Доц. Сандю Бешев е един от хората, дали много на българския алпинизъм. Наричан още Кръстникът на върхове и Хроникьорът на българския алпинизъм, той има изкачени над 500 върха на три континента – Европа, Азия и Южна Америка.
Завършил е Висшия институт за физическа култура и спорт (сега НСА), със специалност Туризъм-алпинизъм. Доц. Бешев е осъществил множество изкачвания на почти всички категоризирани алпийски маршрути у нас. Неколкократно е посещавал Татрите, Карпатите, Кавказ, Памир и Памиро-Алай. Има изкачвания в Андите, Монголски Алтай и Андите.
Заедно с още няколко алпинисти осъществява първите изкачвания на 15 девствени върха в различни планини на света и става техен кръстник – привилегия, която се пада на човека, стъпил за пръв път на тях. Два от върховете носят името „България”, а други три – „Пловдив”.
През 1961 г. е участник в първото (неуспешно), а през 1964 г. във второто (успешно) траверсиране на Безенгийската стена в Кавказ. Три години по-късно, заедно с още петима алпинисти, осъществява първото българско изкачване на връх над 7000 м — пик Ленин, днес Авицена (7134 м).
С алпинизъм се занимава от 1953 г. За спортните си успехи е удостоен със званието „Заслужил майстор на спорта“ и държавен орден „Народна република България – II степен”.
Отдал е живота си на научното изследване на историята и развитието на българския и световния алпинизъм, като на тази тема има издадени 28 книги, сред които „Българи на големите върхове по света“ и „Истории за началото на планинарството в България“. Защитил е докторска дисертация през 1976 г., а от 1979 г. е хабилитиран като доцент в Аграрния университет в Пловдив.
Той продължава да ни разказва истории и чрез статиите си на нашия сайт.
На 18 март 2024 г. доц. Сандю Бешев навършва достолепните 90 години. Това е и повод за нас да му отправим въпроси, които винаги сме искали да му зададем.
За детството
Роден съм на 18 март 1934 г. в с. Баховица, Ловешко, в бедно селско семейство. И аз, както всички деца, съм имал баба, дядо, майка и баща, но нито един от тях не ме е хванал за ръчичка, за да ме води на уроци по акордеон, пиано или някакъв друг музикален инструмент, или в спортна зала. Причината не е била в тяхното нежелание, а защото те от тъмно до тъмно са били на полето. Не са могли да ми окажат някаква помощ и тогава, когато станах ученик, тъй като и четиримата не са имали някакво образование. От тях само баща ми можеше да се подписва. Аз самият, както и всички мои съученици, след училище веднага сме заминавали на нивата. Там все нещо ще свършим. А вечерта, уморени и на тъмно (газовата ни лампа се палеше, само за да се нахраним) – е, кога да си прочета урока или напиша някакво домашно. С една дума – бедно и много трудно детство.
Ученик в Ловеч
Селото ми се намира само на 4-5 км от града, там бях на квартира. Е, там имаше ток, нямаше да ходя по нивите и имах възможност да се готвя за утрешния ден, но никога с чужда помощ. Думите „частни уроци“ бяха непознати думи. Все пак съм бил трудолюбив и добър ученик. Нямам спомени как съм станал футболист, и то вратар на селския отбор, който дори е печелил първи места в околийски първенства.
„Слаб 2“ по пеене
От учебните предмети най-зле бях по пеене. Една година помня, че при изпитването ми се бяха събрали 13 двойки. Все пак учителят не ме изпрати на поправителен. Но… в последната година се случи и това.
Двойка и поправителен по физкултура???
На поправителен се явих. Впрочем не бях сам имах си и другарче. Поправката мина успешно. За да бъде боядисана класната ни стая през лятната ваканция, чиновете бяха изкарани в коридора. Въпреки и малко трудничко, ги върнахме на мястото им. Добре че тази поправителна „спортна” дисциплина бе само за нашата стая… Вие да сте чували някой, някъде да се е явявал на поправка по физкултура?… Аз все още не съм чувал.
А вие, уважаеми читатели, навярно искате да узнаете защо бе тази поправка. Ами просто едно момчешко надхитряване. Учителят ни, който бе пред пенсия, ни изпрати на крос, при който трябваше да се направи обиколка на хълма „Стратеш”.
Аз и приятелчето ми минахме направо и съкратихме половината път. Дотук нищо ново. Интересното е, че съкращаването стана по 20-метрова отвесна скала.
