Любомир Попйорданов ни призовава да направим една единствена крачка по пътя, да поемем по онзи маршрут, който не знаем къде води и да опознаем себе си и земята, от която сме неизменни части.
Тръгваме. Стигаме. Търсим. Искаме. Мечтаем. Обичаме. Пътуваме.
Но накъде?
След милион години (по точната датировка се спори), Homo Sapiens се връща към номадската си природа. Това е състояние на човешкия род, на индивида, който търси върху отесняващите рамки на земната шир своето изключително място, в което да се установи, далеч от глобалната гмеж. Място, където да закачи своя хамак – някой спиращ дъха скален отвес, да направи както в стари времена своя… вигвам, обграден от най-близките си и очи в очи с мечтите си. Място, или стил на живот, които да отговорят на неговата все по-противоречива и егоцентрична натура, задъхваща се от липса на пространство.
Делят ни само 2000 г. от походите на големите стратези на Античността – Александър Македонски, сблъсквал се с перси и хуни из проходите на Азия, и Ханибал, картагенският владетел, дръзнал да премине през смразяващите проходи на Алпите със слонове. В началото на последния век, безкомпромисни мъже от Скандинавия и Албиона си дават жестока среща на ледения континент. Някои не се завръщат, но Южният полюс, а по-късно и Северният са превзети – пеша, с кучешки впрягове, ски, с онези дрехи и екипировка, във времената, когато и ледът на юг, и ледената шапка на север бяха нещо друго. По-късно една британска свръзка смелчаци атакува Покрива на Света и се записа в историята. Останаха предположенията, но и примерът за неспокойния, вечно търсещ човешки дух. След края на Първата Световна война, човечеството трябваше да изнамери и преоткрие пътя към своите автентични откривателски стремления. Айнщайн сътвори своята теория, Тесла влезе в кожата на съвременния Леонардо да Винчи. Военната машина тласна напред космическите технологии, а те – екипировката за планина. Планината намери своето собствено значение.
Егоистично запазваме за себе си къде сме направили тази или онази снимка. Светът се променя с бясна скорост, променя се нашето ДНК, всичко е Аз, изворът на нашето удовлетворение. Търсим и намираме нови начини да усетим устрема, напора или отпора на вятъра, с високотехнологичната ни екипировка или с нашата гола кожа. Морето, вълните, баровете налягане под водата. Искаме да разберем, лично, какво е риба на сухо, изкачвайки неподготвени някой 7-8000-метров връх. Живеем като мигранти.
След хилядолетия свободно номадство, завоевателни походи, мисионерство, смели изследователски експедиции и алпинизъм, светът след Втората Световна война създаде Световна организация за туризъм (СОТ), и сложи на цялото това брауново движение етикета туризъм. Статистиката отчита през годинините тенденция за увеличаване броя на туристите – около 1,200 милиарда скитащи се по света, което освен икономическите лостове, които задвижва, означава и още невиждано досега натоварване на екосистемата на планетата, присъствие на един колосален човешки поток сред някои от най-емблематичните паметници на природата и тези, създадени от човешките цивилизации. Времето за свободното посещение на някои от тях вече е изтекло, а дестинации като Бутан продължават да вдигат мизата пред туристическия интерес в усилието си да запазят местната културна идентичност.
Глобализацията и възможността виртуално или реално да бъдеш навсякъде, е и средата, в която се зародиха приключенските спортове като нейно отрицание. Бележат развитие и нагласите за екологично и социално отговорен туризъм, в сърцевината на които е съвместяването на опазването на природното наследство и признанието за правата и традициите на местните хора. Анализ на СОТ и АТТА от 2013 г. оценява на 266 милиарда долара оборота, реализиран в пътувания с етикета приключенски туризъм. От всеки 1 долар за такова пътуване по света, 65 цента остават в местните общности. Тези пътувания изживяват особено бърз подем след 2010 г., появяват се нови продукти, свързани с планинско бягане, мултиактивности, приключенски преживявания в чисто културни пътувания, експлозивно развитие на т.нар. пътувания без водач.
Чувствам се объркан и същевременно вдъхновен от този нов ред с щипка хаос. Вярвам, че той ще изведе на хоризонта нови лидери, нови модели, с потенциал да дадат нов смисъл на живота ни, нова посока и смисъл на приключението и пътуването като част от нашия живот. Есента – защо винаги се мисли само за пролетта? – е един прекрасен сезон, за да започнем, да потърсим терен за нашето лично приключение, извън статистиката на СОТ. В сърцето на любимите наши планини има толкова много скални ръбове и пътеки, които да поставят на изпитание нашата психика и издръжливост, сетивата ни и способността ни да помагаме, да общуваме с хората от тези забравени краища на България. Взимайте раницата!
И още по-далеч. Приключенският туризъм се доминира от жени. Близо 55% от пътуващите са жени, много често и сами. Непосредствено след катастрофалната Първа Световна война, една българка – Люба Кутинчева, записва първия български успех в полето на мъжката гордост – пътешествията, и за едно десетилетие обикаля близо половината от тогавашния свят, без никаква институционална помощ.
Пътешествието е концепция за щастие, а за някои и път за цял живот. А гуруто на хималаизма Меснер успява да впрегне своите постижения в полза на каузата за признаване на правата на своите сънародници тиролци в Италия. Ако някой ден тръгнете към Доломитите – а това е безспорно добра посока, то непременно посетете някой от музеите на Меснер в италиански Тирол. Може и да се разплачете. Туризмът е както хапчето, така и отровата. Той дава и взима.
Все още не сме изпуснали влака за Йосемити и Невада. В Мексико, освен Юкатан и Акапулко, има и щати като Чиапас. Големият канадски север е все още владение на белите мечки. В Норвегия фиордите са вече и лятна дестинация. Исландия държи първенството откъм интерес и вече е загърбила спомена за банковите пирамиди. Далеч на изток Монголия жъне успехи в пътувания с настанявания в юрти на действащи скотовъдци, в Камчатка вулканите са все така привлекателно и опасно активни, а в южното полукълбо Австралия, Нова Зеландия, Намибия и Патагония събират лаврите за най-добре защитена дива природа. На Екватора е горещо. В Танзания се готвят да правят магистрали, в басейна на Амазонка китайците бавно завладяват последните богатства на местните народи, а в Сахара най-големият враг съвсем не е пясъкът и вятърът, а надигащият се ислямизъм.
Въоръжен до зъби с екипировка за космонавти, съвременният пътешественик често се впуска в неподходящи за него сценарии. Той с охота замества някогашните пътеводители със страници в интернет, отказва се от опитността на един планински водач и е готов да демитологизира всичко, което може да се плати с пари, всичко, което може да го постави във фокуса на прожекторите, в стремежа си да пренесе своя модел на остойностяване на света. Уви, с пари не може да се купи щастие. Светът не може да се изрази с цифри, а панацеята не се крие единствено и само в растежа – мантрата на днешните икономисти. Има и други концепции за щастие, и те ни окрилят. Виждаме света в неговата прекрасна различност, виждаме богаството на изостаналите от световния растеж региони, продължаваме да правим лютеница на есен, да берем билки, да събираме мед от диви пчели, отказваме да се подчиним на статистиката и гледаме с подозрение на големите империи.
Статията е част от брой Есен 2016 на списание 360°, което може да закупуте на специална цена от онлайн магазина ни, както и да разгледате другите ни актуални предложения.
