Минаха доста години след като завърших висшето си образование – 1959 г., но все още не успявах да отделя някой лев, за да се снабдя с фотоапарат. Въпреки това този „занаят“ ми харесваше. Както обстойно четях материалите във вестник „Ехо”, така подробно разглеждах и снимките, печатани в него. Не мога да кажа, че съм познавач на фотографията, но публикуваните снимки на няколко души, откроявах над останалите. Подреждам ги произволно, без да ги класирам – Никола Миронски, Марк Маркарян, Любомир Томов, Живко Радучев, Михаил Кръшняк…
С първите трима се познавах лично още от първите години при сътрудничеството ми във вестника. С Живко Радучев все не успявах да се срещна в редакцията или някъде в планината.
И най-после тя, срещата, се състоя в едно от най-красивите места на Стара планина. С група студенти-алпинисти слизахме от х. „Рай“, където се бяхме катерили. Някъде по средата на петата серпентина срещнах човек, който бавно набираше последната височина преди хижата. Беше сам. Носеше малка раничка на гърба и два фотоапарата на врата си. Така го помня и до днес. Веднага реших, че това е той, защото точно така си го представях.
Заговорихме се. Знаел ме по име и бил чел някои от моите материали, но повече ме знаел като алпинист. На свой ред и той се представи. Той не знаеше, че знам много за него и обожавам неговите снимки. Бързал да стигне до „Пръскалото“, защото след час – час и половина осветлението на водния стълб, най-високия в България, щяло да бъде най-подходящо за снимки. Пишел някаква книга или статия, и многобройните снимки, които имал, на този водопад, все не му харесвали, та искал да направи още няколко.
Вижте още: Ветераните на българския алпинизъм: проф. Георги Щерев
Разделихме се. Аз продължих надолу, за да догоня студентите си, а той нагоре, за да направи още няколко от най-добрите си снимки. Бързайки надолу, размишлявах дали и аз самият бих отишъл чак до х. „Рай“, само за една снимка? Ами да, за да се направи нещо не само добро, а за най-доброто, трябва воля, постоянство и голяма любов към делото, на което си се посветил.
Когато вече бяхме станали приятели, взаимно си разменяхме творчески потребности. Аз му предоставих имената на алпинистите, изкачили някои от върховете в Рила. Трябвали му за книгата „Рила – Географски речник“. 
Снимката на стената на връх Мальовица – за корицата на първото издание на книгата ми „Върхове“ пък ми предостави той. И не само това. Разменяхме впечатления за нашите и чужди планини. Споделяхме мнения за туристическите издания у нас – сп. „Турист“, в. „Ехо“, „Малка туристическа библиотека“ и ролята, която те имат за популяризирането на планинарството у нас. Говорехме за „Дома на туриста и алпиниста”, на който той посвети половината от живота си и цели 20 години бе негов неизменен председател (1962-1982 г.)
Но нека започнем отначало.
Живко Радучев е роден на 25 февруари 1914 г., в София. Баща му, който е банков чиновник, е назначен за директор на Народната банка във Враца и Живко прекарва детството и ученическите си години в този подбалкански град. Раснал съвсем близко до истинска планина, той твърде рано прегръща идеите на туристическото движение. Казват, че „кръвта вода не става“ и той смело поел по пътя на баща си, който през 1895 г. е един от 300-те Алекови туристи, изкачили се на витошкия първенец Черни връх, за да поставят началото на организираното ни туристическо движение.
Още като ученик той става член на туристическата чета „Речка“ към ЮТС „Врачански балкани“. Въпреки че е твърде млад, още ученик, той изнася беседи, пише статии и редактира местни туристически издания. Участва в няколко конгреса на ЮТС, като на този в Горна Джумая – 1934 г. е избран за член на централното настоятелство.
Вижте още: Благовеста Аврамова – довереницата на Христо Проданов
Юрист по професия, но турист по призвание, Живко Радучев развива най-активна дейност след Втората световна война. Участва в работата по възстановяването и укрепването на Българския туристически съюз – 1957 г. Чете лекции, обикаля планините не само за наслада на душата, а да ги изучава и фотографира, за да предаде красотите им и на тези, които са по-далече от тях и по-рядко ги посещават.
Участва активно в маркировката към много туристически обекти в Рила, Пирин и Стара планина. В това отношение спокойно може да се каже, че той е един от първите, въвели модерната, съвременната и поставената на научни основи маркировка по нашите планини.
Сладкодумен, знаещ и можещ, той става един от най-желаните водачи на развилото се с пълна сила екскурзионно летуване. С много любов и туристически жар той работи за създаването и утвърждаването на Дома на туриста и алпиниста, на който посвети цели 35 години. Като високо ерудиран интелектуалец Живко Радучев ни остави повече от 500 статии, репортажи и много повече снимков материал, публикуван в най-различни туристически и други издания. Той беше търсен сътрудник в много печатни издания.
Вижте още: Петър Атанасов Москов – човекът, който модернизира ПСС
Живко Радучев снимаше не само върховете и долините, така както Всевишния ги е създал. Той вплете в тях и живите хора. Снимаше походи, излети, екскурзии, алпийски изкачвания, туристически състезания по ориентиране. Засне всички конгреси, пленуми, събори, алпиниади, водни походи по Дунава, ски преходи, каквито бяха традиционните походи на Свободата, провеждани ежегодно по билата на двете големи планини Рила и Пирин. С една дума Живко Радучев пишеше историята и развитието на БТС със своя фотоапарат. Направи много фото изложби. Остави ни огромно фото наследство, което, надявам се е запазено от неговите наследници.
Огромно е неговото наследство и по отношение на написаните книги и пътеводители. Няма да изброявам всички, но не мога да не спомена „Пътеводител на Рила“, който претърпя цели 5 издания. Тук трябва да отбележа, че първите 3 издания са в съавторство с още двама големи познавачи на тази планина – доц. Мартин Гловня и Иван Шехтов. Едно от изданията – през 1978 г. дори бе преведено и на немски език. Ето и още няколко издания: „Рила – географски речник“, „Връх Русалка и хижа Тъжа“, „Сестримо и Чаира“, „Лакатнишка Рила“, „Малъовица и Мальовишкия дял на Северозападна Рила“. Значителен бе неговият принос и при написването и издаването на юбилейния сборник „75 години организиран туризъм в България“.
На страниците на в. „Ехо“ той не само публикуваше прекрасните си снимки, но написа и много материали за нашите и чужди планини. Много висока оценка получи навремето поредицата му „Познавате ли осемхилядниците?“. Днес, когато и ние се намесихме в битката за тяхното овладяване, се знае и пише за тях много, но през 60-70-те години на миналия век те бяха нещо много далечно за читателите на вестника.
Вижте още: Боре Мальовишки – хижарят с главно „Х“
За цялостната си многообразна и продължителна туристическа дейност Живко Радучев е награждаван многократно и на практика той е носител на всички туристически отличия, някои от които и повторени….
Не ми се искаше да завърша моя разказ за него така, но трябва да го направя, защото както прочетохте още в началото на материала, на 25 февруари тази година се навършиха точно 100 години от неговото рождение. За съжаление по този повод не прочетох или чух нищо. А той отдаде целия си съзнателен живот в полза на туризма и българските планини. Дано с горните редове поне с малко съм успял да запълня пропуснатото. Впрочем, неговият 100-годишен юбилей е все още в действие.
доц. Сандю Бешев
