Николай Петков е изкачвал два пъти първенеца на планетата. Той е и единственият алпинист в света, който е обходил трите ръба на Еверест – Североизточен, Западен и Югоизточен.
Все още активен катерач, днес той е изтъкнато име сред българските алпинисти и катерачи. Петков има в своя актив над 60 експедиции до емблематични върхове и стени по света. Автор е и на редица премиерни изкачвания.
Роден в Смолян, на 11 ноември 1958 г., Николай Петков започва да се занимава с алпинизъм през 1973 г. и бързо се утвърждава като един от водещите български катерачи. Участва в множество експедиции и изкачвания както в България, така и в чужбина, демонстрирайки изключителни умения и отдаденост към любимия спорт. По професия е електроинженер и софтуерен специалист, притежаващ научна степен „Доктор“. Баща на 4 деца.
Петков е бил част от екипа на експедиции, осъществили едни от най-големите постижения на българския алпинизъм – Еверест по Западния гребен (1984), Южната стена на връх Комунизъм (1986), изкачването на Транго Тауър (1998) и други. Сред богатия му актив са: Първи зимни изкачвания по северните стени на Матерхорн и Айгер в Алпите, Първо изкачване на България в Патагонските Анди – Фиц Рой, първо българско изкачване на първенеца на Андите Аконкагуа, включително по 3000-метровата Южна стена, първо българско изкачване на Маккинли (Денали) в Северна Америка и др.
В началото на 2024 г. той издаде и книгата „Западният гребен на Еверест“. Свързахме се с него, за да разберем повече за неговите върхове и избори в един живот, посветен на катеренето и алпинизма.
Вие сте от Смолян. Защо катерене, а не ски? Или друг спорт.
Смолян е прекрасен град, но на практика не съм живял там. Баща ми е бил военен и съм се родил там, след което веднага са се преместили в друг гарнизон. Родителите са ме водили в планината, включително на Мусала, но първите ми същински планински и катерачни приключения започнаха в училище, заедно с Иван Масларов, с който бяхме в един клас. Защо не друг спорт – може и да е случайно, но обявата на ТД „Планинец“ тогава ни привлече, а и бащата на Иван беше активен планинар. На тази възраст човек е отворил очи за невероятни приключения.
Кое е водещото, когато избирате къде да се катерите?
За мен най-важното е откривателството. Независимо дали са далечни планини, Рила, Пирин или Стара планина, 1000-метрова стена, висок връх или 20-30 метрова скала. Откривателството е в основата на алпинизма. То го движи и до ден днешен.
Другото, което ме движи при избор на цел, е собственото предизвикване – новата трудност, с която да се преборя. Това ме движи и до днес. Сега не мога да отворя нова категория на трудност в световен мащаб, само единици могат това, но за себе си полето нагоре е необятно. И това е страхотно, кара ме всеки ден да съм жив.
Какво Ви привлича най-силно в катеренето? Може би рискът? Казвате, че той „уплътнява изживяването“.
Аз по-горе казах, но да – рискът не е целта, а по-скоро съпътства и „уплътнява“ изживяването. В по-голяма степен той е неотменна част от алпинизма, особено когато се правят високи постижения. И тогава идва опитът и късметът – ако ги нямаш, умираш твърде рано. Това е истината. Оценката и контролирането на риска е най-трудната част от катеренето и алпинизма.
Инстинктът за самосъхранение е свързан с определена доза страх. Приятели ли сте с него (страха)?
Страхът е като опонент на риска. Също като него най-важно е да можеш да го контролираш, за да не се превърне в паника и погрешни действия. Когато имаш страх и го контролираш, той може да те предпази от погрешни действия. Но може и да не те предпази. Като цяло сме приятели, да. (усмихва се)
Успявате ли да погледнете живота си отстрани? Какво виждате в тези 51 години катерене?
За мен катеренето, алпинизмът и планините осмислят живота ми. Аз дори се чудя какво им е на хората, които не практикуват тези активности, какво правят извън оцеляването. Да, знам че има алтернативи, но нито за миг не съжалявам, че съдбата ми отреди този живот. Харесвам начина, по който изживях живота си досега. И съм благодарен на съдбата си, че още съм жив. Реално трябваше да съм умрял.
Ако допуснем, че катерене не съществува, кой друг спорт бихте избрал?
Не мога да си го представя това. Няма да е моторизиран или на маса. Може би пак планини и ходене (сега модерно го наричат скайрънинг). Няма да забравя какво удовлетворение имахме с Иван когато направихме скоростно зимен траверс Рила – Пирин или плановете ни за рекорд по билото на Стара планина.
