Мальовица през зимата. Източник: Wikipedia
Георги Топалов е един от петимата оцелели от лавината на Мальовица през 1965 г., отнела живота на 11 български алпинисти. Историята е разказана във филма “Лавина” и в едноименната книга на Блага Димитрова. Тогава Георги е на едва 22 години.
Започва алпийската си кариера в клуба на Витоша, където прекарва две години, а след казармата преминава към “Академик” – София. Там е от есента на 1965 г. до 1989 г.
“С много хора съм катерил – трудно ми е да изброя всички, с Христо Проданов и ред други алпинисти. Най-близката ми свръзка беше Иван Бонев. Беше по-голям от мен с 6-7 години, но се разбирахме прекрасно – младостта и опитът си казваха своето, с него съм направил най-много изкачвания”.
Като най-ценно от тях алпинистът посочва повторението на Диретисимата на Злия зъб. Първото преминаване на този тур, превърнал се в класика в българския алпинизъм, е дело на Христо Проданов и Трифон Джамбазов през зимата на 1971 г. Същата зима Георги Топалов и Иван Бонев осъществяват второто изкачване.
“Имаше доста перипетии, но завърши успешно. Много изкачвания съм правил, много приятели загубих”, казва Топалов и това, за загубата на близки в планината, го повтаря многократно по време на интервюто. Всеки път прави паузи, очите му се пълнят със сълзи, а думите го задавят, сякаш не са минали десетки години и драматичните събития се разиграват в момента пред очите му…
Колко време Ви беше нужно след лавината на Орлето, за да се върнете отново в планината?
Георги Топалов: Баща ми също дълги години се занимаваше с алпинизъм и след трагедията ме помоли да обещая, че една година няма да ходя никъде. След този период започнах отново да се занимавам с алпинизъм. Бил съм в Кавказ, в Памир. Доста емоционални премеждия съм имал…
Как Ви промени случилото се?
Георги Топалов: За кратък миг загинаха петима души, с които бях катерил – Тончо Деянов, Михаил Угляров, Вуто Колчев, Мария Тутуирилова, Тодор Николов. Трудно се изживява такъв момент… Помогна ми любовта към планината. От малък баща ми ме е повел по планините, познавах ги, благодарение на него, много добре.
След това дълги години се занимавах със зимен алпинизъм.
От 1980 г. започнах само зимно време да се катеря, защото това ми доставяше по-голямо удоволствие, но глупави грешки бяха причина да загинат много мои приятели. Лошото е, че дадена трагедия не може да осмисли начина на живот на някои хора.
Всеки се смята за много велик, а планината не прощава грешките на хората. Малко са онези, които имат възможност да грешат по два-три пъти.
Това, че имат екипировка на съвременно ниво, не значи нищо, защото често пъти има непредвидени обстоятелства. Както загинаха последния път тук, на Вихрен едни момчета – парашутът, който е трябвало да се отвори, се заплита в дървета и загиват. Винаги има нелепи случайности, неща, които трудно могат да се преценят. Ако човек не проявява благоразумие и не се учи от по-опитните, се стига до нещастия.
Лошото е друго. Като си сложиш главата в торбата, може да загинеш, но покрай теб могат да загинат и много хора, които се стремят да те спасят. Това е нашата трагедия – че остават неразбрани хората, които дават живота си, за да спасят други, проявили неблагоразумие. Много се говори, но никой не слуша. Имам чувството, че е безсмислено да убеждаваш младите какво трябва да правят и какво – не.
А Вие, когато бяхте млади, вслушвахте ли се в съветите на по-възрастните и по-опитните?
Георги Топалов: Рано получих много удари от съдбата и малко по по-различен начин гледах на нещата. Разбрах, че ако искам да оцелея, трябва да внимавам много. Често пъти се е налагало да се връщам. При тежки ситуации, когато виждаш, че животът ти виси на косъм, по-добре е да се върнеш. Но това е мое лично мнение. Има хора, които мислят по друг начин – че можеш да останеш на върха като статуя в името на нещо.
На Айгер Георги Топалов отива през 1985 г. с три млади момчета, които се оказва, че не са добре подготвени. Времето се разваля, започва силен снеговалеж и опасността от лавини и каменопади става висока. Българската група се съветва с австрийски алпинисти, които решават да се върнат.
“Бяхме на края на второ ледено поле, където се смята, че връщането е невъзможно. Има един траверс на Хинтерщойсер, по който в такива ситуации непрекъснато падат лавини и каменопади, преминаването е изключително трудно. Но когато човек има желание да оцелее, винаги намира начин да се спаси. Ако бяхме останали на стената, това можеше да означава и края. След като се прибрахме на Клайне Шайдег, 2-3 денонощия се чуваха писъци, зов за помощ, но хеликоптери не бяха в състояние да излетят и да окажат ефективна помощ на пострадалите.
После имаше една трагедия тук, на Северната стена на Вихрен. Беше в края на март 1987 г., катерехме 2 свръзки. Едната беше вляво, по скалния жлеб – две момчета от “Академик”, а с Валери Пелтеков бяхме по тур “Народна армия”. По обед времето рязко се влоши, за кратко време натрупа пресен, пръхкав сняг. При излизането от Тотковата камина на един ръб вече се беше стъмнило. Имаше около 30-40 см нов сняг. Това означаваше, че ако продължим в горните полета, при лавина ще паднем в основата на стената. Решихме да изкараме нощта там. Беше кошмарна нощ, но това наше решение ни спаси живота.
На сутринта продължихме. Оказа се, че свръзката, която е била вляво от нас, на скалния жлеб, са излезли на Джамджиевия ръб и спускайки се надолу, единият пропаднал, счупил крак, другото момче не могло да му помогне, отвързвало се, тръгнало да търси помощ, но попаднало в лавина. Загинаха по най-глупавия начин – имаше място на ръба, една площадка, където човек ако реши, може да изкара не едно денонощие, да изчака разсъмването, за да може да вижда какво прави. А те в тъмното… Затова казвам, че човек трябва да обмисля своите действия, да не прибързва и да не се смята за велик“.
В момента Георги Топалов е на 78 години, трудно ходи, но заради обичта си към планината и хората, които го свързват с нея, решава да събере пари в подкрепа на Банско филм фест – международният фестивал, в рамките на който е и нашата среща.
“В продължение на 20 години – това е 20-ото издание на фестивала, никога никой от нас не е плащал и един лев вход, всичко е било безплатно. В момента сдружението им изпитва затруднения. Говорих с доста хора. Жена ми пусна от името на фамилията 130 лв. От името на Сдружението на ветераните-алпинисти в България “Мальовица” пуснах още 100 лв. Още няколко приятели помогнаха и сумата надвхърли 600 лв. Това, разбира се, е капка в морето, но повечето са възрастни хора и не всеки има възможност. Благодаря от сърце на хората, които се отзоваха!”