На въпроса – кои бяха двамата герои, които съкратиха маршрута, не си признахме. Заслужихме си поправителния изпит. След 4-5 години, когато по разпределение се върнах в Ловеч и вече като първи, за града, майстор на спорта па алпинизъм, отново застанах под скалата. Не се реших да повторя момчешкото си геройство. И все пак тази случка няма нищо общо с алпинизма. За него в следващите редове.
Как 2 яйца обърнаха живота ми на 180 градуса
След средното си образование, нагоре можех да продължа само там, където бъдещото ми образование трябваше да бъде възможно без заплащане. Избрах Полувисшия пощенски институт в София, където не ме приеха. Приеха ме обаче в Шуменския полувисш педагогически институт.
Там изкарах само една седмица, но тъй като разбрах, че съм приет в раздела „Физкултура и пеене“, веднага се завърнах в Баховица. Аз с пеенето съм 100-процентов инвалид.
Загубих годината и останах без работа. Тъй като пишех и сега пиша красиво, ме взеха като деловодител в СЕЛКООПА (селска кооперация).
Назначаването ми съвпадна с подготовката на Великденските празници. Или в една от най-важните кампании на СЕЛКООПА. Всяка вечер трябваше да се дават сведения колко яйца са изкупени, защото от най-високо ниво имахме много висок план (не помня точно колко бройки). Поради изключителната важност на това дело, справката се даваше всяка вечер към 17 часа лично от Главния счетоводител. Бях работил само една седмица и една сутрин още в 8.00 часа на телефона звъни лично Председателят на РАЙКООПА в Ловеч.
Строг началнически тон ме попита:
– „Защо снощи не дадохте сведения?“ – отговорих, че това е задължение на главния счетоводител.
– „А той къде е?“
– „Той на мен не ми дава отчет кога идва и къде ходи“ – отговорих спокойно.
– „Добре! Колко яйца събрахте вчера?“
– „Две!!!“ – отговорих категорично. Яйчарят беше баща на капитана на футболния отбор, на който аз бях вратар и той ми показа предния ден, че в кошницата има само ДВЕ ЯЙЦА. Последва строг началнически тон:
– „Уволнен си ДИСЦИПЛИНАРНО!“ – Останах без работа и то само след като съм работил 7-8 дни.
Оплаках се в Районния комитет по физкултура в Ловеч за случилото се. Там много се зарадваха, защото предния ден бяха получили съобщение от най-високо ниво – София, че трябвало да изпратят 4 души на курс по алпинизъм. „Какво е това“ – попитах. „И ние не знаем“ – казаха, че било нещо в планината. Ако не изпратят толкова хора, тяхното наказание било също като моето – дисциплинарно уволнение.
И днес не знам защо се съгласих да отида. Дали защото им съчувствах за това, което ще ги последва, или просто реших да видя що за чудо е това алпинизъм. След два дни се качих на влака и се отзовах на уреченото място.
Курсът по алпинизъм
През лятото на 1953 г. стотина души от различни краища на страната се събрахме пред сградата на ВКФС – Върховният комитет за физическа култура и спорт. Натовариха ни на няколко военни камиона, покрити с брeзент и оборудвани с дървени пейки, така, както масово се пътуваше по онова време. В село Говедарци ни преоблякоха в някакви странни дрехи, за които впоследствие разбрахме, че са трофейни от немската алпийска дивизия „Еделвайс”, останали ни от неотдавна завършилата Втора световна война. Повечето от нас, в това число и самият аз, нямахме представа къде отиваме и в какво ще ни обучават…
По пътя към Меча поляна беше много весело. Десетината души, които ни придружаваха, бяха в същите „странни” дрехи. Те непрекъснато пееха непознати за нас песни. Нагоре тръгнахме пеша. Път нямаше, впрочем имаше, но само за конската каруца на бай Илия. С нея и по този път той снабдяваше лагера с храна и всичко, което ни бе необходимо. А ние, в това число и аз, трябваше да станем алпинисти. И станахме! Разбира се и аз.
Завърших курса с отличие. Оставиха ме и за втория курс, за инструктори. И в него се оказах отличник. Много се изненадах, когато началникът на лагера Петър Златев ме покани в „кабинета” си, разбирай палатката. Предложи ми щатна длъжност като инструктор. Приех! А бях само на 19 години, и то без работа. Така свързах съдбата си с всичко, което се криеше в съдържанието планини и върхове, първоначално наши, а впоследствие и чужди.
