Ден 1: Варна – Истанбул – Доубаязит
Тази година вместо обичайната разходка из Балкана, решихме да пробваме
изкачване на турския първенец вр. Агръ Дагъ (Арарат) 5137м. Идея на Николай Тонев,
доразвита от Стоян Стоянов-Съра, допаднала и на мен. Според историята на това
място се е спрял Ноевият ковчег след Големия потоп.
Върхът всъщност е спящ вулкан, последно изригнал през 1840 г., с голи
склонове не само от вулканичната дейност, а и от суровия климат, като целогодишно е
покрит с ледници.
Връзката в нашата група е Стоян. С него бяхме работили заедно няколко
години, като последните от тях открихме общата си страст към Балкана. Редовно
правихме преходи в планината, организирахме групи, а при липса на достатъчно
време – разходки около Варна. Стоян и Нико са състуденти от университета и
дългогодишни съквартиранти. В допълнение на колективния интерес към планината и
алпинизма, тримата имаме идентични възгледи за това как точно трябва да правим
преходите. Несъмнено, това придаде на екипа ни изключителна устойчивост и на
практика се разбирахме без думи.
Стоян има позната изкачвала Арарат преди година и чрез нея осъществихме
контакт с местна (кюрдска) агенция. Така планът за върха беше готов. Трябваше да
стигнем новото летище на Истанбул и от там с полет до Ъгдър, където домакините
щяха да ни посрещнат.
До турския мегаполис планирахме да стигнем с джипа на Стоян, известен като
Джугана или на галено Стария Джо. Времето за пътуване от Варна до летището е не
повече от 6 часа. Тъй като имаше известни смущения по граничните пунктове, а и Джо
е на преклонна възраст, решихме да се преподсигурим и тръгнахме 12 часа по-рано.
Въпреки несъвършените пътища и постоянния дъжд, бързо минахме границата и
изведнъж се оказахме с много свободно време. Единодушно взехме решение да
подремнем някой друг час в Джо, на първата бензиностанция.
С преминаването на границата, започна да се усеща разликата с Турция:
качество на пътищата, отношение, обслужване, цени и т.н.. Самата аерогара се
намира северно от града и не се налагаше да преминаваме или заобикаляме
Истанбул. И тримата сме пътували, виждали сме големи летища, но това наистина
заслужаваше внимание. Изглеждаше като да е от друга планета: огромно, удобно,
зелено, чисто и приоритетно със self check-in.
Оставяме Джо на паркинга и се запътваме към терминала. Още при влизането
там има скенер за багажа. Всички сме с големи раници (на Стоян е огромна), всички
имаме ножове в нас, но съвсем естествено спират мен и започва един разпит за
багажа и целите ми в Турция.
Не е било да летя някъде и да няма ситуация. Въпреки известната рутина,
която съм добил през годините, не ми е особено забавно. Стоян седи отстрани и се
залива от смях, докато се обяснявам на служителите. Разбрахме се, минахме и другия
скенер и след 2 часа приятен полет кацаме в Ъгдър.
Логиката гласи, че при вътрешен полет, не би следвало да има драми с багажа.
Но на лентите, една от раниците се забавя необичайно (коя ли), което отново става
тема за шеги: „Кършев, май ще го катериш по джапанки“…
Няколко минути по-късно с известно облекчение виждам как раницата ми се тътри по
колана.
Излизаме от летището и докато се оглеждаме, виждам как човек с риза и
панталон се приближава към Стоян, хваща го под ръка, показва му нещо и го замъква
на някъде… И тъй като със Съра имаме кармата да се забъркваме в глупости си казах:
„Айде пак..добро начало“. В това време Николай се обръща към мен и прави знак да
тръгваме. Оказва се, че това е Ахмед – шофьор изпратен от агенцията, показал на
Стоян лист с надпис: „Stoyan Rumenov Ararat“.
Трансферът до Доубаязит отнема около час, по много добър път с две пътни
ленти в посока. Градът е с население от над 100 000 жители, почти изцяло кюрди.
Разположен е само на 30 км от границата с Иран на 1600 м н.в. Тази височина,
сравнена с Варна, е нещо като скромно начало на аклиматизацията ни.
