Летателни дневници: 16-17.04, Сопот и Коняво

Както всеки друг път, подготовката за летене през уикенда започва с петъчните прогнози за времето. По мои наблюдения индивидуалните потребности на хората по отношение на детайлите и подробностите относно прогнозираните метеорологични условия са много различни – някои се задоволяват само с проверка на посоката и силата на вятъра и дали ще е слънчево или не, но на мен това определено не ми е достатъчно.

С годините съм свикнал да работя най-вече със сондажите на температурата и точката на оросяване във височина (SkewT- LogP) и за мен това е основният инструмент за прогнозиране на условията за летене. На тяхна база изграждам очакванията си за деня и за промяната на условията, която да очаквам по време на полета, на тях базирам преценката къде да ида и какъв прелет би бил възможен. Явно числените модели и данните, с които се захранват, са доста добри, защото в над 90% от случаите това, което съм видял като тенденции по сондажите, се реализира в по-голяма или по-малка степен. (На края на материала може да разгледате подробните графики)

ВИЖ ОЩЕ за Николай Велев, автор на рубриката Летателни дневници и пилот с дългогодишен стаж

Та петъчната консултация с метеорологичните сайтове не даде много ентусиазиращи резултати.

За събота – очакваха се не много лесни условия и затова трябваше да се избере място, на което може да се сбърка по-трудно.
– вятър от ЮЗ, по-силен по Софийско (респ. Коняво), по-слаб по Стара планинна и в частност Сопот.
– Градиентът на температурата (пряко свързан с термичната активност) не е лош. Очаквани качвания до към 1600 м по обед и вдигащи се до към 2000+ м към 2-3 ч. следобед. Нямаше предвидени някакви ниски инверсии, които да трябва да чакаме да се разбият, преди да тръгнат условията.
– Образуване на кумулуси обаче не се очаква заради доста ниската влажност на въздуха. Очертаваше се един напълно „син“ ден – и за капак някаква висока влага във височина, която щеше да образува висока облачност и пелени, които от време на време да скрват слънцето.

На „синьо“, без облаци да подсказват и да дават увереност, че се движиш по правилната линия, дълъг прелет от Коняво щеше да е труден. А и вятърът там щеше да е по-силен и по-южен, което предопределя посоката на прелета към София, където пък човек ще – не ще трябва да прекрати прелета си заради летището. Това е сравнително кратко разстояние, което се покрива за около 2 часа, а не мен ми се искаше да полетя малко повече този уикенд.

Везните се наклониха в посока Сопот – на синьо там се лети лесно, човек се движи само по планината и много предвидимо може да намира термики. По същата причина ниската „база“ не е проблем, защото няма дълги за пресичане зони без условия, а вятърът щеше да е по-слаб и по всяка вероятност да позволи прелет с отиване и връщане. „Задачата“, която ми се формира за деня, беше да се излети около 12 ч., да се отиде с попътния вятър в източна посока до Шипка (някъде докъм 14:30-15:00) и след това връщане обратно във все още силните условия – без да се вади човек много-много, за да остава в зона с по-слаб насрещен вятър и ако се случи така, че се формира обичайният за района източен поток при земята от дневния ход, можеше дори и да има леко попътен вятър за връщането.

За неделя – можеше да става за хубаво летене, но можеше и да не става за нищо, ако пелената е достатъчно плътна, за да спре термиките.
– вятър с повече западна компонента
– Градиентът отново без никакви инверсии и с по-висока „база“. Можеше да се очаква ранно тръгване на условията
– Образуването на кумулуси изглеждаше под въпрос, по всяка вероятност щеше да има
– Проблемът с влагата във височина и пелени от висока и средна облачност тук вече беше много ясно изразен.

Този ден го оставихме за Коняво, без някакви конкретни планове какво ще правим.

16.04
Пристигнахме в Сопот като по график в 11:30. По всичко личеше, че реалността отговаря на прогнозите – синьо, с кристална видимост, не изглеждаше да е инверсионно в района (чак зад Средна гора се наблюдаваше характерната слоеста мътилка, маркираща горния край на инверсия, формирала се над Тракийската равнина), високите облаци бяха налице, но не покриваха твърде обширни области. В интерес на истината, едно такова петно ни държа почти на сянка през цялото време, докато се качвахме с лифта, което би било неприятно за преодоляване препятствие, ако се случи по време на прелет. Но в същото време, макар и високи, движението на тези пелени беше ясно видимо, което говореше, че ги духат много силни ветрове и няма как да се задържат на едно и също място за дълго време.

