Травис Райс за усещането върху дъската, тактиката за каране на дълги и трудни линии, взаимодействието между снежната планина и добрите приятели и, разбира се, за непрестанния прогрес на личността.
Израстнал си в Джаксън Хол, място, което има сериозно присъствие във филмите ти. Представям си, че зимните спортове са даденост там?
Баща ми беше планински спасител. Майка ми беше първият човек, който ме качи на ски, когато бях на около две години. Карах ски до 12- или 13-годишна възраст. Искаше ми се да пробвам карането на сноуборд, изглеждаше ми страшно забавно. Същевременно бях много раздвоен – бях карал ски толкова дълго време!
Също, баща ти е бил опитен скиор.
Имаше едно неизказано: „Сигурен ли си че искаш да го направиш?“ Решаващ беше и фактът, че не изпитвах особено удоволствие от това просто да си завивам по пистата – за целта трябваше да е някой епичен паудър дей. От друга страна, началните ми опити на сноуборд бяха предизвикателство за мен; да овладееш простотата, с която се изпълнява един завой. Изпитвах удоволствие и вълнение да уловя различни нюанси в завиването на дъската. Карането на сноуборд е асиметрично. Това го прави малко по-трудно и странно като усещане в сравнение със ските, но с това идва и самото изкуство, да залегнеш и вложиш енергията си в един единствен завой.
Това има ли нещо общо с търсенето на ритъм, намирането на музика в карането?
На сто процента. А красотата в хващането на ритъм със завоите е следната: Когато слушаш някоя песен, тя обикновено се придържа към такт 4/4 и в това има някакво постоянство. Въпреки, че в природата се срещат последователности от мотиви, тя не е последователна. Което означава, че с карането човек намира ритъма, но той е разпределен неравномерно, противно на структурирана песен. Докато се спускате надолу, вие играете с топографията на терена, така че ритъмът ви постоянно се мени.
Ако пренесем този подход във високата планина, нужно ли е да имаш топографска памет, за да знаеш какво следва в спускането ти?
Човек става много добър в това да наблюдава заобиколния пейзаж и се учи на системата проба-грешка. Рядко се случва да спуснем линия, без да сме се подготвили предварително за нея. Когато избереш своя маршрут отдалече, трябва да си набележиш ориентири. Самото спускане има много участъци, в които нямаш видимост. Можеш да следиш терена пред теб на разстояние от може би шест метра, но отвъд това не можеш да видиш нищо, освен долината най-долу. Затова се фокусираш върху отделни сегменти. Когато стигнеш до „сляп“ пасаж, знаеш че това е твоят ориентир; спомняш си този момент от терена, което ти позволява да се освободиш от какъвто и да е страх, да се спуснеш отвън него. След като преминеш този участък, вече си в търсене на следващия ти ориентир. Това е начинът, по който работят нещата.
Тук все пак говорим за планини с 30-метрови дропове от корнизи и скали и изключително остри ъгли. Как можеш да отреагираш достатъчно бързо на тези промени?
В това се състои красотата, която търсим в планината. Хората опитват да намерят този естествен ритъм, който не се изчислява предварително. Това е наниз от действия и последвали ги реакции.
Колко е напрежението, когато си вече горе, на върха? Управлението на страха от основно значение ли е тук?
Красиви са тези моменти, когато трябва да направих страха свой съюзник. Защото страхът не е лошо нещо – него го има, за да ни държи живи. Първичният страх, който е налице, си има причина. Обичам това усещане. Човек трябва да го обича. Това е като да прегърнеш отново стар приятел. Аз самият определено не съм безстрашен. Аз съм в добри взаимоотношения със страха си.
Добре, как точно намираш куража у себе си да се „дропнеш“ в линията?
Изиграваш нещото в главата си отново и отново, самоубеждаваш се, че можеш да го направиш. Fake it till you make it. Сякаш оставяш съмнението да се измие. За мен е задължително да оставя всичко зад себе си. 10 – 15 секунди преди да тръгна, мисля, анализирам и правя всички тези геометрични изчисления в главата си, но след това трябва да оставя всичко това на заден план, да изчистя съзнанието си. Последните няколко вдишвания са, за да прекараш това притеснение и енергия през черепа си, гърлото и гръдния си кош и да ги свалиш обратно в стомаха си. Тогава вече се чувстваш сигурен.
Филмът The Fourth Phase се съсредоточва върху това, какво означава да си търсач – в смисъла на човек, който постоянно търси следващото голямо предизвикателство в недокоснат терен. Кога започна да се усещаш по този начин?
Мисля, че имам това усещане от много малък. Моят баща беше гид на риболовни и планински организирани занимания и в този смисъл винаги сме приключенствали нагоре-надолу. Когато поотрастнах, започнах да му помагам за организираните разходки. Моята роля беше да се грижа за ламите. Аз водех нишката от животни и се грижех за тях. До ден днешен това е една от любимите работи, които съм имал. Беше толкова проста: ти си пазителят на тези красиви, величествени, раздразнителни, смрадливи създания, които постоянно плюят върху теб.
