Както е известно за начало на организирания алпинизъм у нас е приета датата 19 ноември 1929 г. Тогава в една от залите на берхале „Славянска беседа” се слага началото на Българския планински клуб (БПК), преименован малко по-късно в алпийски /БАК/. В следващите няколко години той прави твърде много за популяризирането и развитието на алпинизма в България. Въпреки това до Втората световна война клубът не се занимава с подготовка на млади алпинисти, а приема в редовете си само тези, които вече са доказали своите умения и знания в областта на алпинизма и планинарството.
Още в първите години след войната новото ръководство на БАК прие като първа своя грижа масовизирането на този малко познат у нас спорт. Ползвайки предимно опита на съветските алпинисти и у нас започва провеждането на курсове за подготовка на начинаещи алпинисти. С няколко катерачни курса, проведени на Лакатник, Витоша и Враца Централният комитет по алпинизъм /ЦКА/ поставя ново начало и поема курс към масовизирането на алпинизма в цялата страна. Обучението преминава при голям ентусиазъм, но показва и някои слабости както в организационно, така и в педагогическо отношение. Поради това, че курсовете се провеждат без откъсване от работа често се налагат отсъствия както от лекции, така и от упражнения на терен. Организирани на различни места, от различни хора и с най-елементарната материална база тези курсове не даваха пълноценна подготовка.
Поради това бюрото на Републиканската секция по алпинизъм (РСА) нееднократно обсъжда тези въпроси и преценява, че за да достигне и алпинизма нивото на останалите видове спорт у нас е необходимо подготовката на алпинисти да се води непрекъснато и цялогодишно. В съответствие с това на специално разширено заседание на РСА, проведено на 22 април 1951 г. единодушно се взема решение за откриване на Централен алпийски лагер /ЦАЛ/.
Непосредствено след това важно решение започва усилена подготовка с осигуряване на база, екипировка и съоръжения, разработване на програма за занятията и редица още неща. Откриването на първото алпийско училище у нас е най-неотложния и съществен въпрос, които вълнува и занимава ръководителите на алпинизма в България, в края на 1951 и началото на 1952 г. В това напрегнато време най-голяма активност проявяват Петър Златев, Александър Белковски, Андрей Тодоров, Цанко Бангиев, Ганчо /бащата/ и Тотко /синът/ Игнатиеви, Енчо Петков, Христо Борисов, Георги Атанасов, Никола Шопов и редица още от най-дейните ни алпинисти.
С подчертан интерес и голям ентусиазъм идеята се приема и от тогавашния председател на РСА при ВКФС Веселин Дашин. Независимо от голямата му политическа ангажираност той играе много важна роля не само в кординацията между доброволните сътрудници, членовете на комисията и ръководните органи на ВКФС, но взема най-активно участие и в редица практически действия при подготовката на това най-важно мероприятие на българските алпинисти в края на 1951 и началото на 1952 г.
В резултат на това ползотворно сътрудничество на 14 януари 1952 г. усилията на всички се увенчават с успех. С постановление № 43 на Министерския съвет е разрешено разкриването на алпийски лагер. „Министерският съвет на Народна република България – се казва в постановлението – разрешава на Върховния комитет за физическа култура и спорт /ВКФС/ да организира с помоща и съдействието на Министерството на Народната отбрана /МНО/ и Министерството на вътрешните работи /МВР/ постоянен алпийски лагер“. По-нататък се посочва, че обучението трябва да се води през цялата година, а времетраенето на всяка смяна да бъде от 21 дни. Важен и съществен момент в постановлението е това, че то дава право на участниците в курсовете да ползват служебен отпуск като получават 75 % от заплатите си.
На 29 януари 1952 г. бюрото на РСА определя ръководството на лагера и поради организационни затруднения решава в първите смени да се обучават по 64 души само военнослужащи. Вместо на Рила, както е било предвидено първоначално се решавалагерът да започне на хижа „Вихрен“ в Пирин, а цивилните смени да започнат от 1 юни в Рила. Трудностите тепърва предстоят. РСА и нейните подразделения не разполагат с материална база. Алпийският инвентар е крайно недостатъчен и се налага да се допълва от самите алпинисти и инструктори.
