Антония Григорова влиза в редакцията и слънчевата й усмивка заразява с позитивизъм иначе мрачния ден навън. Ако с тази усмивка се бори и с предизвикателствата на ултрамаратоните, то не е чудно, че ги завършва и печели. Целият й живот е бил изпълнен със спорт, а още от първите й думи става ясно, че това ще продължава да бъде така и занапред, защото при нея всичко в крайна сметка опира до спорта. Работи като фитнес инструктор и макар да казва, че вече не се занимава „толкова професионално”, спортът е част както от личния й живот, така и от работата. Тренира всеки ден, във времето, което й остане свободно, но го прави усилено и по някакъв начин успява да съчетае подготовката си с грижите за сина си и работата. В началото на този сезон, бегачката си постави за цел да избяга всички ултрамаратони в България и се справи повече от прекрасно, като завърши сезона напълно успешно с победа на Пирин ултра.
Срещаме се с нея, за да ни разкаже за себе си, за сезона и за най-големите предизвикателства в бяганията на дълги разстояния.
Как започна да бягаш?
Бягането винаги е било част от подготовката ми и част от нещата, които правя. Първоначално, още в детска възраст започнах да се занимавам с това, по-точно с ориентиране, а след това се прехвърлих в ски бягането, където също и лятната, и зимната подготовка включва много бягане. Просто винаги ми е харесвало да бягам.
Но защо, кое прави бягането толкова специално?
Като цяло, този спорт е много достъпен. Например, сблъсквайки се със ски бягането, трябва постоянно да търсиш писти, сняг. Докато при нормалното бягане не е така – независимо какво е времето, къде се намираш, имаш ли едни удобни обувки просто ги обуваш и излизаш да бягаш. Това е най-лесното нещо, което винаги може да те поддържа във форма. Случвало се е, по времето, когато тренирах ски бягане, да няма сняг, условия. Тогава една от опциите е да отидеш да бягаш в планината, за да поддържаш форма.
Този сезон изглежда доста интензивен за теб. Разкажи ни повече за състезанията, в които взе участие.
Тази година имах за цел да участвам на всички ултрамаратони в България, но всъщност пропуснах един или два, заради прекалено близките дати, в които се провеждаха. Започнах сезона с „Витоша 100”, следващия месец беше „Трявна ултра”, който тази година е с двойно по-дълго трасе, за разлика от миналата, след това дойде „Персенк Ултра” през август, Adventure Sky Run с дистанцията от 47 км също спада към групата на ултрамаратоните – отново взех участие, а сега предстои „Пирин Ултра”.
Кое беше най-предизвикателното състезание от тези досега? Най-трудно беше на „Трявна Ултра”, защото имах невероятни проблеми с недостига на сън, постоянно ми се спеше и беше много трудно да контролирам това нещо. Всъщност след това състезание реших, че трябва по някакъв начин да усъвършенствам дрямката в движение, може би да продължавам да ходя, но с притворени очи.
Това ли се оказа най-голямата трудност – недостигът на сън?
Ами, имах и известни проблеми, например със стъпалата и появата на пришки. Но това са неща, които можеш да „контролираш”, да направиш нещо за тях. Докато със съня не е така, а в случая и кафето не ми подейства. Накрая успях да дремна 10 минути на един от подкрепителните пунктове и се оказа, че има ефект, защото се ободрих. След това дойде „Персенк” – състезанието, на което се отказах миналата година и то малко преди финала, когато вече бях изминала 110 км, така че там задължително трябваше да завърша.
Как се подготвяш за тези тежки състезания?
Всеки ден тренирам, но във време, което ми остава свободно, например след работа. В началото на сезона дори имах дни, в които тренирах в 4:30 – 5 часа сутринта, а сега, преди последното състезание, ми се наложи да тренирам и в 10 часа вечерта. Намерих една стръмна и дълга улица в квартала и там направих отсечките, които бяха планирани в програмата ми. Сега включихме в подготовката ми и тренировки за скорост, скоростни отсечки, интервални тренировки, които обаче за мен са по-трудни, защото досега винаги съм тренирала повече издръжливост. Всъщност обаче дава ефект.
