Списание „Български туристъ“ има почти 70-годишна история, като под това си име излиза в периода 1902 г.-1944 г. То е едно от първите печатни издания у нас, посветени на туризма, планинарството и активните занимания на открито.
Като последователи и донякъде приемници на Делото на „Български туристъ“, ние от 360mag.bg вярваме, че съдържанието му е ценно не само от историческа гледна точка, но и като почит към труда на първопроходците, заели се с нелеката задача да популяризират този начин на живот у нас, поставяйки основите на бъдещата култура, която познаваме днес.
По тази причина заслужава съдържанието му да достигне и до днешните поколения, затова в рубриката „Страници отъ миналото“ ще ви запознаем с различни интересни материали, публикувани на страниците му през годините. За да се потопим пълноценно в атмосферата от онази епоха, запазваме оригиналните словоред и граматика на текстовете.
Защото печатното слово остава!
Авторъ: Д-ръ Асенъ Биолчевъ*
Непосрѣдствената близость до София и наличностьта на евтини превозни срѣдства правятъ Витоша лѣтенъ и зименъ туристически обектъ отъ неоценима стойность. Последната се увеличава още повече и за това, защото въ малкото гънки на планината — долинитѣ на Янчевската, Бистришката и Владайската рѣка — сѫ запазени значителни площи, покрити съ иглолистни гори, които презъ всѣко време на годината придавать особена свежесть и разнообразие на пейзажа.
Тѣ изненадватъ приятно окото, защото низкостъбленитѣ шубраци, които опасватъ Витоша, се поддържатъ за голѣмо неудоволствие на туриститѣ, въ едно неугледно състояние, благодарение на начина на стопанисването, при който биватъ изсичани до голо всѣка година значителни части отъ техъ.
Освенъ това, неразумната стопанска дейность на човѣка въ миналото се е отразила силно върху състоянието на горската растителность по Витоша въобще и тази дейность съвсемъ не е допринасяла за разхубавяване на планината. Резултатъ отъ нея сѫ многото мѣста въ зоната на иглолистната растителность и на границата между нея и широколистната такава, покрити само съ трева, смрики и други храсти.
Тѣзи години и изобщо слабата залесеность на по-високитѣ части на Витоша сѫ правили неблагоприятно впечатление на обикалящитѣ я туристи и сѫ станали причина да се роди идеята за техното засаждане съ гора.
Пръвъ опитъ въ това отношение е направенъ отъ инж. Таневъ презъ 1907 г. Въ мѣстностьта Срѣдецъ сѫ били засадени фиданки отъ мура (единъ цененъ нашъ високопланински боръ) и ела. Остатъкъ отъ този опитъ сѫ нѣколко китки отъ бѣлата мура и отделни закъснѣли въ растежа си елови дръвчета.
Главна причина за не особено добрия успѣхъ е неподходящето мѣсто, върху което сѫ били заложени тѣзи култури. Както почвата, така и силниятъ вѣтъръ правятъ средата неблагоприятна за развитието на горската растителность. Обаче, настрана отъ резултатитѣ на предприетитѣ залесявания, тѣхното значение става огромно, защото съ тѣхъ се е сложило начало на едно мѣроприятие, нуждата отъ което е била очевидна.
Системна работа за залесяването на Витоша започва много по-късно. Презъ 1925 г. Софийската секция за укрепяване на пороищата и залесяването предприема първитѣ масови залесявания на мѣстностьта Бѣли брѣгъ и около хижа Алеко. Трѣбва да се подчертае, че въ тѣзи усилия за разхубавяване на планината взимать безвъзмездно участие и много отъ организиранитѢ туристи.
Рожба на тази дейность, която продължава непрекѫснато и до днесъ, сѫ развилитѣ се на много мѣста млади иглолистни гори, които въ близко бѣдеще ще промѣнять до неузнаваемость изгледа на много кѫтове въ Витоша.
Върху здравното, естетичното и стопанското значение на създадената гора ние нѣма да се спираме, защото това е изтъквано многократно предъ обществото. Ние ще обърнемъ вниманието на читателя върху едно съвсемъ непредвидено благотворно влияние, което младата гора оказва и ще продължава да оказва въ все по-голѣми размѣри върху достѫпа до хижитѣ презъ зимния сезонъ.
Засега ще разгледаме само случая съ хижа „Алеко“
До прокарването на шосето за хижа Алеко, до нея се стигаше по пѫтеката, минаваща презъ „Гроба“. По-старитѣ туристи-скиори си спомнятъ много добре трудноститѣ, които се срѣщаха при това пѫтуване. Силниятъ вѣтъръ и голѣмиятъ наклонъ правѣха отиването до Алеко много тежко. Освенъ това, минаването презъ „Гроба“, който се намира на по-голѣма височина отъ хижата, прибавяше едно излишно качване и то по протежение на най-тежката часть отъ пѫтя.