Зимата на 1952 г. се оказва изключително снежна. Шосето от Разлог, от където тръгва военно-алпийският ешалон, до Банско има повече от 60-метрова снежна покривка. /По това време пътищата не се почистват/ Въпреки всичко на 17 март 1952 г. започва изнасянето на материалната база, която възлиза на повече от 6 тона. Четиридесет тежко натоварени катъра и 60 войника поемат нагоре към хижа „Вихрен”. От Банско към хижата път няма, а снегът е над метър и половина. Започват тежки и героични дни. Животните затъват в дълбокия сняг и движението им става невъзможно. Тогава напред с лопатите излизат войниците, за да копаят траншеи в дълбокия сняг.
Два дни продължава този исторически път до хижата. В тази тежка битка истински героизъм показват момчетата от ротата на лейтинант Идаки Динев от Разлог. Само благодарение на любовта на войничетата към своя командир и следвайки неговия пример късно през ноща на хижа „Бъндерица”, която тогава е запустяла и не работи пристигат хора и животни. Над хижата снежната покривка надвишава дори 3 метра и движението на животните става невъзможно. Нагоре започва още по-голяма мъка, но само за хората, защото те трябва да изнесат на гръб целия 6-тонен багаж до крайния пункт – х. „Вихрен”. Въпреки, че „Бъндерица” не предлага никакви условия за нощувка хора и животни прекарват една трудна, студена и много мъчителна нощ.
Самото откриване на лагера става на 19 март 1952 г. пред хижа „Вихрен”.
„Драги мои помощници и курсисти – казва началникът на лагера Ганчо Игнатиев – днес е най-светлата дата в историята на българския алпинизъм. Най-голямото ни мероприятие, нашата гордост, мечтата на българските алпинисти – Централният алпийски лагер, е вече действителност. Благодарение на ВКФС и РСА днес започва първият учебен ден на първото наше училище в планината.“
Първата смяна започва в следния състав: Ганчо Игнатиев- началник, кап. Тодор /Тотко/ Игнатиев – началник на военните части, Андрей Тодоров, завеждащ спортната част, Емил Милчев /Шмайзера/- старши инструктор и инструктори –Христо Борисов, Енчо Петков, Никола Шопов, Иван Мишев, Никола Шехларски, Христо Попов, Васил Настев и Георги Кирилов, лекар – капитан д-р Чолаков. Към ръководството на лагера е пречислен и хижарят на „Вихрен” Димитър Генев, известен на туристите повече като Мики.
Веднага след откриването на лагера се изнасят три лекции. Никола Шопов говори за „Същността и значението на алпинизма”, Емил Милчев запознава курсистите с планините на света, а Николай Шехларски ги запознава с Минероложки и петрографски строеж на скалите, която както казва Енчо Петков „възторжено е аплодирана.
Първият етап от лагера, наречен „Пирински” преминава при много трудни условия, но въпреки това в три смени са подготвени 191 млади алпинисти, както следва: Първа смяна – 63 курсисти с успех 3.50, втора смяна – 97 курсисти с успех 4.20 и трета смяна – 59 курсисти с успех 4.20.
Наред с пряката теоретическа и практическа учебна работа от целия състав – ръководство, инструктори и курсисти са направени и редица спортни изкачвания и траверси при трудни зимни уксловия. От 64 души масово е изкачен трудният ръб на Муратов връх. Пак при зимни условия е преминат целия ръб от Тодорин връх, през Василашки и Бъндеришки чукари до Дончови караули. Осъществено е и първото масово зимно преминаване на Карстовия ръб, на Пирин, познат като „Кончето”.
Интензивната учебна и спортна дейност, извършена през този период, е безспорна и затова, оценката, която ръковоството на ВКФС дава за този период е много добра. А това означава, че идеята ще продължи, но вече не в Пирин, а в Рила.