На старта беше като митинг – пълно с народ, все едно сме на състезание. Потвърдихме отново плановете – Шипка и обратно, и всеки се зае с приготовленията си за излитане. Няколко човека щяхме да опитаме да се движим по този маршрут, което правеше преживяването още по-приятно, тъй като човек лети в компанията на приятели, гледките са още по-красиви, съчетани с пъстрите цветове на крилата, а въртенето заедно в обща термика е наистина забавно.
Условия определено имаше – слънцето напичаше добре, въздухът беше свеж и бълбукаше навсякъде. Още с излитането човек попада в термика и се понася нагоре.

Точно както прогнозата вещаеше, качванията свършваха на около 1700 м. И не само свършваха, а сякаш се блъскаха в таван, защото силни термики от по 3 м/с просто изведнъж изчезваха и ставаха много слаби*. Това реално не беше проблем – с такава височина можеше безопасно да се пресичат деретата, единствено затруднение очаквах при пресичането на Джендема. И то затруднение не по отношение на това, че няма да може изобщо да се мине, а по-скоро за това, че на човек ще му е нужно да се вади вътре зад Паниците по няколко пъти, докато пресече. А ако, не дай си Боже, сбърка някъде, ще му се наложи да походи доста пеша.
*Впоследствие се оказа, че различните пилоти са попаднали при различни условия. Докато при мен термиките преобладаващо приключваха на около 1700 м, някои са се вадили до 2100 м още на старта, както и преди Карловското дере и Равнец. Според мен различно силните термики са успявали да си пробият път до различна височина, а и както казах, аз не се опитвах да изцеждам всичко от качванията, защото не чувствах нужда да се запасявам с височина. Термиките бяха достатъчно начесто и се спирах да въртя, когато качването беше по-убедително.

Без да се мотая много-много, поех на изток още щом отслабна качването в първата термика – все пак трябваше да се стигне до Шипка и да сме обърнали наобратно около 15:00, нямаше време за разтакаване. Леко ме изненада силата на вятъра – напредвах с прекалено добра скорост, това хич не беше добре по отношение на перспективите ни за връщане. Нищо, ще му мислим, като му дойде времето. Може пък следобед в по-ниското да има източен вятър от дневния ход, който да помага. Пресякох много набързо първите две дерета само с кратки междинни вадения от по 100-200 м на ребрата между тях, защото имаше крила, излетели по-рано, които исках да догоня, за да се движим заедно. След Карловското дере ги понастигнах, макар и те да бяха високо по билото на Равнец, а аз – в по-ниската му част. Това не ме притесняваше – до края на Равнец човек почти няма къде да сбърка. Освен ако по-билото няма конвергенция, която да се мине на „газ“ без въртене, скоростта на придвижване по дължината му и горе, и долу е почти еднаква.

На края на Равнец вече бяхме заедно и въртяхме обща термика. Предстоеше малко или много критичен момент на прелета – Джендема. С тези качвания, които свършваха на 1700 м, беше притеснително да се гмурне човек в голямата дупка. Честно казано, друг път като че ли не съм пускал от толкова ниско. Явно това, че бяхме в група, успокояваше вътрешно всеки от нас и дружно се обърнахме по вятъра и поехме.
Насочих се право към най-близките до нас възвишения, с идеята да изляза там над някое от ребрата, да набера малко височина и да премина нататък над серпентините, които почти винаги работеха. Ясно беше, че пресичането щеше да е в най-ниската част на планината, където не съм минавал досега. Обикновено, когато съм бил там, все е имало висока база и кумулуси, навирал съм се много навътре почти до централното било и пресичането е ставало там – директно към връх Триглав. Сега играта беше друга.

Пресичането ми се стори доста мъчително, защото термиките бяха хем много резки, хем много трудни за улавяне. Постоянно се изпадаше от тях и по протежение на движението ни по склона на изток, слизахме все по-ниско и по-ниско. Накрая успях да набера достатъчно височина, за да пресека безопасно голямото дере към масива на в. Триглав. Излязох малко напред, за да мога да го пресека по-бързо по диагонал по вятъра и пуснах.Скоро вече въртяхме щастливо истинска термика от другата страна под връх Триглав. Там беше и единствената термика за деня, която аз успях да хвана, която да пробие този „похлупак“ на 1700 м и да ме отнесе чак до 2400 м (горе-долу каквото предсказваше сондажа да стане следобед, но така и не се случи на друго място, освен в тази термика). Обръщайки по вятъра след това изваждане, GPS-ът показваше 78-80 км/ч, без да съм натиснал изобщо спийд. Лошо – връщането изглеждаше все по-невероятно.
Продължихме в леко намален състав в посока Шипка.

