Георги Георгиев G-то: ускорение в свободно падане

Георги Георгиев, по-известен като Джи: инженер по образование, архитект по призвание, скейтър по душа и човекът зад по-добрите скейт паркове у нас. 

Аз съм най-обикновен представител на хомо сапиенс. Казвам се Георги, но приятелите ме наричат Джи. Обитавам третата планета в слънчевата система от 1981 г. Роден съм до голямата солена вода, отгледан от добри хора, на които съм създал доста неприятности. Експериментирам в измерението на тази магическа играчка, наречена „Пързаляща дъска“ – Skateboard – от 25 години. Все още ясно помня усещането и мисълта, която заседна трайно в съзнанието ми при първият ми сблъсък с това странно устройство, с което се пързалям по линията на живота до ден-днешен. Този начин на живот ме научи да уважавам, да обичам, да се концентрирам, да изобретявам, да се усмихвам, да прощавам, да благодаря, да съм постоянен, да съм силен, да съм настоятелен, да летя, да мечтая.

G-ТО: първата асфалтова екзема ръжда не хваща

Първите ми спомени за създаването на нещо екстремно са откогато бях много малък. С брат ми и още един приятел след дълъг ден, прекаран в опити да се спускаме по вълните с тяло и консумирайки всичкото това количество фън, което ти предоставя ускорението и енергията на вълната, ни озари странно желание. Да караме по тях. А идеята как да го направим дойде мигновено, базирайки се на огромния опит, който имахме в правенето на платноходки от стиропор, хартия и тн. Знаехме откъде можем да свием дебели парчета от ценния материал. Акцията беше мигновена, няколко часа по-късно тримата вече моделирахме някакво жалко подобие на сърф, търкайки стиропорните блокове по асфалта. След като завършихме формата решихме, за да не се рони повече да запечатаме с изолирбанд, което, както се разбра от тестовете на другия ден, беше грешка. Не стига, че не можахме да се качим върху нашите творения, ами и изолирбандът ни причини травми по кожата, които не бяха никак приятни, особено в комбинация със солената морска вода.

Може би година по-късно съдбата ме срещна с това творение, плод на инженерната мисъл на човека, зародена от желанието да усеща вятъра в косата си – скейтбордът. Случи се пред блока на баба, едно момче изскочи с това невероятно нещо, по-яко от картинките на дъвки Turbo, по-яко от пластелина, по-яко от телевизията, когато даваха „Милион и едно желания“, по-яко дори от млякото с ориз, което баба ми приготвя по невероятен начин. Беше толкова цветно и различно, някак агресивно в сравнение с чернобялото соц ежедневие по това време. Веднага след въпроса „може ли да го пробвам“, хвърчах с триста по баира, без да имам идея как да спра с тази щуротия. Естествено, размазах се, както си му е реда, и с огромна асфалтова екзема на коляното и усмивка, оголила предните ми зъби, тотално зарибен върнах скейта на момчето. Идеята да притежавам една от тези злобни играчки трайно заседна в съзнанието ми. Дори бях откраднал един, но съвестта ми проговори и го върнах. Не минаваше и ден, в който да не съм си мечтал как майка ми идва, а в ръката си държи дъска с 4 колелца. И един ден то просто се случи. Точно както си го представях, бях едно от най-щастливите хлапета на планетата. И се започна едно спускане, а по това време асфалта си го биваше, и места за каране започнаха да се правят. Точно тогава построиха и голямата рампа на стадиона в “Младост”, който е в непосредствена близост до блока, в който живее баба. Хората, които събираше това място, ми бяха страшно интересни, някак различни. Стоях отстрани и ги наблюдавах и ми беше много трудно да разбера как под ягодите ги правят тези трикове. Много ми се искаше да съм част от тях.
Скейтбордът по това време беше в своя възход. Заводът “Перла” във Варна произвеждаше по 3000 броя на месец. За около година всяко едно хлапе се сдоби със скейтборд. Ставаха невероятни състезания, всеки беше вманиачен в смазването на лагерчета и подменянето на ролки, за да може неговият скейт да е най-бързият. Но после дойде демокрацията, много хора спряха да карат, местата за каране изчезваха или бавно се разпадаха.

G-то: млад конструктор

Първият уред, който направих, беше през 97-ма, тогава бях първа година в Техникума по вътрешна архитектура и дървообработване. По това време страшно се бяхме пристрастили да учим трикове и липсата на място, където да научим някои от триковете, ни подтикна аз и двама мои приятели в 3 през нощта с ножовка да изрежем табелите, обозначаващи името на спирката, намираща се зад блока. Още на другата сутрин двете табели бяха превърнати в двоен рейл и до вечерта се бяхме натъртили подобаващо от падане.