След година станах студент във Висшия институт по физкултура (ВИФ). Друг път за мен вече нямаше. 39 години 11 месеца и 5 дни – трудов стаж и то само в алпинизма!?! А, и още 25, но вече като пенсионер…
Екипировката в средата на 20 век
За екипировката. Ами аз за по-голяма част от практикуването на алпинизма бих те попитал какво е това екипировка.
Че аз катерех с дрехите, с които ходех на лекции и въобще се движех в градовете.
Родителите ми изпращаха по 5 лева на месец, с които си плащах трамвайната карта от „общежитието” Захарна фабрика (в дървени бараки), до института. Та, аз на зимното изкачване на Мальовица си бях с панталона, якето и едно кепе.
Дори и когато започнах работа, съм бил само в бедно дружество „Академик”, Пловдив, в което за екипировка не е бил похарчен нито 1 лев.
Тогава по план трябваше да имам около 50-60 алпинисти, а имах 2 въжета, няколко чука и ако не беше циганинът бай Георги от Карлово, не знам как щяхме да се справим с клиновете.
Когато го попитахме с Георги Николов (председателят на карловския клуб), дали може да ни направи клинове, той каза: „Дай да ги видя и че се оправим”. И се оправи човекът и то не само за пловдивския окръг.
Ами обувките? Тез с тригуните и днес още ги сънувам. Какво знаят днешните алпинисти за съоръженията, дори и чак до 80-те години. Радвам се на това, което в последните години нашите алпинисти ползват. Не им завиждам, но все ми се е искало да съм се родил с няколко години по-късно…
Очилата? С насмешка бих попитал – Какво е това очила? Моите очи никога не са стояли зад тази дума „очила”.
И днес чета вестник и пиша всяка вечер до 12 часа без очила.
Ако някога съм слагал очила, то е било зимата против слънцето и най-вече по Кавказ, Алпите и Памир. Майка ми, Бог да я прости, никога не съм виждал с очила. Впрочем те не са й трябвали много, защото тя не познава буквите – нали ти казах за образованието на дядо, баба, татко и мама. Дано някой не ми завиди за това. Мисля, че заслугата е на всевишния, а не моя. Аз съм немарлив и никакви грижи не съм полагал за това.
За стила в алпинизма
Аз съм консерватор. И сега ми е мъчно за това толкова хубаво име е БАК. Та ние, откакто се занимавам с алпинизма, 12 пъти сменяме това име. Иска ми се да ти изпратя материал за тези 12 имена. Да сте чували примерно англичаните да са сменили името на техния Алпийски клуб? Що се отнася до производните на класическия алпинизъм – скално (спортно или състезателно, за катерене в зали и други подобни) нямам нищо против. Всеки е свободен да прави това, което му харесва, но не да се отказва и от БАК.
А за това, което става от няколко години в Хималаите и Каракорум, не ми се говори. Чух едно изказване, че примерно Силвия Аздреева е направила това, което дори Христо (б.р. Проданов) не е направил???? За съжаление това е времето, в което живеем. За чистия алпинизъм са се борили, борят се и ще се борят много по-големи и известни имена, но когато става въпрос не за пари, а за много пари, и то в зелено, нещата изглеждат съвсем други. Ами така е, някои държави живеят с петрола, други с плажовете или кой с каквото може. Непал има най-големите върхове и защо да не пълни хазната, а и жителите му да не припечелят не само някой лев, а много повече и това в зелено. Има кой да ги дава и защо Непал да се отказва. Е, в последно време и той прекали, а и ще прекалява още повече. Или накратко – в Хималаите и Каракорум вече почти няма алпинизъм. Бих писал още, но ме чакат още въпроси.
За Олимп
Изкачванията ми са 53. Преди 3-4 години официално направих юбилейното 50-о и бях решил да спра, но това е трудна работа. Не се блазня от тази бройка и не съм я имал като цел. Просто по това време съм водил групи, които имат за цел изкачването на Балканските първенци. Една година дори направихме една свръзка между 9 и 87-годишни партньори за Олимп.
Зад всеки успял мъж стои една силна жена. Коя е жената зад успелия алпинист и преподавател доц. Бешев?
Запознахме се още в първите дни след като бях назначен за асистент във ВСИ „В. Коларов”, сега Аграрен университет. Ганка бе студентка и тъй като е родена в с. Видима, Троянско, днес квартал на гр. Априлци или точно в северното подножие на вр. Ботев, не ѝ бе трудно веднага да се запише в курса по алпинизъм, който организирах. Бързо усвои някои елементи от техниката на алпинизма, а иначе планината ѝ бе в душата. Последователно и бързо изпълни изискванията за 3-и, 2-ри и 1-ви разряд. Изкачила е почти всички категоризирани изкачвания по това време по нашите планини.
