„Летателни дневници“ е най-новата рубрика на 360. В нея парапланеристът Николай Велев споделя преживяванията си в небето.
В следващата галерия можете да видите снимки от ключови моменти по време на полетите му над Сопот, Коняво и Враца, направени между 16-и април и 22-ри май.
16-и май
Както всеки друг път, подготовката за летене през уикенда започва с петъчните прогнози за времето.
На „синьо“, без облаци да подсказват и да дават увереност, че се движиш по правилната линия, дълъг прелет от Коняво щеше да е труден.
Везните се наклониха в посока Сопот – на синьо там се лети лесно, човек се движи само по планината и много предвидимо може да намира термики.
За неделя – можеше да става за хубаво летене, но можеше и да не става за нищо, ако пелената е достатъчно плътна, за да спре термиките.
Пристигнахме в Сопот като по график в 11:30. По всичко личеше, че реалността отговаря на прогнозите – синьо, с кристална видимост, не изглеждаше да е инверсионно в района.
На старта беше като митинг – пълно с народ, все едно сме на състезание. Потвърдихме отново плановете – Шипка и обратно, и всеки се зае с приготовленията си за излитане.
Точно както прогнозата вещаеше, качванията свършваха на около 1700 м. И не само свършваха, а сякаш се блъскаха в таван, защото силни термики от по 3 м/с просто изведнъж изчезваха и ставаха много слаби.
Ясно беше, че пресичането щеше да е в най-ниската част на планината, където не съм минавал досега. Обикновено, когато съм бил там, все е имало висока база и кумулуси, навирал съм се много навътре почти до централното било и пресичането е ставало там – директно към връх Триглав. Сега играта беше друга.
Умишлено избягвах да се вадя по ребрата, където термиките водеха навътре, защото хем щеше да ми се наложи да пресичам деретата в по-широката им част между билата, хем ще трябва да излизам наново напред срещу вятъра.
Така го докарахме лека-полека до с.Тъжа. Напредвах отново добре, но гр. Калофер ми се струваше много нависоко и напред, за да успея просто на глайд да се покажа там от другата страна на огряните и обдухвани от вятъра западни склонове на възвишенията.
Пълния разказ на парапланериста за прелета до Шипка и обратно можете да прочетете тук. Освен за него, в статията Николай Велев разказва и за следващото си въздушно приключение – Коняво.
15-и май
Не бяха дошли много хора в този ден. Ние бяхме малка групичка от шест човека, а на старта имаше още трима пилоти, пристигнали малко преди нас.
С тази прогнозирана посока на вятъра, изборът лесно се падна на Коняво.
Още с излитането се насочих на изток и само с кратки вадения от по 200-300 м напредвах колкото се може по-бързо в тази посока, докато се озовах по-дълбоко над огрения от слънцето терен.
Групичката ни се разцепи – някои караха по-близо до активните облаци, други поизостанаха.
Когато наближих ТЕЦ „Бобов дол“, някой сякаш “дръпна ципа” на голямото ЦБ зад мен… Бях доволен, че вече съм се отдалечил на безопасно разстояние от десетина километра.
Вятърът обаче идваше от запад и ми беше ясно, че този дъжд ще започне да ни гони. Също така “шапката” на ЦБ-то се разстилаше с голяма скорост.
Продължих директно към вътрешността на Верила. Гонех бягащото слънце и облаците с все още безобидни форми.
Плюх на петите в момента, в който бях сигурен, че се прелита без рискове над билото на Верила в посока с.Ярлово.
Там вече бяхме в безопасност – Верила и Витоша със сигурност щяха да поспрат скоростта на напредване на изваляващия се облак.
В статията тук можете да прочетете цялата история на Николай Велев около прелета на 15-и май, който накрая завършва в София.
22-ри май
Сондажите за неделя показваха слаби североизточни ветрове и добри условия за термична дейност, макар и с не много висока база на облаците – очаквана малко под 2000 м.
Очакваната база на облаците отхвърли варианта за летене от Витоша, защото опитите за прелет щяха да бъдат затруднени заради заобикалящия планината доста висок терен. За сметка на това тя нямаше да е проблем във врачанското поле, което е с малка надморска височина.
Хубави кумулуси бяха изпъстрили небето още поне час по-рано, което значеше, че условията са тръгнали и вече губехме ценно време от полета си.
От предните си полети на това място знаех, че по-ранното отделяне от планината в посока Веслец става като цяло по-лесно и по-често успешно, отколкото ако се направи чак след пресичането на Вратцата.
Обикновено липсата на голям запас от височина, от базата на облаците до терена, налага да се внимава изключително много в преценката накъде да се тръгне за намиране на следваща термика, защото грешките остават без възможност за поправка.
Изглежда решенията ми работеха безотказно, защото без особени перипетии не след дълго летях към възвишението Пъстрина, разположено източно от гр. Монтана.
Точно над Пъстрина се срещнахме с Георги Йорданов, който беше излетял малко по-късно от нас.
Без особени трудности се придвижихме отново до планината, от която бях излетял преди четири часа.
Тук обаче направих една важна тактическа грешка, която не ми беше толкова лесно да поправя. Без конкретна причина реших малко преди Вратцата да се върна обратно над склоновете на планината, пренебрегвайки факта, че над нея няма кумулуси.
Накрая все пак успях да понабера достатъчно височина, за да пресека до отсрещната страна на голямото врачанско дере към скалите, които изглеждаха хубаво огрени от слънцето и имаха над себе си кумулус.
Без да имам особени очаквания, се насочих към входа на Искърското дефиле и извиващия се, между един шахмат от възвишения, път Мездра-Ботевград.
Противно на очакванията ми за настъпващ край на термиките, намерих възможност още няколко пъти да набера по 100-200 м височина.
Накрая кацнах на една хубава поляна до главния път преди с. Новачене.
Още за полета на 22-ри май можете да научите тук.
А тук можете да се запознаете с парапланериста, автор на рубриката „Летателни дневници“ – Николай Велев.
