Представяме ви победителите в конкурса „Защо харесвам тази хижа“, който се проведе в рамките на кампанията „Хижа на годината“. В него всеки имаше възможност да изпрати до 10 авторски фотографии на любимата си хижа, представящи я в най-добрата ѝ светлина, придружени от кратък текст.
Тримата победители печелят разходка със Subaru до хижа на БТС по избор. Наградата включва уикенд (петък – понеделник) с автомобил Subaru XV, пълен резервоар с гориво и ваучер за нощувка в избраната хижа.
Виолина Харалампиева е един от призьорите в конкурса, чиито разкази и снимки от хижа „Малка юрта“ и хижа „Балканити“ ви споделяме тук:
Няколко очарователни снимки от хижа „Малка Юрта“, публикувани някъде в интернет, се превръщат в спонтанно желание, породено от усета, че там ще е още по-хубаво.
Така се случи шест лета по-рано, когато…
Грабваме раниците, а ден преди това разказваме на двама приятели за познатите планински гледки и четворната стая в хижата. Вълнението ми прилича на това в ученическите години, в които очаквам с нетърпение, което не мога да скрия, всяка следваща екскурзия, без да мисля за нищо друго.
Когато пристигаме в хижа „Малка Юрта“, в подножието на Рилските езера, се радвам на малкото пространство в стаята и двуетажните дървени легла, покрити със зелени вълнени одеяла, върху които цъфтят големи еделвайси.
Уютно, чисто, приветливо и задушевно. Неповторимо.
Никак не е изненадващо, че разполагаме само с няколко квадрата и обща баня, но все едно имаме всичко, от което се нуждаем на такава надморска височина. Двата чайника с билков чай от ароматни билки, които къкрят, сякаш нещо си шушукат върху печката, допълват непрестореното чувство, че сме повече от желани в хижа „Малка Юрта“.
Хижарите се усмихват, когато ни приготвят вкусна скумрия на скара, вероятно вярват – и те като нас, че вечерята в планината е преживяване за всички сетива, като никое друго.
Едва ли някой ще подложи на съмнение това, че по-късно заспивам почти веднага, докато се сгушвам между топлото одеяло и усещането за хижите от едно време. В планината е така, обръщаш внимание на подобни неща, които те правят щастлив на момента. Когато се събуждам на сутринта, не се учудвам, че лъчите на слънцето продължават да заслепяват незначителното в живота.
Закусваме около хижата навън, сред дивата природа, а после тръгваме към първото от седемте Рилски езера. Познавам пътя от дете, от онези години, когато още няма построен лифт, но нито едно изкачване не си прилича с предното, защото перспективата на времето е различна всеки път.
Все едно с физическите усилия, свързани с усещане за болка, се опитвам да покоря нещо в себе си, а то продължава да бъде все така непокорно, макар да не му личи чак толкова.
Пак съм същото момиче, което на дванадесет години плака с глас около първото езеро, но в друга история, в която се препъвам отново, за да си припомня „една много важна мисия“.
Малко ме е страх, не много, но продължавам да вървя. Не се отказвам. Мама ми е поверила немския термос, пълен със студена вода – „за из път, пази го“, както ми казва в началото. Чувствам се важна, останалите в семейството разчитат на мен, до момента, в който се спъвам в някой от по-едрите камъни, защото съм заета да се страхувам, вместо да гледам къде вървя. Плача с глас, не се крия от сълзите, а „важността“ ми се изпарява заедно с водата от счупения термос. Никой вече не разчита на мен, но аз имам нужда от всички, за да преглътна по-бързо огорчението на провалената мисия.
Понякога, когато разказвам тази история, си мисля колко е съществено да се чувстваш „важен като дете“, а не като възрастен, но това го разбираме едва по-късно, през погледа на всяка следваща година. Поредното завръщане към важното в живота, но за първи път в хижа „Малка Юрта“.
Няколко очарователни снимки, публикувани някъде в интернет. В какво ли ще се превърнат? Шест лета по-късно.
Д(з)ен с вкус на ванилия в хижа „Балканити“
Може би историята, която всеки ден разказва всяка нощ на себе си, е различна. Чудя се как ли ще изглежда утрото на тази тераса в планината, но в друг д(з)ен… Дали ще е толкова слънчево? Както в неделя следобед, когато спонтанно хрумване на Иво ни отклонява от горската пътека, по която вървим, за да попаднем в необикновената хижа „Балканити“.
