За да опознаеш една държава, трябва да се докоснеш до местата, които не са повлияни от технологии, интернет и мода. За да опознаеш една държава и хората ѝ, трябва да видиш как живеят в най-малките ѝ села, как се справят с ежедневието, с какво се хранят там, където няма огромни магазини, как се събуждат с изгрева и заспиват много след залез, как планината ги сближава и кара да разчитат един на друг и да бъдат приятели.
За да опознаеш една държава, трябва да се върнеш на село – където хората са запазили традициите и обичаите си, където не купуват храната си, а я отглеждат, където понякога да отидеш на гости означава да прескочиш планината.
Така ще опознаем три балкански държави в една седмица, изпълнена с емоции и приключения, ще преминаваме граници – и географски, и тези на собствените си възможности и очаквания, ще намерим приятели, с които ни свързва обща любов – тази към планината. Ще говорим на един език – защото на албански се разбирахме трудно, но всички там разбирахме значението и превода на една проста усмивка.
Подготовката за маршрута стартира още през януари, когато започнахме да търсим информация за него, пътеводители, да чертаем по карти и да разпитваме хора, които вече са го минавали. В България не намерихме много такива, но открихме група във фейсбук, където туристи от цял свят споделят през какво са преминали и как са организирали маршрута си. Поръчахме си документ, който ни позволява да пресичаме границите на трите държави, подготвихме багажа си, пуснахме отпуск и зачакахме 15-ти юли с нетърпение.
Накратко, Peaks of The Balkans е около 220-километров кръгов маршрут в три балкански държави – Косово, Черна гора и Албания. Минава през едни от най-красивите и диви места в планината Проклетия, а гостоприемството и топлотата на хората в тези райони прави приключението наистина запомнящо се.
Ден 1: Rugova Camp (Kosovo) – Lequinat (Kosovo) – 34км., 1800д+
Първият ден от всяко приключение ми е един от любимите! Със започването на първия ден спада напрежението от очакването, потапяш се в атмосферата на прехода и знаеш, че вече не можеш да планираш нещата по-добре, не можеш да се подготвиш по-добре и да тренираш повече, можеш единствено да се наслаждаваш.
В Косово ни посрещнаха изключително топло! Повечето приключенци, които правят маршрута, пропускат участъка в Косово, затова и нямаше много турсити в Rugova Camp, където отседнахме преди да стартираме прехода и оставихме колата си докато се върнем. Оставихме колата си паркирана там безплатно, както ужасно мнодо други неща по маршрута, за които ще разкажа напред.
Стартът от Rugova Camp започва по един асфалтов път в гората, като се минава през няколко махали или вилни зони до достигането на първото село – Reka e Allages – почти безлюдно село, близо до границата с Черна гора, което има удивителна гледка към красивата природа. До достигането на Lequinat минахме през още няколко много малки селца, които бяха също толкова красиви и също толкова обезлюдели. Има нещо изключително красиво в малките планински села, където всяка къща си има своя собствена архитектура и всички са отделени с малки, дървени огради, а за фон имаме величествени планини, които карат малките къщи да изглеждат дори още по-малки. Това беше една от най-топлите седмици през цялото лято, което ни накара да предприемем няколко спирки – една за къпане в малка рекичка и случайна спирка в едно село, където местен беше превърнал къщата си в задължително място, на което да починеш. Имаше малко магазинче с много студени напитки и още повече истории за приключения, част от които в България. Той ни разказа и как се е изморил от живота в големия град и е решил да се засели в планината, където май беше единствен жител.
Първият ни ден приключи в Lequinat, което е едно малко по-туристическо село с повечко къщи за гости и места за настаняване. Говорейки по-рано за безплатните неща по маршрута, в къщата за гости, където отседнахме, ни почерпиха десерт, придружен с невероятен залез от терасата и милион усмивки, които просто са отличителна черта на хората по маршрута.