Премина и през женския национален отбор. Била е на стария и новия европейски първенци – Монблан и Елбрус.
Многократно е била и на Олимп, Триглав, Боботов Кук. Почти стигна до майсторска норма, но се появиха синовете и тя избра пътя на майка на, а не на алпинизма. Дори пое и моите бащински грижи, тъй като аз много пътувах и то за по-дълго време.
Сама си знае как е понесла съобщението, само няколко месеца след като се събрахме, че тръгвам за Безенги – най-съдбовният за мен и българския алпинизъм кавказки район. Когато ме изпрати тихо промълви – Пази се. Нито тогава и никога след това не ми е казвала думите, които съм чакал – „Стига вече! Имаш малки деца и съпруга.“
Била е на много планини. Преборила се е с много и трудни алпийски върхове. Преди 10 години не се справи с болестта на века. В нейна памет и на приятелите ми, останали завинаги под ледниците на Безенги, написах книгата „Безенги – Еверест на моето поколение”.
Кумири в алпинизма
Не приемам тази дума, но имам алпинисти, които бих отличил и това са Енчо Петков и Георги Атанасов у нас и Джордж Мелъри и Райнхолд Меснер в световен аспект.
Правя това с уговорката, че в алпинизма е трудно да следваш пътя на своите избраници. В различните времена и различните условия при които алпинистите са живели, са несравними.
За моите изкачвания
Бих отличил няколко:
- Като венец на изкачванията ми по нашите върхове все пак считам двете първи зимни изкачвания на Класически маршрут на Северната стена на вр. Мальовица, както и на „Славянския тур” на вр. Злия зъб.
- Двете участия в траверса на Безенгийската стена – 1961 г., неуспешно и 1964 г., успешно.
- Първото българско изкачване на връх над 7-те хиляди метра
- Изкачването на 15-те върхове, които преди не са били изкачвани и са били без имена. Това са върхове в Монголия, Перу, район Архиз в Кавказ и Памиро-Алай. От тези върхове три са с името България.
- 50-ото изкачване на Олимп, когато календарът ми бе отброил 84 години и 68 дни.
Трудностите при пътуванията
При мен пътуванията извън страната са били доста трудни, главно по финансови и организационни причини. Хората от моето поколение добре помнят, че да се напусне страната, първо трябваше да се справим с изходни визи, което съвсем не беше лека работа. За финансовите проблеми споменах още в началото. Студентските си години съм преживявал само с по 5 лв. на месец, дадени ми от родителите. После минимална треньорска заплата, а и мисълта за жилище, което бе най-големия ми проблем.
Научна работа
Започнах да изследвам историята и развитието на алпинизма, както у нас, така и в света, тъй като всеки преподавател във ВУЗ трябваше, освен пряката работа като преподавател, да развива и научна дейност. Благодарен съм на точния избор на темата, която и след пенсионирането ми запълваше времето. На тази тема съм издал вече 28 книги, които са се приемали добре и всичките са намерили своите читатели. В библиотеката ми към настоящия момент имам само по една книга, на която отбелязвам евентуални забележки за евентуално преиздаване.
Освен споменатите по-горе книги, трябва да отбележа много активното ми сътрудничество в продължение на 70 години на многото централни и местни ежедневници, седмични и месечни издания. Най-значими от тях са „Ехо”, списание „Турист”, сайта на 360 градуса, както и пловдивските ежедневници „Марица” и „Отечествен глас”.
Кой връх искаш да изкачиш сега?
На 90 години човек няма много планове. Е, на следващия ден (б.р. след навършването на 90 години) ще замина до най-високия връх на о-в Кипър. Той е само 1952 метра, но все пак е най-висок на острова. Когато можех нещо повече, нещата трудно се получаваха. Алпите бяха зад „Желязната завеса”. От Безенги, до пик Ленин бяха необходими 3 години, а от него до Хималаите – цели 14 години – време, когато моето поколение премина в пенсия.
Вижте всички статии на доц. Бешев на нашия сайт.
Голяма част от трудовете на доц. Бешев може да откриете в книгите, издадени от Списание 360:
„Истории за началото на планинарството в България“ „Българи на големите върхове по света“
