.
“Байк уикенд беше идея, която се роди тук между нас, когато бяхме в най-големия апогей на това общество през 2003-2004, имахме много приятели, много желание за всичко.
Успяхме да направим сайт на събитието, възможност за онлайн записвания, да реализираме видеа. Това не беше просто състезание по спускане, имаше скокове, дърт джъмп, форкрос, даунхил, имаше постоянно парти, диджеи, готини неща за хапване, имаше обособени места за всеки един от отборите. Състезателите, които се пускаха, казаха, че такова нещо не са виждали, защото цялото трасе от 3 км от горе до долу беше запълнено от плътна колона от хора отстрани. Нещо, което в момента можеш да видиш само в YouTube в някакви рали състезания.“
„Още по-грандиозно за Байк уикенд беше, че след събитието успяхме да разпространим 3000 диска с видео за състезанието, които изчезнаха за отрицателно време. След това пуснахме видеото за безплатно теглене и стигнахме 50 хиляди сваляния, което за 2003-2004 е огромен брой. Но ние работихме 40 човека за това нещо, 2 месеца по-рано, а най-важното е, че бяхме изцяло ориентирани към публиката. Подканвахме я да дойде, за да слушаме музика, да пробва колелата.“