Градусите са малко над 35, а пейзажът е смесица от пустинен и планински, със
стръмни върхове, без абсолютно никаква зеленина. Близостта до Иран се усеща
чувствително: постоянни КПП-та за проверка на документи, казарми, военни полигони, установки, бункери и т.н.
Пред хотела ни посреща нашият водач кюрд – Емрах. Двадесет и пет годишен
мъж с подчертано хеви метъл/гръндж излъчване с дълга коса и брада. Понякога между
нас го наричахме „Кюрд Кобейн“.
Заедно се разходихме по центъра на Доубаязит и вечеряхме в местен
ресторант с вкусна храна, на доста ниска цена. Традицията повеляваше да пием и по
чай на пешеходната алея. В този град наистина кипи живот, което леко ни изненада.
Взехме си по бира и се прибрахме в хотела за почивка. На следващия ден се качваме
в планината и трябва да комплектоваме раниците. Ние със Стоян успяхме
сравнително бързо да решим въпроса, но Нико изпитваше известни затруднения. Та
пиейки по бира с чипс, гледахме моноспектакъла „Николай и багажа – Първа кръв“.
Ден 2: Доубаязит – Базов лагер (3300 м.)
Хотелът надмина очакванията и сме спали непробудно – дори нямам представа
колко време Нико се е борил с багажа си. След богатата закуска се запознахме с
Камила Живкова – четвъртият член на групата. Тя е от Чехия, по професия е начална
учителка с опит из Хималаите и няколко върха над 6000 м.
Днес се разделяме с цивилизацията за около седмица и се качваме в
планината. Планът е да стигнем с бус до около 2200 м, като по път трябва да вземем
готвача на експедицията Мустафа. След това трябва да направим лек преход до Базов
лагер на 3300 м. Докато изчакваме трансфера, решихме да се пошегуваме с Мустафа,
че Стоян е кюрд – визуално го докарва, а и знае малко турски. Готвачът на
експедицията е 64 годишен мъж в забележителна форма, с много сериозен стаж в
планината. Шегата ни с него можеше и да се получи, ако не се бяхме разсмяли
предварително.
Бусът ни остави на почти 2200 м и след като натоварихме големите раници на
конете, тръгнахме към лагера. Темпото е бавно, което идеално пасва на пишман
туристи като нас. Съвсем според очакванията, това по никакъв начин не ни пречи да
мрънкаме, че се влачим.
Първите впечатления от тази планина са, че просто няма равно място – само нагоре и
нагоре. Вероятно от скука, често си измерваме пулса. Аз и Нико сме около 120, Стоян
не вдига повече от 80. Няколко пъти му предложихме да го шамаросваме
профилактично за да не заспи по пътя.
Първата почивка идва след около 2 часа вървене. Мястото не е подбрано
случайно и е достатъчно любопитно. Намираме се до керван с две палатки и печка на
дърва, буквално по средата на нищото. Много е вероятно това да са поредните хора,
които преживяват благодарение на туризма и в частност дейността на Емрах.
Домакините – семейство любезни кюрди, ни черпят чай. Както и повечето хора в този
осезаемо беден район, те също имаха известни дентални несъвършенства. Стоян
изпечения търговец само това и чака за да им разкаже за дейността на фирмата, в
която работи. Започвам да го подозирам, че взема процент. Разбира се, до това не се
стигна поради редица разумни и очевидни обстоятелства.
След още 2 часа пристигаме в базовия лагер на 3300 м. За нашия комфорт тук
ще се грижи и 17 годишният Сердар – брат на Емрах. Момчето е прекъснало училище и
помага в бизнеса на брат си, обучава се и вероятно някой ден, самият той ще е водач.
Нашият базов лагер изглежда отлично – чист, със зеленина, вулканични скали, с
прекрасни гледки във всички посоки: и нагоре към върха, и надолу към Доубаязит.
Няма никакво съмнение, че Сердар върши добра работа тук.
