Когато за първи път попадам на новината „Пловдивско село прави музей на световната история“, автоматично си казвам: „О не, достатъчно интернет за днес.“ Впоследствие обаче започват да изплуват страховити снимки от това местопроизшествие, което води до един от най-силните маркетингови успехи на българския туризъм, при това без никакви средства, отделени за реклама. Знайни и незнайни любители на нетрадиционните туристически дестинации, вкупом се стичат към Парка на Сътворението, за да се насладят на самобитната красота, изникнала край старото Ново село.
Първоначално всичко започва съвсем невинно, дори правдоподобно. Край ридовете на селото бива построен параклис. Следва обаче внезапно териториално вдъхновение и край този параклис съвсем логично се появява динозавър. След него изниква втори динозавър, после крокодили, пещери, неандерталци, многоцветни люде, индианци, средновековен замък, статуя на тракийския бог Херос на кон и много други експонати. Господ давал, давал…
Именно това шеметно разрастване привлича сериозно обществено внимание и някак си предизвиква всеки, самоуважаващ се, приключенец да посети мястото.
Какво пък, велики творци като Пикасо и Дали навярно много биха го харесали.
И тъй, събираме се славна дружина от безстрашни юнаци, която смело поема през мрачните ноемврийски мъгли към неизвестността на новоселския Джурасик парк.
До Ново село по принцип не е трудно да се стигне, но ако сте безавтомобилисти е редно да споменем за затрудненията с връщането към София в неделя. Всички билети на пловдивската Централна автогара за тази дестинация – разпродадени, на автогара Юг пък въобще не предлагали такъв превоз в неделя следобед. Влакът го изпускаме за 10 минути, а следващият се оказва след три часа – пътнически – тоест спиращ на всички възможни паланки по линията, и пристигащ чак по тъмно.
Както се казва, японците ако чуят колко време му трябва да пристигне, ще си помислят, че България е голяма колкото Китай. Да припомня, че не говорим за маршрута Тутракан-Алфатар или нещо от сорта, а за този между двата най-големи града в страната. Накрая, щем не щем, опираме до групите за споделено пътуване.
Накратко – най-удачният начин за придвижване до там си остава с кола. До селото се стига по магистрала Тракия през отбивката при Цалапица, откъдето тръгва и пътят за към Родопите.
ВИЖТЕ ОЩЕ: Родопите: Да преживееш планината на кон
Спрямо средно статистическото запустяло българско село, това е едно от по-благоденстващите и едва ли не развиващи се селища. За софиянци, цените в местните магазини и кръчми, са си повече от примамливи, а пък в заведенията могат да се видят и такива атракциони като сновящи навсякъде котки и локални бизнесмен-ки, продаващи бельо.
Още на входа на селото изниква жилищна сграда, оформена като средновековен замък, със средновековна сателитна чиния отгоре, но пък може и да не съм видял хубаво и това всъщност да са били щита и копието на някой аспарухов воин.
Както добре знаем в нашата китна страна паметници на отличили се скоро или отдавна дейци има колкото искаш, в кажи речи всяко едно населено място. Паметник на основателя на държавата, хан Аспарух, обаче, поне в столицата няма. В това отношение новоселци са по-напред с материала от столичани.
По средата на голям асфалтов плац в центъра, вероятно изпълняващ ролята на селски мегдан, гордо се издига статуя на вездесъщия Аспарух. Той е застанал в леко странна поза, хванал с едната си ръка своя… орел, навярно демонстриращ как точно оправя нещата в тази държава.
Експонати от различни епохи има дори пред кметството, откъдето започват да ни се усмихват калинки, направени от баскетболни топки и костенурки – от футболни. Но най-много се червенеят циментови гъбки на бели точки, такива впрочем има навсякъде из селото, както и в музея. Изглежда местните скулптори особено много обичат весели гъбки, а може би и весели цигарки, като средство за постигане на вдъхновение.
Продължаваме решително напред и виждаме, че и старата църква в селото наскоро е претърпяла солидно реновиране и дострояване, така че реално единствената автентично изглеждаща стара сграда в околовръст май остава само тази на бившето ТКЗС.
Стигаме най-сетне със затаен дъх и до края на селото, откъдето вече се белей голям надпис в холивудски стил “Ново село”, а под хълма изникват силуети на крепости и динозаври. Добре е да знаете, че според табелките, глобата за катерене върху експонатите или както там са наречени е 200 лв и обектът е под постоянно видеонаблюдение.
Невидимата охрана така и не става ясно дали ни наблюдават с бинокъл от покрива на кметството или просто са се притаили, преструвайки се и те на експонати с копия и щитове в ръка.
Излишно е да уточняваме, че щитовете на всички са капаци от кофи за боклук, но много интересен е начинът, по който статуите на древни воини “държат” оръжията си. Те са заковани за ръцете им с пирони или с нитове. Може би това са християни, които следват примера на своя месия.
Въобще доста рязане на ламарина е паднало за изработването на римски доспехи и колесници, но някак съвременно секси изглеждат всички фигури на воини в парка, особено погледнати в гръб.