Стига ли един живот, за да изкачите всички върхове, които искате?
Не, за съжаление. Това е едно от нещата, в които съм се обезсърчил, като виждам с каква скорост минава времето. Но все още опитвам. Най-голямото ми разочарование от живота е, че най-интересните експедиции, които съм планирал, са изисквали прекалено много средства, които не притежавам. И в някакъв момент ми омръзна на чукам по чужди врати и изтривалки, за да ги търся. Така темпото спадна – но какво да се прави…
Искам да Ви върна към 1984 г. Разкажете как „впечатлихте“ комисията по подбора на участниците в експедицията. Сега смятате ли, че сте поели голям риск?
Тази комисия беше цял треньорски съвет и трябваше две години непрекъснато да я впечатляваме. То не бяха тестове и изследвания. Преломните моменти бяха два. Единият, когато с Иван и Любо направихме първо зимно в Алпите на Северната стена на Матерхорн, вероятно това е направило силно впечатление. Второто е, когато искаха да ме отрежат заради очите, но тогава прочутият професор Дъбов (вече покойник) написа заключението: „миопия симплекс, без изменение на очните дъна“.
(б.р. След Матерхорн (4484 м), изкачва и първенеца на Европа Елбрус (5642 м), и Пик Ленин (7134 м).)
Беше ли трудно да напишете книгата „Западният гребен на Еверест“?
По-скоро началото беше по-трудно, докато изкристализира какво точно да съдържа. След това аз, като изявен работохолик, не станах от компютъра, докато не я видях в завършен вид. Но ми отне доста месеци с намалено време за катерене. (смее се) Като цяло съм доволен, че изчистих съзнанието си от някои натрупали се мисли по отношение на тази експедиция. Надявам се да е полезна за историята.
В някои интервюта посочвате грешки в Експедицията през 1984 г. Имахте ли възможност да ги изкажете още „по онова време“? Коя, според Вас, е основната грешка?
В книгата тази тема е подробно засегната, не е правилно с две думи да се изчерпа този въпрос, и затова, ако някой се интересува, по-добре да прочете книгата. Там има мнението на повечето от все още живите участници. Но очевидната и основна грешка е времето и начинът на провеждане на първата атака на върха, довела до трагичната смърт на един от нас, както и риск, и поражения за други.
Вижте още: Българският траверс на Еверест
Алпинистът Йост Кобуш прави опит за соло изкачване по Западния гребен. В един свой пост той изглежда намеква, че вашата експедиция е била прекалено улеснена. Как ще го коментирате?
Следя с интерес изявите от няколко години на Кобуш. Неговата цел, странно, но не е да изкачи върха, а да постави „височинен рекорд“. Т.е. той е наясно, че не може да изкачи Западния гребен, дори като целта му всъщност не е Западният гребен, а е Кулоарът на Хорнбайн. Човек трябва да се усеща, когато прави нелепи сравнения, каквото той се е изпуснал да направи. Споменал е годината 1984 – незнайно защо точно тази година, след като 1979 и редица други години са свързани с тежки експедиции, каквито са се правили по онова време. Всичките, а те са доста, описани в книгата, използват един и същи начин да изнесат багаж по една 100-метрова отвесна стена на Лхо Ла. А именно – с ръчна лебедка. Подчертавам ръчна. Ако Кобуш си мисли, че е много лесно – се е объркал. Освен това, тогава тези експедиции са избрали този път, поради това, че много хора трябва да изминат този път, и път вдясно е бил прекалено опасен, за да се рискува животът им. Пожелавам на Кобуш да предизвика себе си на нивото, което ще го задоволи – него, а и спонсорите му. (усмихва се)
В едно интервю казвате, че за Вас алпинизмът е там, където се катери, а не където се ходи. Какви са мислите и чувствата Ви, когато гледате снимките от масовото изкачване на Еверест?
Когато аз започнах да се занимавам с алпинизъм, той беше неразделна част от катеренето, бяха синоними. Сега под алпинизъм започна да се разбира и ходенето по високи върхове, обезопасено с въжета до самия връх. Това прави разликата. Както казваше един мой добър приятел на шега: „Пуснете ми въже и ще мина отвсякъде“. Дори лифтове да направят до Еверест, или подземна железница, като на Юнгфрау в Алпите, винаги ще останат и луди глави, които ще откриват нови пътища и предизвикателства.
Имате интересна снимка с кукли на Тримата глупаци. Каква е историята?
Лично Доньо Донев ни ги даде. Аз и Кирил, а третия „глупак“ беше Любомир Илиев. По онова време тази анимация беше популярна и поучителна.
