Малкото, защото алпинистите си имат и още едно Коце и това е Коце Саваджиев, който по години, килограми и най-вече по техническо умение да подчинява скалите на своите желания, превъзхожда младият Константин Дюлгеров. Та, малкото Коце е роден на 12 ноември 1912 г. в град Шумен, но завършва софийската търговска гимназия. Счетоводните работи обаче не му харесват и той поглежда все по-често към близката Витоша. И както сам той казва: „Тръгнах по планината още като дете, обичах да карам и ски”. В техникума той се сприятелява с няколко свои съученици, които споделят неговите желания.
Отъпканите туристически пътеки бързо му омръзват и той често търси скалите. Катери се без учител. При някои от честите му „тренировки” някой го запознава с най-известния по това време наш катерач Константин Саваджиев. И още в първите им съвместни изкачвания Саваджиев вижда в него добрия и точен усет към скалата. Така те често катерят не само най-леките, но и по-трудни маршрути на Лакатник, Витоша и Черепиш.
Така голямото Коце става не само първият учител на малкото Коце, но и негов партньор.
През 1936 г. вече е израснал като алпинист и неговият учител Саваджиев не само, че го предлага за член на БАК, но става и негов поръчител. По това време БАК не приема за членове начинаещи, които да обучава, а приема само доказани и добре подготвени планинари. Самото му „кръщение” в алпинизма – приемане в редовете на БАК и връчването на членската му карта и значката / № 73/ става на вр. Мусала.
Коце Дюлгеров вече вижда своя път на развитие и решава да се запише в разкритата наскоро треньорска школа по алпинизъм към ВИФ „Г.Димитров”. Това му помага бързо да израсне като много добър не само в катеренето, но и в организаторската и ръководната дейност на алпинизма във всичките му нива. От ръководител на алпийските групи и секции, до най-високото ниво – платен зам.-председател на РКА /Републиканска комисия по алпинизъм/.
В организационно отношение той проявява много голяма активност в годините след войната, когато българският алпинизъм тръгва към своето масовизиране. Заедно с Александър Белковски, Ганчо Игнатиев, Ивайло Владигеров и редица още изтъкнати алпинисти, той стои в основата на всяко ново начинание на българския алпинизъм.
Взема активно участие и сам ръководи първите курсове по алпинизъм в периода 1946-1950 г., когато е на работа във ВКФС – отдел алпинизъм. След това извършва апостолска дейност при изграждането на алпийски групи, секции и клубове.
Негова е заслугата за изграждането у нас на първата изкуствена алпийска кула. Построена от дружество „Торпедо” на стадион „Ив. Вазов”, кулата обаче се ползва не само от алпинистите на това дружество, но и от всеки софийски алпинист. След закриването на ВКФС, той преминава на работа към Националния парк „Витоша”, но не скъсва с алпинизма.
Особено силно е присъствието на Константин Дюлгеров по отношение на спортните му изяви в алпинизма. Още в ранния период на българския алпинизъм той осъществява редица трудни и интересни изкачвания, които и днес не са загубили своето обаяние сред алпинистите.
Премиерите на тур „Варника” на Злия зъб, „Кучешкия зъб” на Враца, „Камината” на вр. Двуглав, туровете „Строител” на Атмегдан и „9 септември” на Дженгал са едни от най-хубавите му изкачвания. Негово дело са и няколко премиерни маршрута на Лакатник.
Най-впечатляващо обаче е второто изкачване на североизточната стена на вр. Мальовица по пътя на Саваджиев и Стоименов.
Минали са 10 години от първото ѝ изкачване, но през това време нито един български алпинист не е правил опит да повтори това историческо изкачване. В чест на юбилейната 10-а годишнина двама от най-изявените ни вече алпинисти Константин Дюлгераов и Цанко Бангиев предприемат това предизвикателство и на 26 юли 1948 г. правят това и то само за 6 часа. Както много от читателите знаят, първото изкачване става за 40 часа с пренощуване. И още едно нещо младите ни алпинисти правят и то е смяна на водачеството на всяко следващо въже, което е мерило за равнопоставеност на двамата партньори. Пак тогава почти по средата на маршрута – там където Саваджиев и Стоименов нощуват, в подходяща скална вдлъбнатина, двамата поставят специална метална кутия с молив и тетрадка, където всеки следващ алпинист вписва своето име.
Вижте още: Спомен за Георги Стоименов и първото изкачване на Северната стена на вр. Мальовица
Помня тази тетрадка още от 1954 г. В нея аз самият вписах името си за първи път. Жалко, че в следващите години въпросната тетрадка бе свалена. Нямам сведение дали това е станало поради запълването на всяка страница или поради някакво хрумване. Лично аз все още не знам и кой е направил това и дали тази тетрадка се пази, защото нейното място е само в музея, който преди година бе открит в Учебния център „Мальовица” /Комплекс „Мальовица”/. Та нали всичко, свързано със най-ембиматичния вр. Мальовица, ни дава основание да считаме този връх за „Символ на българския алпинизъм”.
А когато през 1952 г. се разкрива Централният алпийски лагер /ЦАЛ/, Дюлгеров е един от най-активните организатори. Служебните му задължения по това време не му позволяват да вземе пряко участие като инструктор, но с опита, който има, той помага много при изработването на учебните програми.
Константин Дюлгеров напуска този свят през месец април 1999 година. Направеното от него за българския алпинизъм не е и няма да бъде забравено.
Част от това, което „Малкото Коце” остави на родния алпинизъм, се опита да събере доц. Сандю Бешев.