Всички тези воини дават караул, заедно с каменни кошове за смет, пред крепост с бог Херос на кон до тях, който и да е той. Херос по принцип се води древногръцки или тракийски герой, но тук вече са го повишили в бог, който невъзмутимо съжителствува в увеселително-културен парк заедно с християнски параклис.
Така наречената крепост за(д) Бога, е всъщност само крепостна порта с кула и бойници, но без врата. Ролята на крепостните стени (поне засега) изглежда играят вкопани в земята автомобилни гуми, боядисани с баданарка в крепостно бяло и ограждащи доста голямо пространство, почти колкото футболно игрище, охранявано от катапулти, тарани и ръждясали гаубици от ХХ век.
А какво да кажем за динозаврите? Те просто ви оставят без думи. Не е лесна задача, дори и за най-опитния палеонтолог, да определи кой към какъв вид принадлежи точно. Единият, представляващ два тлъсти крака с кацнала на тях глава, малки винкелови ръчички и подпираща го опашка, изглежда го раздава Т-рекс.
Поради някаква причина двата по-обемисти експоната, напомнящи на гигантски тревопасни (единия от които даже с копита), са с по-остри зъби от тези на хищния Тиранозавър. Следващият пък явно е някакъв нов вид и направо можем да му дадем първи име, да речем – Тръбозавър. С оглед на факта, че е направен от някаква строителна тръба, на места спукана, има възможност да се надникне и вътре в “организма” му.
Ала из музея се забелязват и такива причудливи фигури, каквито е невъзможно да бъдат оприличени на нищо, съществувало някога на тази планета, колкото и въображение да вкараш в напъните си.
Някои от тях очевидно представляват циментови части от крайпътната канавка, на които ненадейно са поникнали крака и тутакси са хукнали нанякъде. Те могат и да минат за особено нещастни вкаменени мравояди, освен ако не са заготовки за бъдещи динозаври, и хипотетичните им муцуни не се окажат опашки в крайна сметка.
Каквато и да е била идеята, към момента те заедно с израженията на околните експонати, създават впечатлението, че това е някакъв приют за недоволни от съществуването и призванието си статуи. Нищо чудно и бастунът на Пенчо Славейков да е избягал тук и да се укрива в някоя от колибите.
Сред по-съвременните и разпознаваеми животни се наблюдават множество доста изстрадали градински фигурки, като:
еднокрак петел, рептилоиден заек, обезглавена патица, змия-маркуч, крокодил с избити зъби. Тъжно се търкаля в тревата и самотна порцеланова главичка на Бамби.
Това своеобразно гробище за домашни любимци в акомпанимент с инфантилно-истеричните физиономии на статуите, навяват на посетителя натрапчивото усещане, че не се намира в увеселителен, а по-скоро в хорър парк.
Не може обаче да се отрече, че паркът е изключително расово и религиозно толерантен. Всевъзможни богове и религиозни култове съжителстват мирно на едно място. А сред статуите има и такива на австралопитеци, африканопитеци и индианопитеци, спотайващи се във вигвами, направени от житна слама.
Кравешките черепи и кожи, в езическите колиби, са може би единственият автентичен експонат в парка, докарани вероятно от най-близката кланица. До тях мистериозно е надвиснала летяща чиния, паркирана върху пилон. А изглежда и когато е било взето решението да се унищожат балистичните ни ракети, са пропуснали една, която сега гордо стърчи насред открития музей.
Самият параклис, явяващ се първопричина да се появи всичко това тук, стои заключен. Но за сметка на това пък край него са разположени множество набожни маси и пейки тип бирафест, катерушки за деца, контейнери за разделно изхвърляне на боклук.
Като входът за посещения е напълно безплатен и има асфалтиран път до там. Не е като в околията да има нещо по-забавно за посещение, поради което хората често водят децата си тук, а те изглеждат истински щастливи на това място. Излиза, че все пак този проект е напълно успешен и както изглежда – с перспективи за бъдещо разширяване.
Това е нищо, в това село изглежда е живял единствения пряк наследник по мъжка линия на династията Асеневци, интересно защо няма специален паметник и на него. Имал си и семейна църква (дали старата), където открил надпис върху олтар, отбелязващ родословието му с царската титла. Съвсем сериозно е кандидатствал и приет в разни платени хералдически дружества, като единствения българин с доказано царско родословие. След като изгледах снимките от този парк, явно развинтената фантазия и грандомания е нещо нормално за това село,
Чудесен и много точен коментар на Парка на сътворението в Ново село. Това е едно изумително явление, което ни радва от години. А фигурите живеят свой живот и вече доста са се променили, като местните власти се надпреварват в безразличието и бездействието си към този изключително интересен обект на българската и световна култура, изоставен на природни и социални разрушителни стихии.
Относно снимката със зарека и някои други, както и грозните коментарите за тях. Проблема е всъщност че са счупени от набези, а не са „инфантилни“. Парка е страхотен и децата му се радват. Няма как да е направен реалистично, по-скоро е артистичен.