Ден 2: Lequinat (Kosovo) – Plav (Montenegro) – 39км., 1700д+
Lequinat е съвсем близо до границата с Черна гора и само час след като се събудихме, вече бяхме в красивата, планинска държава. След стръмно изкачване в началото, което минаваше и през няколко чисти езерца, една горска колиба, която сякаш собственика искаше да скрие от света, следваше невероятна гледка към безкрайните планини, както и части от финала на маршрута ни. Тук за първи път се потопихме дълбоко в планината и вече усещахме, че сме на нещо дълго, приключенско и много вълнуващо! След кратка среща с една змия, която стоеше на границата между Косово и Черна гора и видимо беше недоволна, че я притесняваме, се озовахме в Babino Polje и прекрасното местенце на Денис, където хапнахме изключително вкусна супа, а той много държеше да се запознае с нас, да му разкажем за България и да ни черпи кафе. Срещнахме Денис и в последния си ден и вече го чувстваме като един от най-близките си приятели, нищо, че сме се виждали 2 пъти. С Денис си говорихме всеки на своя си език и се разбирахме по-добре от много от хората, с които комуникираме всеки ден.
След Babino Polje следваше кратко изкачване до Hridsko езеро – една от най-големите забележителности в околността, където за наша голяма изненада – къпането не е забранено. Така се бяха събрали много туристи, които се охлаждаха в тази ужасно гореща седмица на 2023 година. Следваше дълго спускане през невероятно зелената планина, няколко малки селца, от които ни посрещаха и изпращаха местни деца и дори говореха на няколко езика, като разбира се, просто подвикваха „Hello”, “Bye”, „Здраво“ и се радваха, че някой минава през забравеното им от света село. Тук се откри и една от любимите ми гледки по маршрута – към езерото Plav и красивото градче със същото име, където отседнахме. Почти всички настанявания по маршрута откривахме в booking, тук се настанихме в квартира на местен, който я отдаваше за нощувки, напазарувахме си от супер вкусните и пресни зеленчуци (като онези от градините на бабите ни) и си спретнахме вечеря, а за закусна се възползвахме от най-пресните банички от местна пекарна, които хапвахме през целия следващ ден.
Ден 3: Plav (Montenegro) – Vusanje (Montenegro) – 29км., 1300д+
Първият сблъсък със скалистите склонове на Проклетия е абсолютно незабравим. Ако до момента се разхождахме като из Родопите – с широките пътища в планината и гъстите гори, сега сякаш влязохме в Рила – с нейните недостижими скалисти върхове, но и дълги била и зелени гори. След няколко дни пък ще влезем в Пирин и скалистите му зъбери, а към края на прехода и в Стара планина и едно чудесно било, което много напомняше на Централен Балкан.
В третия ни ден отделихме малко време след закуска (да, с онези вкусни банички) и се разходихме около езерото Plav, след което минахме през пекарната още веднъж и тогава продължихме по маршрута напред. Започва с дълго изкачване по черен път, което към своя край се превръща в почти катерене, преди да се излезе на невероятно било с първите скалисти върхове по пътя. По пътя срещнахме и двама туристи с по 25-килограмови раници, които нощуваха предимно на палатки. Такъв беше и нашият план в началото и сме много щастливи, че решихме да си спестим багаж и да нощуваме при местните, защото иначе никога нямаше да опитаме от невероятните вкусотии и да се докоснем до бита на хората там.
Малко преди да стигнем Vusanje, където нощувахме, се откри страхотна гледка към долината между Vusanje и Theth – маршрутът ни за утре. Излишно е отново да споменавам за гостоприемството и старанието на домакините ни – денят отново завърши с изключително вкусна домашна вечеря и подготвяне на закуска за другия ден. Важно е да се знае, че по маршрута няма много магазини или хижи, затова за хапване е хубаво да се подготвя пакет от мястото за настаняване. Местните знаят това и в повечето случаи сами предлагат да приготвят такъв пакет. Той най-често включва питка, зеленчуци, масло, някакъв колбас и яйце.
Прочетете интервюто с Мария: Опознавам България чрез планинските пътеки
Ден 4: Vusanje (Montenegro) – Theth (Albania) – 30км., 1250д+
Четвъртият ни ден започна със свещичка в един шоколадов десерт, защото имах рожден ден, а торта нямаше как да носим..по обясними причини. Малко след Vusanje влязохме и в Национален парк Проклетия, на входа на който се събира такса от 2 евро на човек, но заради ранното ни минаване, нямаше никой в малката къщичка на входа на парка и влязохме безплатно. Хапнахме си закуската до едно много, много синьо езеро – „Око Скакавице“, където се запознахме с Мики – геолог от Ню Йорк, който се е оженил за албанка и сега обикаля планините наоколо. Обясни ни колко е чиста водата в езерото и дори става за пиене, убеди ни да си излеем тази от бутилките и да я заменим с тази от езерото, както и ни преподаде кратък урок по произнасяне на албански думи, които бяхме научили преди да тръгнем.
