Да. Ама не! Както бе казал някога именитият ни журналист Петко Бочаров, защото преди години за този човек – Светослав Колев, не трябваше да се говори и пише много. Не само за огромното му творчество, което той остави, а и за това, че на 24 януари, преди девет години, трябваше да се отбележат 100 години от рождението му. Не би. Та той не е Азис, Брендо, Николета, Златка или който и да е от бранша…
Във връзка с юбилейната му годишнина тогава потърсих някакво съобщение в многобройните ежедневници. Чаках някоя от не малкото телевизии да споменат нещо за този уникален полиглот. Намерих само едно съобщение, че през месец април в Свищов ще се проведе викторина „Сравни интелекта си чрез Светослав Колев“. Когато реших да науча нещо повече за този човек, потърсих данни в интернет. „Биографични данни за лицето няма“ бе изписано в неговата страница. Изброени са само неговите книги, написани и преведени от чужди автори. Поместени са статии, интервюта, помощни материали и ръководства за бързо изучаване на чужди езици, като например „Как се научава италиански език за 15 дни и други“.
Обадих се и в Съюза на преводачите е България – 029854500. Нямаха нищо за него. В старите им сведения бе отбелязано, че адресът му на бул. Дондуков“ 53 и телефонният му номер не са актуални. Там нищо не знаеха за юбилейната му 100-годишнина. Когато позадълбочих с въпросите, побързаха да ми съобщят, че в момента са на съвещание и трябва да затворят телефона. Нищо не открих за него и в Пловдив. Нали той бе роден и живял известно време в града на тепетата. Спрях дотук и реших да разкажа това, което знаех за него, въпреки, че той избягваше да говори подробности за живота си. Разбирах защо и никога не се задълбочавах в тази тема. А когато прочетете последното изречение на моя разказ и вие ще разберете защо.
Вижте още: Цанко Бангиев – една от легендите на българския алпинизъм
И така, познавах го добре.
Въпреки голямата разлика в годините ни – 20, мога да кажа, че дори бяхме приятели. Та нали в ежедневния печат той ме бе провъзгласил за „Кръстникът на върховете“. Бил е рецензент на мои книги. И аз съм бил на негови. По едно и също време сътрудничихме на вестник „Ехо“. Малко е да се каже, че и той като мен е сътрудничил, защото неговото появяване на страниците на вестника бе нещо много повече. Ще ви разкажа повече за това и вие сами ще оцените приноса му за популяризирането и утвърждаването на вестника не само в България, но и по света.
Роден е на 24 януари 1915 г. в Пловдив. От 1923 г., или още 8-годишен, е член на ЮТС. Бил е дългогодишен участник в неговото Централно ръководство, а в продължение на 4 години е редактор на списанията „Млад турист“ и „Планинче“. Завършил е немската гимназия в София и след това последователно право, икономика, философия и география.
Едва тридесетгодишен, Светослав Колев вече владее десетина езика, има дипломи от 4 университета и то западни, има и значителен опит в ръководството на туристическите ни организации.
Въпреки това, а може би и точно затова, държавна работа за него нямаше. Той работи като частен преводач каквото намери. Често остава без работа, дори и без парични средства. „Отгоре“ е наредено негови материали да не бъдат допускани в печата. Светослав Колев не се отчайва. Полага много усилия в изучаване на все повече и повече езици, за да достигне до 40. „С китайския език се справях по-добре, отколкото с многообразието на скандинавските езици“ – споделяше той в по-близка компания.
Запознат добре с възможностите, знанията и работоспособността му, главният редактор на в. „Ехо“ Кирил Станимиров използва личните си връзки в най-висшите етажи на партията и държавата, и издейства правото да ползва възможностите, познанията и личните му контакти с редица светила от елита на алпинизма, мореплаването, пътешествията, спелеологията, вулканологията и редица още области от живота. Във вестника години преди да се появи Светослав Колев, сътрудничеха още няколко големи журналисти с богати езикови възможности: Руен Крумов, един от първите ни парламентарни журналисти и еколози, Алфред Керемидаров, Юзеф Ника, от Полша, Франци Савец, от Словения, Ари Поляков и Павел Рототаев, от СССР. Спирам дотук, въпреки че списъкът е много дълъг. Нямам възможност да изброя всички, за което се извинявам на тези, чиито имена не споменах.
