Амундсен срещу Скот: Великият леден дуел за достигането на Южния полюс

Човешкият стремеж към откривателство и покоряване на нови хоризонти винаги е движел цивилизацията напред. За нещастие на романтиците, копнеещи за велики географски открития, към края на ХIX век всички възможни континенти, острови, реки, езера и планини вече били нанесени на картата. Единствените бели петна останали само около полюсите… 

Още през ветроходната епоха обаче започват да се строят дървени ледоразбивачи, които бавно пробиват през ледовете на севера. Така става възможно преминаването по Северозападния морски маршрут от Атлантика, през Канадския архипелаг, до Пасифика, осъществено през 1906 г. от норвежеца Руал Амундсен.

След този подвиг той планира да достигне по същия начин за първи път и до Северния полюс, но през 1909 г. разбира, че е бил изпреварен от Фредерик Кук. И въпреки, че с десетилетия взорът на този норвежец е бил отправен само на север, съдбата го насочва право на юг, тъй като все още непокорен остава Южният полюс. Той обаче е и по-трудно пристъпен, намирайки се дълбоко навътре в Антарктида, далеч от бреговете и от ледовете, които биха могли да бъдат пробити от ледоразбивач.

Амундсен потегля към ледения континент с кораба “Фрам”, използван преди това от Фритьоф Нансен за плавания в Северния ледовит океан до 85-ия паралел. Истинската цел на експедицията се пази в пълна тайна и се знае само от него, брат му Леон и капитанът на кораба Торвалд Нилсен. Причината за това е, че вероятно се е опасявал от отказ от страна на Нансен да му предостави кораба за толкова рискована мисия. Както и да скрие намеренията си от британския офицер и изследовател Робърт Скот, който вече провежда усилена подготовка за организиране на собствена експедиция до същата цел. Горе долу по същото време се готвят и австралийска и японска експедиция до полюса, но те значително изостават от тези двете.

ВИЖТЕ ОЩЕ: Има ли България отвъдморски колонии?

На 14 януари 1911 г. експедицията на Амундсен достига брега на шелфовия ледник Рос и построява своя базов лагер в Китовия залив. Той се намира с 96 км по-близо до Южния полюс от нос Евънс, където ръководената от Скот британска експедиция построява своя лагер. В днешно време Китовият залив не съществува, тъй като през 2000 г. тази част от ледника се отцепи от Антарктида и отплува навътре в океана.

Скот има преимуществото да започне прехода си от по-близка до Южния полюс стартова позиция, а Амундсен трябва да открие път през напълно непознат терен. Освен това Скот решава да използва маршрута, открит и описан от Ърнест Шакълтън през 1908 г., преминаващ по ледника Биърдмор и достигащ до антарктичното плато, което му дава допълнителна преднина.

Преди да настъпи антарктическата зима хората на Амундсен построяват лагери с провизии, на 80-ия, 81-ия и 82-ия паралел южна ширина, след което изчакват до пролетното затопляне, за да започнат самия преход.

На 8 септември 1911 г. настъпва затопляне, което кара Амундсен да реши, че пролетта е започнала, и екип от 8 души започва преход към Южния полюс. Скоро обаче температурите падат рязко до под -50°С. На 12 септември решават да достигнат до лагера на 80° ю.ш., да оставят носените провизии, след което всички да се завърнат обратно в базовия лагер и да изчакат подобряване на времето. На 15 септември експедицията достига лагера на 80° ю.ш. и след оставянето на провизиите последва максимално бързо изтегляне към базовия лагер.

Последният ден на прехода обратно към базовия лагер е изключително тежък. Амундсен взема най-добрата налична шейна и побързва да се прибере, оставяйки спътниците си без средства за придвижване. Ветеранът Хялмар Йохансен няколко часа носи на гръб другаря си Преструд в условия на антарктична буря, по стръмен терен. Физическата сила, опитът му и до голяма степен късметът им помагат да се доберат живи до базовия лагер. Там Йохансен обвинява Амундсен, че нарочно ги е изоставил заедно с Преструд, в резултат на което Амундсен го отстранява от екипа, който ще атакува Южния полюс, което е най-вероятната причина за самоубийството на този човек впоследствие…

Новата офанзива започва на 19 октомври, като този път в нея участват само 5 души, с 4 шейни и 52 кучета.

На 23 октомври стигат до лагера с провизии на 80° ю.ш., и на 15 ноември достигат 85° ю.ш., където правят един ден почивка. Тук те се намират в основата на трансантарктическата планинска верига. След 4 дни мъчно катерене изкачват полярното плато, където 24 от кучетата са заклани, костите им са дадени на останалите кучета за храна, част от месото е изядено от хората, а останалото е складирано за завръщането по обратният път.