Изхождайки от опита си, кои три неща бихте посъветвал хората, които са в началото на катераческия си път?
Да следват собствения си път и мечти. И да не забравят, че това е само игра, макар понякога игра на живот и смърт. Много е важно, че играта изглежда безсмислена – това отличава човека от животните.
* * *
ПОСТИЖЕНИЯ
ЕВЕРЕСТ – 1984
През 1984 г. Николай Петков е част от българската национална експедиция , която осъществява първото българско изкачване на връх Еверест (8848 м) по Западния гребен – маршрут, известен със своята техническа сложност и опасности. Западният гребен е на границата между Непал и Китай, и освен това е на граница на планинската верига. Там минават много сериозни ветрове и това го прави труден за изкачване.
Целта е участниците в експедицията да станат първите българи, изкачили най-високия връх на планетата, при това по възможно най-трудния път нагоре – по Западния ръб, наричан още „Жестокия път“. Дотогава само една югославска експедиция е успяла да направи това, през 1979 г. След българите това изкачване не е повторено и до днес.
От българската група до върха стигат петима алпинисти – Христо Проданов, Методи Савов, Иван Вълчев, Кирил Досков и Николай Петков. Пръв, на 20 април 1984 г., на Еверест се качва Христо Проданов, за жалост той загива на слизане от него. На 8 май купола на света достигат и Савов, и Вълчев, а ден по-късно се качват Петков и Досков. Те успешно преминават по Западния ръб, а после слизат по Югоизточния. Успехът на експедицията е небивал и е определен като най-голямото спортно събитие за България през 20 век.
Вижте още: Западният гребен – най-трудният път към Еверест
Еверест х 2
Николай Петков изкачва повторно Еверест, 20 години по-късно – през 2004 г., когато в рамките на нова национална експедиция достигна върха, този път от север (Тибет), по Североизточния ръб.
По този начин Петков става първият и единствен досега алпинист, обходил и трите ръба на Еверест – Западен, Югоизточен и Североизточен.
Осемхилядници
През последвалите десетилетия Петков осъществява още стотици изкачвания на различни места. Сред тях на още три осемхилядника:
- Дхаулагири (8167 м), Хималаи, Непал, 1989 г.: Разузнавателна експедиция с пълен обход на масива.
- Дхаулагири (8167 м), 25 септември 1997 г. – Първо българско изкачване на осемхилядник в алпийски стил, заедно с Тончо Тончев.
- Броуд пик (8047 м) – ръководител на национална експедиция, до 7350 м – поради пристигане на мусона, атаката е прекратена.
- Нанга Парбат (8126 м), Хималаи, Пакистан, 2006 г.: Второ българско изкачване, заедно с Дойчин Боянов.
- Гашербрум I (8080 м), Каракорум, Пакистан/Китай, по маршрут през Японския кулоар – първо българско изкачване, заедно с Дойчин Боянов, Боян Петров и Николай Вълков на 26 юли 2009 г.
Николай Петков има и шест изкачвания на върхове над 7000 метра.
- Връх Комунизъм (7495 м) – днес Исмаил Самани, Памир: Две изкачвания – през 1983 г. и 1986 г. (по трудната Южна стена).
- Връх Ленин (7134 м) – днес Ибн Сина или Авицена, Памир: Три изкачвания.
- Хан Тенгри (6995 или 7010 м), Тяншан: Изкачване през 1998 г.
„Седем върха“
Петков става първият българин, изкачил 6 от 7-те континентални първенци. До 1988 г. той вече е изкачил Еверест (най-високата точка на Азия), а също и първенеца на Европа, Елбрус. В периода 1988 – 1992 г. Николай Петков се изкачва на четири от оставащите му пет континентални първенци:
- Аконкагуа (6961 м), Анди, Южна Америка, на 28 декември 1987 по нормалния маршрут – първо българско изкачване, заедно с Иван и Мариана Масларови, и с Кирил Тафраджийски (десетина дни по-късно и по 3000-метровата Южна стена, по френския път и варианта на Меснер, заедно с Иван Масларов и Кирил Тафраджийски);
- Маккинли (6194 м) / Денали, Аляска, първо българско изкачване, 27 юни 1988 г., заедно с Иван и Мариана Масларови, и Иван Луканов;
- Килиманджаро (5895 м), Африка, 21 септември 1991 г., заедно с Иван Масларов;
- Джая (4884 м) на о. Нова Гвинея, Океания – първо българско изкачване и едно от първите изобщо, през 1992 г., заедно с Владимир Нешев.