И чудно ли е, че в началото на 70-те и 80-те години на миналия век на страниците
на в. „Ехо“ един след друг започнаха да се появяват имената на Херман Бул, Едмънд Хилари, Джон Хънт, Крис Бонингтън, Райнхолд Меснер, Пиер Мазо, Цезар Моралис Арнао, Адамз Картър, Морис Ерцог. От тях научихме много за Хуран Тазиев, Жак Ив Кусто, Тур Хейердал. Четяхме много и за най-различните регати и обиколки на света по море и суша.
Вижте още: Александър Белковски – учителят
Вестник „Ехо“ бързо дръпна напред. За него вече се знаеше далеч извън пределите на страната. Та малко ли е да чуеш от устата на един от големите американски алпинисти и главен редактор на най-реномираното американско списание „Америкън Алпайн Джърнъл“ Хюбърт Адамз Картър: „Да, знам за вашия вестник „Ехо“ и го чета редовно“.
Още в първите си броеве вестник „Ехо“ откри рубриката „Ехо от всички континенти“, заемаща едно прилично ъгълче на втората страница, но благодарение на знаещите и можещите сътрудници и редактори, сред които много лично място заемаше Светослав Колев, рубриката бързо се разрасна, за да запълни изцяло последната си 4-та страница. Страница, която доведе на вестника много чуждестранни абонати и читатели, и достигане до 120-хиляден тираж, отстъпващ, по това време само на „Работническо дело”.
Когато БФА реши да започне подготовка за първата ни експедиция към най-високите върхове в света – осемхилядниците, федерацията се обърна за съвет към гореспоменатите сътрудници. Свика специално обсъждане – кой да бъде първият ни осемхилядник? Тогава Светослав Колев бе един от най-активните. Току-що бе издал настолната за всеки алпинист книга „Първопокорителите“, в която основно бе представил колосалната битка на плеядата най-силни алпинисти на планетата, най-добрите организатори, стратези и ръководители. В 140 страници той бе обобщил накратко, но много точно и ясно големия опит от успешните и най-вече от неуспешните експедиции. В това отношение неговото мнение бе най-ценно, защото никой повече от него не бе запознат с хималайските проблеми.
Вижте още: Пионерите на българския алпинизъм: проф. д-р Любен Пенев
Помощта, която федерацията получаваше от Светослав Колев, не спря дотук. Той публикуваше материали за историята и изкачването на вр. Лхоце, за който получихме разрешение. Установи директни контакти с първопокорителите на върха Ернст Райс и Фриц Луксингер, както и е Алберт Еглер, ръководителя на успешната швейцарска експедиция. И не само в национален мащаб Светослав Колев бе търсен за съвет и помощ по подобни въпроси от още редица хора. Ето още два случая:
Когато през 1984 г. варненските алпинисти организираха своя експедиция за Перу, бях поканен за неин технически ръководител. Тогава основните ни цели бяха две – изкачване на най-високия връх не само на Перу, но и на целия Тропически пояс – вр. Уаскаран, 6768 м. Като втора цел, но не и по важност, бе изкачването на девствен връх, който да бъде наречен „България“. Вече имах опит отпреди години, когато пловдивски алпинисти готвеха експедиция до първенеца на Южна Америка – вр. Аконкагуа, 6962 м и тогава най-богата информация получих от Светослав Колев. Така и сега отново се обърнах към него.
„Нямаш проблеми. Там имам много добър и влиятелен приятел, който е президент на андинистите на Перу (В Южна Америка, катерещите върховете са андинисти) и президент на Географското дружество на индианската държава. Или, казано по-ясно, попадаме на точното място и на точния човек“.
Още в момента установихме телефонна връзка и отговорът не закъсня: „Имаме много неизкачени върхове и те са над 5000 м. Намират се в района Чампара“. Това ни бе достатъчно! А когато стъпихме на перуанска земя, един от посрещачите ни бе и приятелят на Светослав Колев Сеньор Цезар Моралис Арнао, и вече наш приятел. Няколко дни по-късно на нарочна среща в българското посолство уточнихме координатите на бъдещия ни връх и формалностите за неговото узаконяване. Проблеми нямахме и при двете ни изкачвания, а само няколко месеца по-късно получих вестник „Национал“, Лима доминго – 11 август 1985 г., в който се съобщаваше, че връх „България“ вече е узаконен. Заслугата за това бе предимно на алпинистите, развяли родния трибагреник на двата върха, но и на голямата помощ от страна на сеньор Цезар Моралис, Арнао – приятелят на Светослав Колев.
Знам за още много подобни добрини на покойния вече Светослав Колев. Нямам възможност да ги изброя всичките, защото би трябвало да напиша цяла книга за това. Избрах само едно и то е към неуморния ни пътешественик, журналист, писател, фотограф, Симеон Идакиев. Човекът, който повече от 20 години ни приковаваше пред телевизорите, когато той излъчваше своя пореден пътепис под рубриката „Атлас“ по БНТ, когато очаквахме запазената марка „Един мъж, един автомобил, една камера“. Преди да поднеса този материал, позвъних на Мони Идакиев. Разказах му за моята идея да разкажа за нашия много добър общ приятел Светослав Колев. Идакиев се зарадва много и ми разреши да взема, по избор, част от едно негово интервю. Ето какво избрах като финал на моя разказ. Предавам го буквално, както се казва с точките и запетайките.
Въпрос: Как сте се сдобивали с информация когато нямахме интернет?
Отговор: „Много ми помагаше Светослав Колев, полиглот, който си служеше с повече от 40 езика и имаше огромно количество информация. Кореспондираше си с много Нобелови лауреати, с Агата Кристи също бяха в отлични отношения. Отивах при него, преди да замина за Индия, Пакистан, Бутан, Непал и не помня още къде, а той ми спретваше за всяка страна по една папчица с най-важното. Имаше обаче една отделна папка, която най-вече си струваше труда и беше много забавна – „Азиатски протокол“. Така съм се смял! Например – когато седнеш на маса, подметките ти не трябва да са обърнати към събеседника. В дома на мюсюлмани пък не е прието да питаш домакина как е жена му, защото мъже там говорят за жени, само ако става дума за леки жени. Ако домакинът заговори – може. Не е лошо да почерпим опит от това! Или пък – на много места не се използва тоалетна хартия, по друг начин се прави личната хигиена. В тези държави никога не трябва да подаваш храна на друг човек с лявата ръка – тя се счита за мръсна. В Азия няма ръкуване. И в „Азиатски протокол“ най-отдолу пишеше: „Най-добре е Идакиев да гледа какво правят другите и да прави като тях“! Ако трябва да бъда точен, и интернет не е достатъчен сега – това е синтезирана информация, която трябва да знаеш къде да търсиш“.
Бях ви обещал за моето последно – изречение. Ами, точно този човек, който направи много за популяризирането на вестник „Ехо“, за българския алпинизъм, туризъм, ориентирането, спелеологията, бе изключен от редовете на туристическия съюз през 1945 г. И за какво? За членството си в ЮТС, за ръководството си в Централното му ръководство, за редакторството му на списанията „Млад турист“ и „Планинче“.
Вижте още: Пионерите на българския алпинизъм: проф. д-р Любен Телчаров
Светослав Колев изпълни достойно мисията си към планината в нейните разнообразности. Мисля обаче, че си отиде от този свят малко обиден. Дано там горе в онзи „По-добър свят“ е разбрал колко много хора са го обичали и са му благодарни. Един от тях е и пишещият този материал.
Една сполучлива публикация на историка Сандю Бешев. Поздравления!Безспорно ерудитът Светослав Колев заслужава това. Жалкото е, че повечето от младите планинари и катерачи, определяйки се като „младите дихатели“…, дори не са чували за неговите книги!