Времето обаче рязко се влошава и отново им се налага да чакат подобрение. В продължение на 3 дни такова не настъпва и решават въпреки това да продължат прехода при екстремни условия. След бавно и доста затруднено придвижване, на 7 декември стигат до 88° ю.ш., което е най-южната достигана дотогава ширина, намираща се на 180 км от Южния полюс.

Това оставащо разстояние е успешно преодоляно за една седмица и на 14 декември 1911 г. Южният полюс е достигнат за пръв път от 5 души с впряг от 16 кучета. Така Амундсен изпреварва с цял месец британската експедиция на Робърт Скот, който намира смъртта си по обратния път само на 18 км от спасителния лагер с провизии.

Несгодите на англичаните

Всъщност експедицията на Скот е била по-добре подготвена, подпомогната е от адмиралтейството и финансирана както от държавата, така и от доброволни дарители. Освен това в нея взимат участие и доста опитни изследователи, така че и те съумяват успешно да достигнат до полюса, но само за да разберат от оставените там бележки, че са били изпреварени вече от норвежката експедиция с 33 дни.

Английската експедиция изглежда по-добре оборудвана и от технологична гледна точка. Ако Амундсен разчита само на кучешки впрягове, то Скот докарва моторни шейни и манчжурски коне, които са с далеч по-голяма впрегатна сила, но се оказва, че не могат да издържат на антарктическия студ и накрая са застреляни за да не се мъчат.

Моторните шейни, въпреки че са иновационно нововъведение за антарктическите експедиции, са все още слабо тествани в такива условия и през този ранен период реално са приличали по-скоро на малки тракторчета. Така че и те много бързо излизат от строя и на хората на Скот им се налага сами да се впрегнат и да дърпат шейните.

Когато англичаните тръгват наобратно към базовия лагер обаче атмосферните условия сякаш нарочно им обявяват война. Настъпват неочаквани дори за този район, необичайно ниски температури, придружени от постоянно бурно време. Трябва да се отбележи, че толкова тежки метеорологични условия са засичани само веднъж от 1985 г. насам, тоест откогато се правят ежегодни измервания там.

При своята подготовка, Скот взима предвид опита от предишните си Антарктически експедиции, както и данните от експедициите на Шакълтън в този район. Освен всичко друго, метеорологът в екипа, провежда подробни климатични проучвания на района в продължение на последните две години преди прехода. Нито един от тези източници не подсказва по някакъв начин възможността от настъпването на толкова екстремни условия. Изключително силните виелици и ниски температури, възпрепятстват напускането на палатката и по този начин екипът на Скот не успява да достигне последния базов лагер с храна и гориво.

Несполуките започват още преди самото начало, когато година по-рано, внезапно влошаване на времето ги принуждава да построят лагера с 58 км на север от първоначално планираното място на 80°ю.ш. Скот загива само на 18 км южно оттам. Тоест ако този лагер, съдържащ 1 тон провизии, бе построен според първоначалния план, експедицията вероятно щеше да го достигне.

ВИЖТЕ ОЩЕ: Момчето, което тайно се промъкна в кораб, за да види Антарктида

И до ден днешен действията на тези двама авантюристи са обект на оживени деискусии, някои им се възхищават други ги заклеймяват. Скот често е упрекван за твърде рискованите решения, които според критиците му, са довели до смъртта на цялата група.

След благополучното си завръщане, Амундсен разбира се, е посрещнат триумфално в Норвегия. Но и към него не липсват упреци за смъртта на Йохансен, че дори и за печалния край на Скот, отправени от страна на британската преса.

Може би и при двамата стремежът към първенство, слава и покоряване на последния недостигнат полюс, са довели до егоизъм, който е коствал човешки животи.

Самият Амундсен загива през 1928 г., по време на доброволното му участие в акция, по спасяването на екипажа на катастрофирал италиански дирижабъл в Северния ледовит океан. Тогава на свой ред, хидропланът, с който той лети към мястото на инцидента катастрофира някъде в Баренцево море и Амундсен изчезва безследно, загинал или при удара в ледовете или от измръзване в студените води.

В днешно време на тях двамата е кръстена американската полярна база Амундсен-Скот разположена до Южния полюс, както и редица имена на географски обекти и сдружения.

Едно е сигурно – колкото и да са противоречиви тези личности завинаги ще бъдат запомнени от историята, като първите покорители на последното географско предизвикателство на планетата.