Но тайно те най-вероятно са оценявали присъствието ти.
Накрая на екскурзията те знаеха, че аз отговарям за храната и водата им, и плюеха само по други хора. Така, че пътят към беккънтрито беше продукт на приключенстване в продължение на дълги години.
Какво е това, което търсиш, тогава?
Търся тези географски необичайности. Търся странното. Странностите са хубаво нещо. Прекарваме достатъчно време в планината да търсим интересна топография и елементи, върху които да играем. Попаденията на уникални елементи са малко и редки, но знаем че ги има. Едно проявление на странност – и нейната съвършенност, те кара да мислиш, че съществуват още такива някъде там. В крайна сметка, всичко опира до това, да се намерят тези топографски странности, съчетани с други елементи – като правилното количество сняг, температура, защита от вятър…факторите трябва да се наредят.
Тук става въпрос за това, да си първият, който ще спусне някоя планина, така ли? Или идеята е по-скоро да си сам със себе си там горе?
Фактът е, че ние, сноубордистите, се опитваме да намерим креативен израз, лична интерпретация на това, как да се спускаме по дадена планина. Когато караш красив, гладък склон, можеш да се съсредоточиш върху нюансите в завоите. Но колкото по-странен става теренът, толкова повече има за интерпретиране. Именно тези необичайни изменения в пейзажа създават пъзела, в който трябва да намериш пътя си – и те ме карат да обичам сноубординга. Иначе, относно самотата, това е определено една от причините на всеки един от карачите, който познавам, да харесва беккънтрито. Този терен те изолира, често заедно с няколко скъпи приятели, и ви позволява да изживявате, решавате проблеми и създавате заедно.
Във филма има една страхотна твоя реплика: „Име нещо изумително в това, да бъдеш с някого, който отива някъде, където никога не е предполагал, че ще отиде“. Би ли продължил разсъжнеието си?
Мисля, че същността тук е, да споделяме човешкия прогрес в ролята си на индивиди. Животът постоянно ми поднася неща, които не ми е комфортно да правя. Толкова е лесно просто да си тръгнеш с думите „всичко е наред, това просто не е за мен“. Защото дълбоко в нас съществува този страх, да не направим нещо грешно и да не заприличаме на идиоти. Но, ако от друга страна решим да опитаме, винаги ще спечелим нещо, дори и в случаите, когато резултатът не е позитивен. Аз имам голям опит в напускането на комфортната си зона. Това е причината да съм добър в сноуборда. Успях да стигна този етап в един момент. Смятам, че е невероятно, когато виждаш някого, който минава тази лична граница и казва, „майната му“, и просто го прави.
Колко приятно да се почувстваш отново слабак?
Полезно е, без значение дали е в нещо, което правиш за първи път или нещо, което си правил през целия си живот. Животът ми ми е предоставял страхотни възможности да прогресирам и също да бъда с приятели, за които съм сигурен че могат да постигнат същото, но просто не го виждат. За мен няма нищо по-възнаграждаващо почти от това, да бъда с някого и да му помагам да постигне това, което той сам не знае, че може.
Това е една от смисловите линии на филма The Fourth Phase. Водиш хората на различни, уникални локации, въз основа на мнението ти за потенциала им с точно определен терен.
Да, и това е трудността в създаването на този филм. Аз започнах този проект с идеята, той да бъде не само за мен, но и за моите хора, приятелите, към които гледам с възхищение и с които обичам да карам сноуборд. Но винаги е сложно, когато филмът, във финалната си част, стеснява фокуса си. Това е филм за местата, на които отиваме, и хората, с които ги споделяме.
Смяташ, че животът ти не е толкова интересен, че да бъде тема на филм?
Смятам, че съм грешният човек, когото да попитате този въпрос. Ако опираше до мен – и вероятно е добре, че не е така, този филм щеше да е по-равномерно разпределен. За съжаление няма достатъчно време за това. Аз измислих и създадох това пътуване, което направихме, и имах привилегията да поканя тези други приятели да дойдат с мен. Направих го, защото съм им огромен фен. Всички те са динамични и уникални личности по техния собствен начин и аз много ги обичам.
Същите хора казват за теб, че не се спираш преди да получиш това, коео искаш. Какво е това, което искаш?
Искам една идея да премине от нищо в нещо. Не сме ли всички тук да създаваме, показваме и споделяме?
Много ясно, но ти го правиш на 3000-метрови върхове и била, със смъртоносни дропове.
Това е нещо, което е прогресирало с времето. Това е нещо, което съм практикувал толкова години и човек просто свиква да прави нещата по един начин. И все ти се иска да ги отведеш една идея по-далеч. В крайна сметка, искаме да държим нещата интересни, да гоним предизвикателството, което еволюира в това „малко по-далеч, малко по-голямо, малко по-трудно“, докато междувременно се опитваме да наложим ума си над материята. Всичко това непрестанно прогресира.
* Интервюто е взето от Andreas Tzortzis