Времето на тази височина е изключително променливо. Тъкмо пристигнахме и
заваля дъжд, който премина в град, а 30 мин по-късно вече печеше жарко, парещо
слънце. Пътеката до лагера е микс от камъни, прах и вулканична пепел. Ние нали сме
градски чеда и въпреки веруюто, че хигиента е основен враг на туриста, си взехме
„душ“ с мокри кърпи. Годината е сушава и водата идваща от ледника е кът, пазим я
основно за готвене и миене на съдовете.
На вечеря, шеф Мустафа още с първото ядене, вдигна летвата много високо.
Пихме по ракия и най-сетне Стоян показа признаци на живот – вдигна пулса до към 95.
Бързо приключихме с вкусните гозби, поговорихме малко и се оттеглихме в палатката.
Заспиването отне повече време и Хаджи Николай, след миналогодишният си пилгрим
до Обетованата земя, реши да чете Библията. Очакваме го утре сутрин, с широка и
блага усмивка, облечен в костюм и вратовръзка, да ни посрещне с думите „Момчета,
имате ли време да поговорим за нашия спасител Исус Христос?“
Ден 3: Аклиматизация до височинен лагер 4100 м.
На сутринта Хаджи Николай е силно разочарован от Библията и не провеждаме
разговора, който очаквахме. Стана въпрос, че беше много топло в палатката, за което
допринесоха и спалните ни чували с екстремална температура -20. Гледайки
показателите за съня от часовниците, моите бяха най-зле и Гармина ме съветва да си
почина. Вярвам му, защото не се усещам наспан и отпочинал.
Днес е ден за аклиматизация до височинен лагер на 4100 м. Ние тримата за
първи път ще сме на такава височина, Камила вече е била. Хилядата вертикални
метра взехме за около 3 часа. Изкачвайки се нагоре, теренът става все по-прашен и
труден за вървене. За това усещане допринася и засиления трафик от туристи и коне
натоварени с багажи и строителни материали, пъплещи нагоре. На определени
моменти дишането се учестява, но всичко е под контрол.
Височинният лагер не е най-приветливото място на света. Разположен е на
едно ребро – стръмно, тясно, прашно и неугледно, с надвиснал и застрашаващ Арарат
отгоре. От време на време се чува и грохот от падащи канари, отцепени от ледника.
Липсата на каквато и да е зеленина, придава наистина подтискащ вид на лагера.
Тук престояхме близо два часа и започнахме слизане към базов лагер. По пътя се
засякохме с голяма българска група, която тази нощ ще атакува. Разменихме по 2-3
изречения и им пожелахме късмет.
Слизането, очаквано беше бързо и след 1:30 ч. бяхме при Сердар и Мустафа.
Докато се движим нагоре и надолу Емрах не спира да човърка телефона си. Оказа се,
че човекът си работи – организира следващите групи. В базов лагер ни посрещнаха със следобеден снак от ядки, плодове и локум.
Базов лагер 3300мнв с гледка към върха – Стефан КършевЗадължително трябва да отбележа, че кюрдите са различни от представата ни
за тях. Изключително приятни, възпитани и любезни хора. Правят всичко по силите им, за да се чувстваме комфортно. Жалко, че само Емрах говори английски, защото
Мустафа е много интересен тип и има безброй истории за планината и живота си.
И тъй като езиковата бариера създава известен дискомфорт, Стоян взема
нещата в свои ръце. Продължава да се мъчи да говори турски с домакините и в
интерес на истината му се получава, а и те му се радват. След поредната порция
разменени думи го питам: Съре, ти от къде знаеш турски? А той с неприкрито
самочувствие отговаря: „Брато, аз съм от Нови пазар – там го учим на СИП в училище“.
За наше щастие имаме късмет с времето и още докато не сме се преоблекли,
идва студена въздушна маса, която влачи със себе си кратък, но напоителен
планински дъжд. Днес е осезаемо по-студено, но въпреки това със Стоян решаваме да
се „къпем“ с шишета вода в допълнителната столова. Николай гледа на заниманието
ни силно пренебрежително и безпардонно заключва: „Пичове, това бих го направил
само ако съм … нацапал гащите“
Топлата вечеря отново е на ниво, а шеф Мустафа се превръща в претендент за
звезда Мишлен. Стоян изпи една бира и за първи път в историята на нашето
дългогодишно планинарстване му стана студено. Докато си мием зъбите, забелязваме,
че над Иран се вихри гръмотевична буря, но Нико не се впечатлява: „Изобщо не ми
пука какво се случва там“. След 40 минути, когато заваля и при нас, вече не беше
толкова смел. Палатката ни е събрала приличен студ и тримата лягаме с дрехите.