На границата между Черна гора и Албания започнаха да се появяват и така известните албански бункери, изградени от Енвер Ходжа поради страх от чужда инвазия в страната му. А бункерите бяха наистина много! Встрани от умопомрачителните гледки, на които бяхме свидетели в този ден, друг момент се запечата в съзнанието ми – в селата в тези три държави хората все още се прехранват със собствено производство и отглеждане на животни. Не беше рядко срещана гледка между две села, високо в планината да се види дядо с няколко магаренца или пастири, които пасат овцете си. Срещата с един от тях беше особено мила, защото след като го поздравихме и си се усмихнахме взаимно, той просто поиска да ни прегърне. Без да ни познава, без да знае кои сме, накъде сме тръгнали и откъде идваме. Най-хубавият подарък за рожден ден! Заедно с мелодичния поздрав на трима германци, които видяха, че забождаме свещичка в една порция с пържени картофки близо до Theth.
В Theth си намерихме място за нощувка в последния момент и понеже домакините ни не говореха английски, Крис (приятелят ми) проговори италиански, който дори той не знаеше, че е понаучил..и се разбрахме. И в трите държави много рядко някой говори английски, освен туристите. В Черна гора и Косово се разбирахме лесно поради близостта на езиците ни, но в Албания използвахме методи като ръкомахане, сочене, жестикулиране и в краен случай – проговаряне на език, който не знаем.
Ден 5: Theth (Albania) – Valbonë (Albania) – 24км., 1250д+
Преходът от Theth до Valbonë беше участъкът от маршрута, който очаквах с най-голямо нетърпение. За разлика от непопулярността на останалите части от Peaks of The Balkans, този участък се преминава от много туристи и за него има доста информация и снимки в интернет. Сутринта, обаче, започна с едни много вкусни мекички и история за надушване. Домакините ни бяха оставили пакети за следващия ден, които ние прибрахме в раницата на Крис и тръгнахме към Valbonë. През първия час от ходенето ни, се разнасяше ужасно силна миризма и ние не разбирахме откъде, но бяхме убедени, че не е от нас. Всъщност, местата за нощуване са много облагородени и навсякъде има възможност да си вземеш душ, което когато си в хижа или заслон, не е напълно осигурено. Като стигнахме магазинчето в Theth, решихме да седнем и закусим от подготвените пакети, извадихме ги от раницата, извадихме ги от трите плика, в които бяха сложени и се оказа, че миризмата е от там – и типичното, миризливо, албанско сиренце, което вероятно е огромен деликатес, ако ти липсва обоняние. Сиренцето си го хапна едно куче, а ние се задоволихме със супер вкусните мекички в пакета и продължихме напред. Миризмата ни преследваше още известно време и спря на едно крайпътно барче (такива имаше много в този участък), където превес взе аромата на вкусно, сутрешно кафе.
Всъщност, този ден е предимно спиране на случайни отбивки за хапване и пийване и ни направи огромно впечатление как цели семейства са включени в един бизнес и неотлъчно до продавачите в едно такова барче, е и тяхното дете, което ти подава охладена напитка (да живеят охладените напитки в този горещ юли).
Красивата долина на Valbonë беше и Пирин, за който ви разказах по-рано – недостижими скалисти върхове, зъбери и спускания, от които те заболяват коленете само докато четеш. Най-тежкото на този ден, обаче, определено не беше стръмното изкачване или предизвикателното спускане. Беше онази долина, която по-късно нарекохме „Долината на смъртта“ и късметът да се измъкнем живи от там. Още ни е пред очите бялата пустиня преди Valbonë, където просто ходиш около 5км. в един участък без дървета, вода и под убийственото тогава слънце. Там срещнахме и двама туристи с кемпер, които ни разказаха, че са посещавали Рила – или поне мислим, че сме ги срещнали, а не са били някакво видение от жегата. В края на тази долина има хотел с красиви водопади, който е оазисът на този участък. Вторият оазис беше едно малко магазинче, където 8-годишно албанче ни продаде най-вкусния сладолед, който сме опитвали.
Пристигнахме в мястото за настаняване в късния следобед и ни посрещна най-милата жена по целия маршрут, с която май така и не успяхме да се разберем. Жената говореше само албански и когато пристигнахме, ни подаде огромна кана с вода и лимон и ни заведе до една маса пред къщата. Решихме, че трябва да си изпием цялата кана, за да ни настани, което изобщо не беше проблем заради „Долината на смъртта“. 200 усмивки по-късно, все още не се разбирахме с жената, но тя беше толкова ведра и мила, че не се налагаше дори да си говорим. Поради невъзможността да се разберем, не успяхме и да ѝ откажем храна за следващия ден и тя безплатно ни приготви пакети за ден 6.
Ден 6: Valbonë (Albania) – Dobrëdol (Albania) – 36км., 2000д+
Тази сутрин тръгнахме с изгрева на слънцето и още преди да успеем да се събудим, се движехме по дългия асфалтов участък на този етап. Обичам такива участъци, защото когато вече си изморен, не искаш да си търсиш пътека през храсти и клони, а просто да изминаваш километри без особено притеснение, че ще объркаш пътя. Асфалтовият участък скоро премина в черен път и зад нас започнаха да се задават натоварени с туристи джипове, които ги откарват до границата с Косово.
През деня имахме няколко спирки на горски барчета, които бяха много добре устроени и сме почти сигурни, че хората си живееха там постоянно. Отглеждаха си животни, развиваха си бизнес благодарение на всички авантюристични посетители на държавата им и живееха в такава блажена идилия, че на момента ни се искаше да зарежем всичко и да отворим собствено горско, планинско барче и да живеем чрез историите на всички приключенци, които преминават.
Това беше и денят, в който вече бяхме толкова погълнати от прехода, че едва си спомняхме какво изобщо правехме преди да стартираме. Животът там беше простичък, с една единствена дневна цел – да стигнеш там, където ще нощуваш. И благодарение на простотата на ежедневието, имаш безкрайно много време да си спокоен, да не мислиш за нищо и единствено да усещаш и да се наслаждаваш на всичко, което се случва в момента.
Денят ни щеше да завърши в една местност, наречена Dobrëdol, където беше и единствената ни нощувка в хижа. Настанихме се и решихме да се разходим наоколо и да погледнем мястото от малко по-високо. В продължение на целия преход, вече 6 дни, природата ни награждаваше и изненадваше с най-великолепните гледки и истински магични пейзажи. Но този ден беше най-специален! Минавайки долината на Valbonë, вече се бяхме примирили, че красотата на прехода е останала зад нас и сега единствено ни остава да се приберем до колата. Dobrëdol, обаче, беше черешката на тортата! Може би и заради момента, в който хванахме прекрасната местност – точно по залез слънце, когато лъчите на слънцето правят гледката още по-впечатляваща. Или заради сезона, в който бяхме там – съвсем в разгара на лятото, когато всичко е в най-яркия нюанс на зеленото, но долината на Dobrëdol остана в съзнанието ми и до този момент като място, което е почти нереално красиво.
Вечерта завърши с вкусно хапване, където поприказвахме с няколко германци и австрийци, които бяха на своя втори ден по маршрута. Кръговият маршрут на Peaks of The Balkans позволява всеки да стартира от различни точки по него, ние им разказахме накратко какво ги очаква следващите дни, както и че тук, в България, хапваме динята със сиренце (понеже имаше диня за десерт), което май ги отказа да продължат разговора си с нас и всички се запътихме към спалните.
Ден 7: Dobrëdol (Albania) – Rugova camp (Kosovo) – 30км., 1600д+
Всичко в тези три държави беше доста евтино за нас, за останалите ни европейски приятели пък беше направо безплатно, особено като сметнем колко пъти местните ни черпеха. Нощувката в тази хижа в Dobrëdol беше 20 евро на човек с включена вечеря и пакет за следващия ден. Пакет, който се оказа изключително важен за последния ден от Peaks of The Balkans, но за това по-късно.