Какви други спортове включваш в подготовката си?
До миналата зима карах ски понякога, карам колело, плувам… Но всъщност това, което ми доставя най-голямо удоволствие, е да изляза да бягам и ходя сред природата. Понякога обаче се налага, вместо сред природата да тренирам по булеварда.
Кое от състезанията ти донесе най-голямо удовлетворение след крайния резултат?
Най-вече „Персенк” до момента. Но удовлетворението дойде на следващия ден, защото бях много изненадана от факта, че за разлика от всички останали ултри, в които съм участвала и в които около 70-80-ия километър започвам повече да вървя и да бягам много по-малко, на „Персенк” успях да бягам до финала с много малко вървене само на най-стръмните участъци. Най интересното беше, че на следващата сутрин бях готова отново да бягам. Това много ме зарадва, защото отдавна се питам възможно ли е изобщо това нещо – да бягаш на един ултрамаратон, да се събудиш на следващия ден и да продължиш с още един ултрамаратон.
На какво мислиш, че се дължи тази по-добра форма?
Мисля, че от ултра на ултра добивам все повече опит, организмът ми вече е свикнал с натоварванията, с бяганията. А и тренировките ми са изградени в тази посока – подготовка за ултра бяганията, плюс това с треньора ми – Наталия Величкова, включихме и подготовката за бързина.
Доволна ли си от сезона, който успя да направиш?
Аз започнах сезона с цел да участвам на всички ултра състезания, а най-голямото ми желание беше да подобря времето на „Витоша 100”. Не успях, но въпреки това спечелих Обиколката. Бях си поставила някаква конкретна цел за всяко от състезанията. Ето например, на „Персенк Ултра” исках просто да успея да финиширам, да премина докрай това предизвикателство – успях, въпреки че в началото направих грешка и се отклоних от маршрута, с което загубих два часа и за момент се почувствах демотивирана. Тогава си казах, че няма да гоня класиране, просто ще се опитам да наваксам каквото мога и да завърша.
Как се наваксват два часа?
Трасето е толкова дълго, че се случват всякакви неща по време на преминаването му и до финала нищо не е категорично ясно. Имаше например и други състезатели, които се бяха изгубили в някой етап от преминаването. Накрая успях да победя и да завърша с три часа преднина пред състезателката, класирала се на второ място. Заради дължината на трасето са възможни всякакви обрати.
Имало ли е моменти по време на състезанията, когато си си мислила да се откажеш?
Аз съм човек, който когато каже, че ще започва нещо, значи трябва и да го завърши. Чувствам се отговорна не толкова пред другите, колкото пред себе си. Въпреки това, определено има моменти, в които минават подобен род мисли, но винаги има начин как да се справиш с тях – за мен това е обещанието, което съм дала към себе си, че ще се справя. Също да се докажеш сам пред себе си, че можеш да се справиш, да се предизвикаш, да търсиш границите на човешките възможности… Доставя много голямо удоволствие, когато видиш, че може и още, и още.
Има ли състезание, или място, на което винаги ще се връщаш, за да бягаш?
Аз винаги ще се връщам в България, където и да ходя в чужбина. А тук, моята планина е Витоша – тя е истинско богатство и ние трябва да направим всичко, за да я запазим. „Витоша 100” пък е първият ултрамаратон, на който съм участвала – истинско бедствие за мен, с много тежки моменти и „поправителни”, които съм правила. Но всъщност именно оттам започна всичко. Бях тръгнала с идеята просто да подкрепям другите участници, да бъда пейсър, а всъщност реших, че трябва да го завърша, защото страшно много ми хареса.
Интервюто ни с Антония Григорова е част от брой ЕСЕН 2016 на Списанието. Малко след завършването на броя, тя се включи и в последното ултра състезание за сезона – Пирин ултра, на което завърши първа.