Ден 4: Започва се: базов лагер – височинен лагер
Нощта не премина по най-приятния начин. При обичайната ми среднощна
разходка до тоалетна (~02:00), изпаднах в лек комично-клаустрофобичен момент,
опитвайки се да се измъкна от хватката на спалния си чувал няколко минути. В
резултат Стоян се събуди и като видя неравната битка, която водя, изпадна в
истеричен смях.
След неповече от час, около 03:00 нещо подплаши конете в лагера (може би някой от
бродещите в района вълци) и се получи продължително хаотично бягане и цвилене.
Събудихме се, сложихме тапите и отново се помъчихме да поспим. Помъчихме се и
успяхме, но за кратко. В 05:00 отново се пробуждаме. Този път сме със замръзнали
уши, носове и тракащи зъби. Слагаме шапки, бъфове, кой каквото има под ръка,
закопчаваме чувалите до горе, вдигаме качулките и се мъчим да откраднем още малко
сън.
Закуската е точно в 08:00 и отново е обилна. Със Стоян водим поредният
заздравяващ дружбата спор от тип нареждане един друг, но нещата леко ескалираха и
в изблик на смях, хаджи Николай си изкара кафето през носа. Камила гледа учудено и
не може да разбере, защо двама се „карат“, а третия се залива от смях.
Пакетираме раниците за 63-ти път поне, Сердар и Мустафа сгъват палатките и
ги товарим на хайваните. Конярът Адем слушаше традиционна кюрдска музика като
зурните озвучаваха целия базов лагер. С обичайната бавна стъпка тръгваме към
височинния лагер, като отново мрънкаме, че темпото е бавно. Интересно да се
отбележи, че и тримата имаме еднакви виждания относно движението в планината.
Колкото по-бързо се движим и колкото по-малко се почива, толкова по-добре за всички.
Естествено, това си е изцяло наша теория, всеки достигнал до нея по различен начин,
но въпреки това тя не е категорично научно доказана.
По пътя срещаме българската група от вчера, които слизаха от върха. Казаха
ни, че времето е било спокойно, но ветровито. Бяха видимо изморени, пожелаха успех
и продължиха надолу. Височинният лагер днес е по-суров от вчера: студ, вятър и
мъгла. Изпреварихме конете и сега нямаме багаж, за да сложим сухи дрехи, но
въпреки това настроението е на ниво. Докато чакаме раниците и палатките си говорим
с Емрах за върха и плана за изкачване. Според него сме: „Сериозни планинари, в
много добра форма“ и може да качим върха за 5 часа. С оглед на това, ще пробваме
да спим повече и ще тръгнем в атака малко по-късно. Камила леко се смути от този
разговор, но обеща, че ще се постарае да не превишим 6 часа нагоре.
Конете пристигнаха, палатките са готови и се оттегляме за почивка. Планът е:
ранна вечеря в 17:00, почивка/сън, ранна закуска в 01:00, а в 02:00 на челници
тръгваме към Агръ Дагъ. За кой ли път имаше великото пренареждане на багажите.
Със сигурност от сортировъчния център на някоя втора употреба могат да ни завидят.
Времето се изясни, но продължава да е студено. По време на ранната вечеря,
много наивно се натъпкахме с по две горещи „мерджемек чорби“ или иначе казано
леща. В резултат на което, по-късно в палатката имаше тягостна борба със
страничните ѝ ефекти. Дойде време да раздадат котки и да ги оразмерим по обувките
ни. Емрах изрази силно притеснение при вида на обувките ми, което беше потвърдено
и от опитните очи на Мустафа. Това видимо ме притесни и се наложи да
импровизирам с план Б и В за справяне със ситуацията.
От височината, на която се намирахме, много ясно се очертаваше как
ирано-турската граница бяга по анадолските тепета. Категорично, това е
най-запомнящата се гледка.
Виж всички Лични истории!
Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:
