На 8 март 2023 г. край Лесново при изпълнение на тренировъчен акробатичен полет загина опитният пилот и инструктор Георги Влайков. Докато тече разследването на причините, много от неговите приятели и колеги от авио общността изразиха позиция. Силно отекна мнението на неговия колега-пилот и приятел Димитър Димитров, което споделяме без редакторска намеса:
Човеците се влияят и най-вече учат от други човеци. Това е в основата на това да си човек. Също така смятам, че все още е особено важно – мъжете да се влияят и да се учат от други мъже (без да изключвам другите комбинации). Никога не съм търсил да бъда активно повлиян от някой конкретно, най-малкото защото винаги съм се интересувал да влияя най-вече сам на себе си. Но така се получи, че имах този късмет и през живота си досега бях изключително силно повлиян от няколко мъже, по-малко от пръстите на едната ръка. Не съм го споделял нито на някой от тях, нито на който и да било друг, защото го намирам за изцяло лично преживяване. Но сега трябва да го направя отчасти и да ви разкажа за един от тях. Това беше Георги Влайков и той си отиде трагично преди няколко дни.
Жоро се появи за мен, на възраст и в период, в който смятам, че беше и вероятно все още е, изключително трудно да ми се повлияе съществено. На всичкото отгоре Жоро беше и значително по-млад от мен. Имал съм щастието да работя, спортувам и комуникирам с много хора с изумителни характери и умения в най-различни области и при най-откачени обстоятелства, но ако има „група А“, то на върха на тази „група А“ със сигурност вирееше Жоро.
Жоро беше много, много талантлив и умел пилот, опитен инструктор, невероятен мотиватор и абсолютно безкомпромисен характер. Наблюдавах го през месеците и годините, как работеше за целите си, как изграждаше методиката си, как добавяше „елементите“, от които се нуждаеше, как надграждаше, как изискваше и как можеше и успяваше в една трудна, даже враждебна среда, каквато е Българската Авиация (или това, което е останало от нея).
Ако аз смятах себе си за безкомпромисен перфекционист, който почти винаги е готов да гони до дупка, дори само заради принципа, то Жоро редовно ми показваше дефиницията на „безкомпромисен перфекционист“ на едно тотално друго ниво. Как го правеше на 30-годишната си възраст – главата ми не го побираше. Разбира се, никога не му го казвах – най-малкото, за да не си навири носа. А и смятах, че все пак…годините бяха пред нас…
Жоро със сигурност имаше специфични методи. Да речем, че част от методите му не допадаха на крехките души. Но да оставим крехките души да са спокойни. Защото, ако човек можеше да понесе методите му в крайните им форми…, то Жоро отваряше вратата към знанията, уменията и мотивацията, като никой друг. Трудно ми е да осмисля сега нивото на „дълбаене“ – часовете, дните и месеците, прекарани във виртуални и реални разговори, за да се стигне до дъното на фундаментални и понякога чисто теоретични въпроси. Надграждането от разговор до разговор, от стъпало до стъпало, понякога разделени от месеци, дори години за осмисляне от мен, на детайлите и тогава, когато бях най-сетне готов да стъпя на следващото ниво – да, Жоро беше там, и то повече от готов.
А когато говорим за полетите – полетите на Лесново – можеха да бъдат най-спокойното нещо. Подготвяш се внимателно, отиваш, летиш, тръгваш си и така до следващия път. София, Витоша, Рила, Пирин и Стара Планина. Но от време на време идваше онова обаждане от Жоро „по никое време“, защото той винаги работеше „по никое време“. Или пък случайна засечка на вратата на летището…. „Какви са ти плановете, как си с времето?“ – казваше Жоро, с онази усмивка, след която инстинктивно знаеш, че отговора задължително трябва да е: „Имам време!“. Това което следваше, е ден, два или три дни полети до знайни и незнайни дестинации, брифинги, полетни планове, вземане, оставяне, прибиране и летене на всевъзможни типове самолети по оплетени причини, винаги в състезание с времето и изцяло в „схемите“ на Жоро. Това беше едно изцеждащо от всякъде преживяване, емоционално и физически, а наученото не можеше да се измери по никакви обективни начини. За Жоро обаче всичко беше само business as usual.
Сигурно вече е ясно, че мога да продължавам да разказвам до безкрайност. Фактът е, че загубихме Жоро и това е. Но Българската авиация загуби Влайков. Един изключително амбициозен инструктор и пилот, с голям опит, специфични умения и безкрайна мотивация. Влайков, който дори и в най-трудните моменти стискаше зъби, като никои друг и продължаваше да бута напред. Влайков, който искаше да имаме модерна авиация, с истински училища и високи световни стандарти на пилотаж и обучение. Влайков, който успя да събере знанията на едно отиващо си поколение и който държеше една от последните нишки към едни отдавна отминали времена на авиационно величие.
Сигурно някой ден ще излезе и докладът с причините за този инцидент. На всички ни е ясно какво долу-горе ще пише в този доклад. Това което НЯМА да пише обаче, е за мафиотското превземане на летище Кондорфрей и превръщането му в соларен парк, заради което акробатичната машина и полети трябваше да бъдат преместени на най-неподходящото място за целта – Лесново. В доклада няма да пише за трагичното състояние на администрацията ни, за проблемите с обслужването, за драмите с летателни площадки, за писането на оперативни процедури и документи по цели нощи, месец след месец. За пресата от всевъзможни дребни души, които искат в България всичко да е твърдо приземено в калта завинаги.
Иска ми се, а и сигурно би било добър край на този разказ, да кажа, че заради Влайков, ще се стегнем сега някак си и ще оправим нещата в бъдеще. Но истината е, че авиацията ни с общо предназначение се крепи на последни издихания. Също, както бойната и почти всяка друга. И шансовете да променим това станаха още по-нищожни.
Сбогом Жоро!