След стръмно изкачване от хижата се качихме на връх Trekufiri, който е троен връх – на границата между Албания, Косово и Черна гора. Тук и за последен път бяхме в Албания и Черна гора и ни останаха още около 25км. до финала на маршрута – вече изцяло в територията на Косово. Както споменах и по-рано, голяма част от туристите пропускат този участък от Peaks of The Balkans, затова и през целия ден нямахме нито един магазин или горско барче. На слизане от върха забелязахме голяма група туристи, които се изкачваха нагоре по планината. Поздравихме ги и продължихме напред, докато не чухме някой от групата да крещи зад нас и да ни вика „приятели“. Не очаквахме да видим познат в средата на нищото, някъде между 3 балкански държави, рано, в събота сутринта. Оказа се, че Денис, който срещнахме през втория си ден от маршрута и искаше да разбере всичко за нас, за България, за Peaks of The Balkans, ни е познал и дори вече ни смята за приятели. Разменихме си фейсбук, а той вече не пропуска да хареса всеки един наш български преход и много се надяваме да имаме щастието да го разходим някой ден и по нашите планини.
Малко по-надолу по маршрута, който в тази си част ужасно много приличаше на Централен Балкан, седнахме и да хапнем от пакетите, които имахме за през деня. Стопаните на хижата ни бяха приготвили една табла с хлебчета, масло, сладко, колбас, зеленчуци, мед, яйца и ни оставиха сами да приготвим храната си за следващия ден. По време на такъв многодневен преход идва един момент, в който си непрекъснато гладен и можеш да приемаш още и още храна, дори без да ти стане тежко. Ние изядохме част от сандвичите още вечерта, а това, което остана, прибрахме в торбички за следващия ден. Вече нямахме ядки и барчета, а нямаше и откъде да си купим и за целия ден се оказахме с 1 сандвич и 1 парче краставица. Надявахме се някъде по маршрута, в някое село, да има откъде да си купим нещо пакетирано за обяд. На влизане в първото село, видяхме млади хора, които за щастие знаеха английски, но не отговориха положително на въпроса ни дали в населеното място има магазин. Седнахме на един дънер до стара къща и си извадихме последната краставица, останала от пакетите ни. След около 10 минути при нас дойдоха и дечицата от по-рано с по една водичка и въпрос „Как обичате сандвичите си? С шоколад или сладко?“. Прекрасните хора бяха обсъдили с родителите си, че сме гладни, че ни трябва магазин и имаме нужда от помощ, бяха се прибрали по къщите си и убедили близките си да ни приготвят нещо за хапване. Среща като тази ме кара да вярвам, че доброто още съществува и да се усмихвам от умиление всеки път, когато се сетя за нея. Донесоха ни сандвичи, вода, снаксове и банани и ни изпратиха по пътя ни, като не пропуснаха да попитат откъде сме и какво правим в това село, което дори няма табела. Ние пък не пропуснахме да ги гушнем и да им благодарим и продължихме напред изключително презаредени, не заради сандвичите и храната.
От тук ни оставаха едва няколко километра до финала, като жегата през целия ден (през всичките 7 дни) толкова ни изпи силите, че в края на един стръмен баир, след поредното селце, седнахме под едно дърво и съм заспала за около 10 минути. Почти ми се искаше да си представя, че всичко до момента е било просто сън и ми предстои да го преживея тепърва. Приключението, обаче, беше към края си и след безкрайно спускане от планината, през една малка пътечка излязохме точно при Rugova Camp – мястото, където ни чакаше колата и мил човек от Косово с порция вкусни пържени картофки.
Peaks of The Balkans е от онези места, които са изключително близо до нас, но дори не подозираме, че съществуват. Маршрутът не минава през най-високите върхове, не минава през най-популярните места, но именно недокоснатата и дива природа в трите държави е това, което впечатлява. Заедно с гостоприемството на жителите и истинската и домашна храна! Лятото наближава и ако разполагате с една седмица за губене – има три малки държави и един приятелски настроен Денис, които ще ви създадат спомени за помнене и история за разказване!
Виж всички участници в Конкурса!
Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:
