Борис Павлов /Карико/. Днес това име e познато на малко планинари, туристи и алпинисти. Точно така изписаноq то може да затрудни дори и мнозина от неговите връстници, та дори и приятели. Ако, обаче изпиша популярното му име, всеки, който е имал щастието да се допре до хижа „Мальовица”, ще го разпознае веднага. Ето го и него – „Боре Мальовишки” – хижарят с главно „Х“.
снимка: архив на доц. Сандю Бешев
Роден е на 18.12.1919 г. в град Самоков и е напуснал този свят твърде рано – на 8.01.1964 г. Живял е само 45 години, но е оставил незаличими спомени за тези, които са имали щастието да го познават, или само да са преминали през хижа „Мальовица”.
Ето и част от това, което е направил за тези 45 години. Завършва софийското Столарско училище, със специалност дърворезба. Както много самоковци и той обаче твърде рано свързва живота си с планината. И дори с алпинизма. Рано напуска родния си дом в града и се преселва в планината. Една година изкарва като пазач на вододайния кантон „Гьолечица”, после три години е стопанин на хижа „Грънчар”. Най-дълго време – цели 18 години, заедно със съпругата си – кака Величка прекарват на хижа „Мальовица”.
С него се запознах през месец юли 1953 г., когато още като курсист в /ЦАЛ/, за първи път прекрачих прага на този планински дом. Роден съм и израснал в равнината. Там, където северните предпланини на Балкана отстъпват пред ловчанските равнини.
До този момент нито съм чувал за някакво туристическо движение, нито за такова чудо, наречено хижа.
Помня обаче и до днес широката усмивка и радушното ни посрещане в малката хижичка. В живота има моменти, когато още от първата среща някои хора ти стават много близки. Така стана и с „Боре Мальовишки”. Той вече си бе извоювал това ново име. На малката хижа той вече бе прекарал десетина години.
В продължение на една година, докато бях на работа в ЦАЛ, много често с най-голямо удоволствие прекрачвах прага на най-известния планинарски дом по нашите планини. За голямото сърце на „Боре Мальовишки” вече бях слушал от устата на много известни и популярни алпинисти.
По това време пътеката от „Меча поляна” до хижата минаваше от дясната страна на реката. Там, където днес и арката „Национален парк Рила”, имаше малко, но много стабилно мостче. По него всеки ден преминавахме, за да отидем на практически занимания на скалите. Пак по него преминавахме, за да отидем и до хижата. Бяхме млади и силни. В лагера нямахме никакви занимания след задължителната всекидневна програма и често отскачахме до хижата. Колко му е да изтичаме до там, за да пием по чаша чай и изслушаме някоя интересна случка от живота на и около хижата.
Вижте още: Константин Дюлгеров – „Малкото Коце”
Помня, че винаги много се смеехме когато след последното, по-стръмно изкачване, отделяйки се леко вдясно от реката, излизахме на леко полегнала поляна. Там имаше дървена ограда с врата. На нея някой шегобиец бе написал – „Затваряй вратата, че става течение”.
След година, вече като студент във ВИФ, със специалност алпинизъм, пак минавах през хижата, но много по-рядко. Винаги обаче ми е било много приятно, когато гостувах на тези прекрасни хижари.
През зимата на 1957 г. останах много приятно изненадан, защото, когато късно вечерта с Георги Атанасов /Джиджи/ се появихме в хижата, бай Борис ме позна и дори правилно произнесе и двете ми имена. С Джиджи го помолихме да запази в пълна тайна нашето гостуване. На следващия ден ние трябваше да направим опит за първото зимно изкачване на Североизточната стена на вр. „Мальовица”. За това първенство тогава се надпреварвахме тайничко с 3-4 двойки. По незнайни пътища Джиджи бе разбрал, че два дни преди нас неуспешен опит за изкачването на стената бе направил Никола Корчев. За наша радост на следващия ден ние успяхме и вече нямаше нужда „Боре Мальовишки” да пази тази наша тайна. Напротив трябваше да я разпространява. Беше 17 март, а аз на следващия ден щях да стана на 19 години.
снимка: архив на доц. Сандю Бешев
В следващите години все по-рядко ставах гост на тази хижа, отвсякъде обаче чувах легенди за гостоприемството на „Хижар номер едно”. Боре Мальовишки бе станал образец на стопанин за всички планински домове.
Преди време в журналистическото пространство разказах за „Кравешкия барометър”, който още от първото си влизане в хижата бях видял. Тогава не се реших да назова името на този, който го бе изработил и поставил на входа на старата, а вече преместен и пред входа на новата хижа. Разпитвах доста от ветераните дали помнят кой е изработил това чудо на синоптиците, но никой не ми даде ясен и точен отговор. Сега, когато научих за първата професия на Борис Павлов – дърворезба, с голяма доза сигурност мога да предположа, че това е било негово дело. Тогава, а и сега отправям един и същи въпрос. Този, който знае повече от мен за този човек и барометъра, моля да се обади.
Вижте още: Историята на хижа „Мальовица“
Боре Мальовишки трябва да получи своята популярност и сред по-младото поколение.
На 2 септември тази година ще отбележим 90-годишния юбилей от освещаването на първата хижа /заслон/ „Мальовица”. За нейната история, обаче малко се знае. Днешното поколение не знае нищо за „хижар номер едно”. Днес за него ни напомня само една чешма по пътеката между Школата и хижата, на която е изписано „Боре Мальовишки”.
В 71-годишната си практика като алпинист съм посетил много планински хижи. Във всяка една от тях има много снимки, разказващи за историята на дадената хижа. По стените на почти всички висят снимките, ако не на всички хижари, то поне на тези, които са оставили трайни следи. А „Боре Мальовишки” и кака Величка са от тях. Дано поне за предстоящия юбилей някой се сети, че 18 от най-хубавите си години любимецът на всички по-стари планинари, бе посветил на тази хижа. На „Мальовица”.