До достигане на пълната колекция от т.нар. „Седем върха“ (Seven Summits) му остава единствено първенецът на Антарктида, вр. Винсън.
Постижения от другите високи планини по света:
- Айлънд пик (6189 м), Хималаи, 1987 г.;
- Фицрой (3405 м), Патагонски Анди, по директния Аржентински тур по източната стена, 29 януари 1991 г.;
- Кения (5199 м), по премиерен „Български път“ по южната стена на Батиан, от 7-а категория (UIAA), 18 – 20 декември 1991 г.;
- Уаскаран (6768 м), Кордилера Бланка, Анди, през 1996 г.;
- Транго Тауър (6257 м) или Безименната кула в Каракорум, по Словенския маршрут, през 1998 г.
Бигуол катерене и прокарване на маршрути:
Николай Петков е известен с изкачванията си на големи стени (бигуол) по света. Сред тях са северната стена на Айгер през зимата на 1985 г. и „Американ Директ“ (американския тур) на Пти Дрю, изкачен за 10 часа през 1984 г., както и „Анук“ по Пти Жорас, ръбът Френе на Монблан и др. В Доломитите – известните северни стени на Чима Грандем Чима Овест, Чима Пикола, Мармолада, Чивета и др.
Има забележителни изкачвания в Кавказ – скоростни изкачвания на стените на Донгузорун, Волна Испания, МНР, премиера по стената на Шхелда и др.
През 2007 г. посещава и меката на бигуол катеренето – Йосемитите, като, наред с другите изкачвания, преминава емблематичните „The Nose“ на Ел Капитан. През 2002 г. прави премиерно изкачване в Гранд каньон в САЩ.
Вижте още: Да се изкатерим с Алекс Хонълд по Ел Капитан на 360°
Катерене в планината Тангра на о-в Ливингстън
Петков участва в български експедиции до Антарктида, в периода 2014 – 2017 г. Там реализира изкачвания в планината Тангра на остров Ливингстън, които допринасят за утвърждаването на българското присъствие в антарктическите изследвания.
Проектът „Върховете на Тангра планина“ е част от научно-изследователската работа на Българска Антарктическа експедиция. Основна задача е изкачването на неизкачвани дотогава върхове в главното било на планината Тангра. От 10 декември 2014 до 28 януари 2015 г., заедно с Дойчин Боянов и Александър Шопов изкачват върховете Голям иглен връх и връх София (първи изкачвания въобще), осъществено е и второ изкачване на вр. Лясковец от главното било на планината и редица по-ниски върхове и главни коти в периферията на Тангра планина. При експедицията от 11 декември 2016 до 26 януари 2017 г., отново с Боянов, изкачват вр. Фризланд, по нов маршрут през северния гребен, вр. Лясковец, вр. Академия, вр. Симеон (първо изкачване въобще).
Вижте още: Изкачване на връх Борис
Николай Петков катери и сега, на 66 години
Той все още се занимава активно и със скално катерене, има в актива си стотици прокарани маршрути и премиерни изкачвания.
Днес, когато е вече на 66 години, Петков споделя:
За мен алпинизмът все още е „наркотик“, който ме влече към планините отново и отново.
Николай Петков е активен в организирането на катерачни събития и фестивали, като споделя опита си и вдъхновява новото поколение алпинисти. Той често е участник и лектор на Банско филм фест, където представя своите изкачвания и експедиции.
КНИГИ
Първата книга на Петков е „От Матерхорн до Еверест“, 1985 г., а след това в съавторство с Кирил Досков – „Непал, Хималаи, Еверест“, 1986 г. През 1987 г. – „Враца – Алпийски маршрути“ (с Иван Масларов), а през 2014 г. и 2020 г. – „Враца – катерачен гидовник“.
40 години след първата българска експедиция до Еверест, Николай Петков написва книгата „Западният гребен на Еверест“ За нея той казва:
„Книгата е нов прочит на събитията от 1984 г., на изкачванията по Западния гребен преди това и опитите след това. Има много нови данни, появяват се записаните радиосеанси и разговори по време на самата експедиция. За първи път са публикувани и доста снимки отвисоко, горе, по гребена. Като жива нишка в повествованието са вплетени над 10 интервюта, които редакторът на книгата – Таня Иванова, направи с участниците в експедицията, и това е много ценно, защото показва поглед от далечината на тези 40 години върху експедицията, определена от журналистите като „най-важното спортно събитие за България на XX век“.
Книгата съдържа над 150 фотографии и графики. Може да бъде закупена онлайн на https://eshop.climbingguidebg.com/, както и в алпийските магазини.