Още по-рано пъкъ, когато и телефонната линия не сѫществуваше, въпросътъ за ориентацията въ бурно и мъгливо време изъ тая часть на планината, бѣше единъ отъ най-важнитѣ. Но и после, при силна мъгла, следването на телефоннитѣ жици съвсемъ не бѣше лека и приятна работа, защото тѣ отъ своя страна съвсемъ не следваха най-добрия пѫть.
Прокаврането на новото шосе отстрани всѣкаква опасность отъ объркване на посоката и създаде възможность за много по-леко пѫтуване. Удължавайки времето за достигане до хижата само съ 15-20 минути, новиятъ пѫть предлага удобството на единъ несравнимо по-малъкъ наклонъ и гостоприемството на два заслони.
И тукъ, обаче, господствуваше безпрепятствено силниятъ вѣтъръ. Той натрупваше върху пѫтя голѣми снѣжни прѣспи и свиваше повърхностьта имъ въ яка ледена кора.
Това положение на пѫтя, което траеше презъ цѣлата зима и по цѣлого му протежение, представляваше голѣмо неудобство за движението съ ски. Пѫтуващиятъ скиоръ трѣбваше ла прави въ продължение на повече отъ часъ голѣми усилия за да уравновесява тѣлото си срещу силнитѣ тласъци на вѣтъра само върху външния рѫбъ на дѣсната и вѫтрешния такъвъ на лѣвата ска. Това състояние на нестабилность се усилваше още и отъ вълнообразното разположение на снѣжнитѣ прѣспи по дължината на пѫтя.
Особено голѣми снѣжни натрупвания ставаха на завоя при пресичането на пѫтя съ Симеоноската рѣка. Заледѣше ли се издутиятъ гръбъ на тази прѣспа, движението съ скитѣ, било ходомъ било въ спускане, ставаше истински трудно.
Годинитеѣ минаваха. Гората растѣше отначало хилава въ тежката борба съ неблагоприятната природа. Незабележимо за насъ дръвчетата извишиха върхове и разпериха клони — подадоха си рѫце и… отнѣха отъ вѣтъра снѢжната му играчка. За сега, обаче, това не е още навсѣкѫде така.
При новия горски домъ Брѣзовица културитѣ сѫ редки и образуватъ слаба преграда за снѣга. Сѫщо рѣдка и слаба е гората върху самото било (източниятъ завой на пѫтя), поради постоянния и много силенъ вѣтъръ, който причинява голѣма повреда на борчетата зиме. Между първия и втория заслонъ (въ долината на Янчевската рѣка) пѫтьтъ е добилъ вече видъ на алея между надигащата се отъ дветѣ страни отъ борове зеленина.
И ето, че благодарение на гората, по-голѣмата часть отъ пѫтя, съ изключение на споменатитѣ две мѣста, кѫдето гората не се е достатъчно сгѫстила, е чиста отъ прѣспи. Напрѣчниятъ профилъ на пѫтя сега, заедно съ снѣжната покривка, е такъвъ, какъвто е изрѣзанъ въ терена и позволява свободно движението съ ски при нормално положение на тѣлото. Освенъ това изкопътъ на пѫтя заедно съ гората надъ него (чакъ до първия заслонъ) представятъ добъръ заслонъ срещу честия и най-силенъ на тоша югозападень вѣтъръ.
Следъ десетина години сѣнката на гората ще покрие изцѢло пѫтя за Алеко. Никой отъ по-младитѣ не ще предполага, че на това мѣсто предшествениците имъ често пѫти сѫ влизали въ жестока борба съ снѢжнитѣ виелици.
Списание „Български туристъ“ отъ февруарий, 1941 г. Книжка 2.
_____________________
*Професор Асен Биолчев е български лесовъд и университетски преподавател. Роден е на 19 август 1906 г. в София. През 1930 г. завършва лесовъдство в Агрономо-лесовъдния факултет на Софийския университет. От 1940 г. до 1946 г. е началник на отдела за укрепване на пороищата и залесяване при Централния горски изследователски институт. През 1946 г. е избран за професор, от 1949 г. до 1973 г. е ръководител на катедра Почвена ерозия и укрепване във Висшия лесотехнически институт в София, а между 1960 г. и 1965 г. негов ректор. От 1956 до 1970 г. завежда секция Почвена ерозия при Научноизследователския институт по почвознание „Никола Пушкаров“. Умира на 28 септември 1997 г.