Впоследствие благодарение на преподавателите от Техникума научих различни способи и технологии за обработване на дървесината, което наистина ми стана любимо. Енергията, която излъчва дървото при допир с кожата, наистина ме завладя. Невъзможността да си набавяме нови дъски поради високата цена по това време ни накара да започнем проби да си ги правим сами, имахме нужните познания, а и техникумът предостави база за опитите. С двама приятели събирахме пари за фурнир и лепило, купувахме ги от В.Търново. Аз ги лепях и изрязвах в училище, а после заедно правихме графиките в мазата. Понеже в училище не можеше да произвеждаме много бройки, се наложи да се преместим в един цех, който се намираше извън града.Там започнахме да правим доста по-качествени дъски. Дори продадохме няколко. И така се започна, търсене на технологии, материали, машини. А по-мащабното проектиране и строене на съоръжения започнахме заедно с Илия Христов и Светлин Тодоров-Бежен. Заедно с тях и помощта на още няколко човека построихме първата си мини рампа, беше незабравимо преживяване.

С моите приятели се опитваме да правим уреди за скейтборд от 1997 г. Невъзможноста ни провокира да бъдем креативни. Досега сме осъществили множество проекти и всички си ги обичаме, но нашата най-голяма гордост е проектът „Хале“, който развиваме от 2007 г. От 2010 г. се занимавам само със скейт. Нямам лиценз за архитект, но ги правя тия неща, защото вярвам че мога. Освен това имаме инженери и архитекти в екипа, които гледат и преценяват кое е добре и кое – не, кое може да се промени малко.

G-ТО: мечтае и твори

С общините работим по следния начин. Дадена община бива обвзета от неистово желание да направи нещо хубаво за младежите, за развитието на двигателната им система, мисловния процес, креативноста, евентуално социалните интереси, пък може би и да ги задържи по родните места. Прави се конкурс, в който могат да участват всички покриващи определените изисквания. Участниците в конкурса изготвят идейни проекти, от които по определени критерии специализирана комисия избира най-добрия проект.

В някои от тези проекти, навярно благодарение на мечтите ни, концентрирани в това да си имаме в България вълшебни скейт паркове, е зададено изграждането на съоръжение за пързаляне със скейтборд, кънки и колело. След което от общината се обаждат на Боби, който е председател на федерацията, а той се обажда на Роди, който е председател на Скейт клуб Варна, Роди се обажда на мен и заедно организираме първата среща с архитектите. След редица премеждия, препроектиране, сложни преговори с главните изпълнители, дори в някои случаи се стига до саморазправа по особено груб начин – нещата се случват.

ВИЖ ОЩЕ: Как се прави скейт парк – Лозьо Димитров разказва тук

Първо беше паркът в Добрич, после дойдоха Бургас и Царево. Изводите ни от осъществяването на тези проекти са, че стандартните строителни фирми гледат на изграждането на скейт парк като на груб строеж за жилищна сграда, професионализмът, оборудването и отношението са на ниско ниво. A нещата стоят по малко по-различен начин. Изграждането на едно от тези съоръжения представлява извайването на огромна скулптура от стоманобетон и други подходящи материали, с много сложна и трудоемка обработка на ръка. Все едно рисуваш картина, движиш се от общото към частното. Специалните инструменти много приличат на длета и четки.

Паркът, който строим в момента в Самоков, е четвъртият от бетон, по който работим заедно с фирма „Джерамис интернешенъл“. Благодарение на които екипът по проектирането и изграждането на скейт парка е съставен само от хора, практикуващи скейтборд и сноуборд, което е от огромно значение. (Георги Георгиев – G, Димитър Попов, Павлин Златев, проф. Стефан Попов, Владимир Вълков, Йовко Коларов – Yon Ko Zi, Кирил Гъстев – Кико, Велико Балабанов – Monkey, Явор Стоянов, Любо Славков, Мартин Бенчев – Стъклото, Васил Терзиев, Владимир Иванов – Гибона, Павел Царев, Илиан Джугаланов – Зомби, Лозьо Димитров, Мартина Стоилова, Симеон Митрев).

Колаборацията с Джерамис ни дава пълна свобода на действие и води до много по-добри резултати. Съвместно имаме потенциал да изготвяме професионални работни проекти, капитал и опит да ги реализираме. Познания за различната реалност, които ни дават възможност да решаваме казусите по пътя на реализацията на тези сложни и трудоемки проекти. Огромна подкрепа ни оказват и работещите в община Самоков, които полагат огромно старание да покриват всички наши изисквания, а те не са малко. В това отношение искам да добавя, че федерацията работи усърдно по тази линия. Много хора си мислят, че Българската скейтборд федерация за нищо не става, ами не е точно така. Просто трябва да се фокусираме върху нещата, които се случват и да помагаме за развитието им, да решаваме проблеми и не на последно място – да оценяваме това, че комбинацията от всички добри и лоши преживявания ни носи усмивки и незабравими моменти.

Интервюто с Джи-то е част от материала на Лозьо Димитров „Градски шейпъри“, който в пълния му вариант ще намерите в брой ЛЯТО 2016 на Списанието. Ако сте го пропуснали, от тук може да го поръчате на преференциална цена. Или просто се абонирайте, толкова е лесно.