Мисля си, че сме случайно тук, докато в тишината на деня не откривам нещо познато. Тогава разбирам, че думата „случайно“ не подхожда на мислите ми. Сякаш историята на този ден има нужда от продължение, което ухае на канела и кокос, като изкушаващ десерт, който много прилича на домашен кекс.
Дивото е красиво.
Когато съм в гората не мисля за нищо. Само нея усещам. Като любов към живота, който обичам. Като събота в 11 000 крачки. Като Витоша през юни в хижа „Балканити“. Като завръщане в спомените от април, когато с Николай, който стопанисва хижата, се разхождам в нейното време, за да ми покаже колко много се е променило.
Колко са се променили…
Тихата стая с библиотеката, приютила годините преди, музиката от старите плочи на „Балкантон“, черно-белите фотоси върху кръглата стъклена маса, портретите на българските поети и писатели, окачени точно срещу малкия прозорец, за да гледат навън и да виждат какво се случва отвъд тяхната епоха.
– Хубаво е, харесва ми, че навсякъде има живи цветя. Мястото е в хармония с природата.
– Стараем се – казва в отговор той, докато отваря поредната врата, защото иска да ми покаже цветята, с които хижата ще стане още по-хубава.
С Николай, усетил любопитството в погледа ми, продължаваме към светлата, просторна и чиста столова, която излъчва истинска топлина, каквато само старите кахлени печки могат да отдават на пространството около тях. В приятен цвят, близък до земните нюанси, печката се обляга удобно на стената зад нея – у дома си е, за да грее и оттатък, където миналото е свило гнездо в дните сега. Нима не е по-лесно, когато се облягаме на повече книги в живота…
Веднага усещам как топлината се разлива в тялото ми, като приятелска прегръдка, в която се отпускам напълно, докато си припомням красотата на още една кахлена печка, изработена в началото на двадесети век, но в друга история. Може майсторите да се познават, а може и да са едни и същи хора.
В този момент мислите ми ме свързват с историите на времето, като ме водят обратно в читалнята. Като че ли ме връщат, за да насочат вниманието ми към нещо, което първоначално пропускам.
Ретро куфарите, прилежно подредени един върху друг, за да си разказват „тайните“ на хижата, скрити във вътрешността, като по силата на негласно споразумение с металните закопчалки, не допускат никой отвън – навътре. А може би има причина, различна от тази. Ами, казвам си, без никой да ме чуе, ако се страхуват да не бъдат забравени. Как ли изглежда самотата отвътре…? Искам и не искам да знам, затова поглеждам над дървеното писалище. Тогава я забелязвам, в тънки щрихи, с ясни очертания. Някой я е нарисувал, толкова си прилича на нея, че няма как да е друга.
Творчески дом „Витоша“, почивната база на БАН, която хората помнят, сега е хижа „Балканити“.
1 420.
Надморската височина не се е променила.
Персийските килими, изпъстрени с флорални мотиви, омекотяват стъпките ми, когато се опитвам да запечатам преживяването във всеки момент.
Напоследък се улавям все по-често, че не ми е толкова интересно какво се случва в кадъра на мига, а след това, когато разглеждам отблизо всяка от снимките. Така забелязвам малката черна мушица, кацнала върху нежното венчелистче в бяло, разцъфнало покрай хижата, пътеката, която продължава напред, разделена на две почти равни половини по средата на деня. В едната има светлина, но за да я видя още по-добре, другата и прави сянка. Сякаш това твърдение ми звучи като метафора за живота, в който се редуват различни сезони. И във всеки от тях има по нещо важно, което не бива да пропускаме.
Тази сутрин, когато се отбивам в клиничната лаборатория, за да си направя някои от профилактичните изследвания, за които моята лекарка ми споменава, осъзнавам отново, че природата никога не отлага за после. И аз съм като нея днес, преди да тръгнем към хижа „Балканити“, където, изглежда, че великите имена в българската литература не са забравени.
Вярвам, че старото и новото, миналото и настоящето, дори бъдещето, което вчера не си представя следващото утро, могат да живеят заедно, в един свят, който има нужда да забави, отколкото да забрави. Но трябва да се постарае повече, както се стараят Николай и останалите хора в хижа „Балкан~и~Ти“, особено в онзи момент, когато добавят ванилов сладолед към кокосовия десерт, а той променя вкуса на деня в планината.
Д(з)ен.
