За есенния сезон на 1991 г. Вячислав Скрипко от алпийския клуб на Зеленоград – Москва, получава разрешение за организиране на експедиция до вр. Чо-Ойю по класическия път. Чрез своя приятел Борислав Димитров, Скрипко отправя покана за участие в експедицията на още няколко български алпинисти. Липсата на достатъчно средства обаче не дава възможност на седмината желаещи да вземат участие. След многобройните почуквания на редица фирмени врати и звънене на телефони, някои от фирмите откликват за Йорданка Димитрова и Борислав Димитров, и те тръгват.
Въпреки че Данчето имаше в актива си 10 изкачвания на пет седемхилядника и по този показател разделяше четвъртото място с Иван Вълчев сред всичките 207 българи, изкачили се на върхове над 7 хиляди метра, тя нито един път не намери място в нито една от трите ни националните експедиции до Хималаите /1981, 1984 и 1989 г./. Борислав пък бе загатнал за своите възможности във височинния алпинизъм, но ако не бе обратът след 10 ноември 1989 г., и той навярно нито един път нямаше да намери място в иначе стройната организация на националните ни експедиции по онова време. И ето, че бе дошло времето, когато и на двамата се отдава възможност да покажат какво могат.
За Катманду двамата пътуват поотделно. Борислав, като съорганизатор, трябва да уреди някои подробности около разрешителното и пътува на 28 август, а Данчето отпътува на 4 септември. Малкият състав на експедицията – двамата българи и тримата руснаци (Скрипко – ръководител, Михаил Можаев и Евгений Прилепа) се събират в Катманду, за да образуват съвместната руско-българска експедиция.
На 11 септември петчленният състав поема към Лукла, откъдето започва и истинската част на експедицята. Още 6 дни са им необходими, за да достигнат базовия лагер на 5500 м, където пристигат на 17 септември. Разчитайки на остатъчната си аклиматизация от предишни години, както в Хималаите, така и от изкачените седемхилядници, руските алпинисти още на следващия ден започват работа по маршрута, а Йорданка и Борислав се нуждаят от малка почивка в базата. И за двамата експедицията завършва успешно, като на 1 октомври 1991 г. стъпват на 8201 метра. Данчето става първата българка, изкачила осемхилядник, а Боби – най-младият българин, стъпил на връх над 8 хиляди метра.
След този успех двамата правят три неуспешни опита – през 1992 г. на вр. Манаслу, през 1993 г. на вр. Шиша Пангма и през 1994 г. на вр. Кангчендзьонга. От последния връх Данчето не се завърна. На 23 октомври 1994 г. при подхлъзване в границите на 8300 м тя загива, като остава завинаги по склоновете на Кангчендзьонга. Напусна ни най-добрата ни алпинистка, добила световна известност сред женския елит. От изкачването си на вр. Чо Ойю тя обаче ни е оставила един правдив, откровен и интересен разказ, който си позволявам да предам в пълния му текст, без да правя никакви допълнения.
„На 20 септември с тежките раници, които напълнихме с всичко необходимо, тръгнахме с Боби по лабиринта на ледника Нангпа-Ла. Решихме 50 минути да се движим, 10 да почиваме. Само по този начин можехме да си разпределим равномерно силите за целия ден. Нали това ни беше първият допир с Хималаите. Крачейки под жарките слънчеви лъчи и тежките раници, светлите часове на деня бързо отминаха, а ние все още не бяхме стигнали до превала, по който преминава китайско-непалската граница.
Първите слънчеви лъчи отдавна бяха погалили хималайските върхове. Ставаме бързо и се отправяме към превала. От тук виждаме многобройните палатки на алпинистите от Хонг Конг, Тайланд, Япония, САЩ и Франция. Срещаме се с голямата полска алпинистка Ванда Руткевич, участничка в международна експедиция. Ванда вече имаше в актива си шест осемхилядника с финансовата подкрепа на фирмите „Атомик”, „Кофлак” и „Лот”, и това й даваше спокойствие и основание да мечтае за събиране на пълната колекция от 14-те 8-хилядни върха.
Първи по маршрута на 26 септември ще тръгнат руснаците, а ние с Боби ще напуснем лагера на 28-и. Тъй като другите групи вече си бяха свършили работата по маршрута, бяхме останали само ние и руснаците. Чуствахме се добре и бързо набирахме височина. Нощуваме на 6600 метра. В този ден нашите приятели – Женя и Саша, бяха изкачили върха, но с цената на силни измръзвания. Утре е и нашият ред, а надвечер времето се влошава, става студено и задухва вятър. Прибираме се в палатките и зачакваме утрешния ден, който за нас е много важен. Какъв ще бъде той?
На 1 октомври беше нашият ред. Щеше ли върхът да ни допусне до себе си? Ще успеем ли да излезем от този леден капан? В шест часа започва нашето решително изкачване. Бързо се придвижваме нагоре по ледения склон и опънатите по него парапети. Четирима богати японци бяха наели 20 височинни носачи, които изнесли и опънали въжени парапети дори повече, отколкото трябваше. От тях се възползваха всички алпинисти, преминали преди нас. Това правим и ние. Опасните участъци бяха в началото с наклон от 45 до 60 градуса. Един след друг следваха синкавият лед, замръзналите скали, снегът. След тричасов преход вече сме на 7500 м при американските палатки. Движим се бавно един след друг, без да спираме. Преминаваме 8000-метровната граница, за която взаимно се поздравяваме. В „зоната на смъртта” върхът ни поднася най-лесния си участък. На 8170 м започва върховото плато. Най-високата му точка, за наша изненада, се оказва в противоположната му страна – в най-далечния край. А това плато е дълго над 300 метра и широко около 60-70 метра.
Часът е 15.00! Стъпваме с Боби на Чо Ойю – шестият по височина връх в света! Нашият връх! Петият български осемхилядник! Радостта ни няма граници като знаем как достигнахме до тук. С каква бюрокрация и администрация трябваше да се преборим в България. Колко енергия изразходихме в последните няколко месеца? Към колко фирми протегнахме ръце за помощ, а колко малко бяха тези, които ни помогнаха. Оттук, от височината на 8201-метровия връх, сърдечно благодарим на тези, които ни помогнаха, а ние гордо развяваме българското знаме и техните флагчета. Моята любов към плантината, моят устрем към трудното, към рискованото, година след година ме увлича да тръгвам към върховете. И сега съм стъпила, заедно с Боби, на моя първи осемхилядник, безспорен успех за двама ни. Успех, постигнат с много усилия…Това, което преживяхме, е едно от най-хубавите, най-ценните, най-светлите ми желания от спортния ми път в алпинизма.
Да се стои повече на върха е невъзможно. Температурата, която отчита малкото ми термометърче, показва минус 20 градуса. След 20 минути тръгваме обратно. Знаем, че слизането крие повече опасности, затова сме особено внимателни. След три часа достигаме щурмовия лагер. Нямаме никакви измръзвания. Слабото огънче на примуса хвърля трепкаща светлина в малкото пространство на палатката. Заспиваме доволни от постигнатия успех и си пожелавнавме нови мечти, а те са много красиви и примамливи, и ги наричаме „Световни осемхилрядници”. Началото ни е добро, но ни останат още 13 върха. Какво ще стане ще покаже само времето…”.