В тази част на Балкана теренът става по-неприветлив – височината на планината рязко спада, деретата за пресичане са адски широки, а централното било, където няма дерета за пресичане, е много-много навътре. Дори и в ден без вятър не бих избрал да се движа по него, защото излизането оттам напред към равнината ще граничи с невъзможното, а в ден като днешния със слаби и ниски качвания, съчетан с на места силничък южен вятър, човек изобщо нямаше място толкова навътре – освен ако не иска да виси по дърветата в някое дере.
До Шипка стигнахме без проблем. Пресякохме дори и малко след прохода, за да огледаме монумента на Бузлуджа. Там се намирахме във една фуния, през която се събираше въздуха от равнината и изтичаше през прохода, и както на изток, така и на запад все бяхме с насрешен вятър. Да не говорим, че и поради честото засилване на вятъра в тази зона, термиките бяха още по-немощни, а същевременно съчетани със зловещи низходящи между тях – гребеш бавно с бебешка лъжичка нагоре и после разливаш с черпака многократно повече, отколкото си натрупал. Релефът е много разлят и не става да те задържи на склон да дочакаш термика. Като цяло много неприятно място, от което побързах да се махна възможно най-бързо.

Сега предстоеше опитът за връщане. Така, както си бях в ниското, се напредваше сравнително добре в западна посока. Прецених, че това ще е моята тактика – да се опитам да се държа по ръба между равнината и планината на около 1200 +/-100 м и да обирам бълбуканията, които се откъсват от това, че вятърът нанася топлия въздух от полето към склоновете на планината. Умишлено избягвах да се вадя по ребрата, където термиките водеха навътре, защото хем щеше да ми се наложи да пресичам деретата в по-широката им част между билата, хем ще трябва да излизам наново напред срещу вятъра.

Имах възможността и реално да наблюдавам резултата от двата подхода, защото другарите ми избраха това, което според мен беше по-трудният начин. Действително се вадеха по-нависоко, с по-силни термики, изнасяйки се навътре по всяко ребро, но после губеха всичко това, пробивайки диагонално дерето с насрещен вятър. В резултат напредвахме с горе-долу еднаква скорост, но аз с многократно по-малко усилия, просто минавайки почти без никакви низходящи отпред и само от време на време вадейки се за по стотина метра, за да поддържам някаква минимална височина.
Така го докарахме лека-полека до с.Тъжа. Тук вече трябваше да се отделя от този хубав склон, който така лесно ми позволи да напредвам срещу ЮЗ вятър. В Джендема категорично нямах работа – оттам без вадене над 2500 нямаше как да пробия към Равнец срещу вятъра. Набрах се колкото можах и се опънах на спийда, прицелвайки се в ЮИ част на Калоферската планина. Пристигах там с прилична височина над полето, колкото да мога да хвана нова термика и действително стана така. Набрах се до към 1500 м и взех да се отнасям над билото. Летях в сравнително „добър“ (без пропадания) въздух. Напредвах отново добре, но гр. Калофер ми се струваше много нависоко и напред, за да успея просто на глайд да се покажа там от другата страна на огряните и обдухвани от вятъра западни склонове на възвишенията.

Трябваше да се случи някакво чудо, което да ме пренесе от другата страна – едно хубаво вадене до 2000 м щеше да ми свърши идеална работа, за да ме свърже отново с Равнец, откъдето прибирането до Сопот е лесно като песен.
Но не би. Малко преди изкачването на пътя към Калофер проби някакъв СЗ вятър, който изцяло ми обърка плановете и ме свлече бързо по склона към съседното село Осетеново. Полетът приключи, но макар и да не можах да си изпълня докрай планираното, бях доволен от това, което се бе случило, при условията, с които разполагахме – летях с приятели около 4 часа, радвах се на красиви гледки и хубава видимост, минах през познати места по-ниско от всеки друг път и ми се сториха не толкова познати.

17.04
По пътя към вкъщи на предната вечер Ясен Савов предизвика голям ентусиазъм у много хора по отношение на летенето на Коняво в неделя, като заяви, че времето може да се окаже шампионско за дълъг прелет в източна посока и той възнамерява да е на старта рано, за да опита. Това провокира хората и на следващия ден всички бяха навреме за срещата и на старта беше многолюдно стълпотворение.

Както вече споменах, прогнозата беше много колеблива, можеше и да стане наистина добре за летене и със западния прогнозиран вятър да се стигне далеч, можеше обаче и да не стане за нищо, заради тези пелени от висока облачност, които сондажът предвещаваше.

Както ще разберем скоро, оказа се второто. Още сутринта вечерният ми ентусиазъм се поизпари при вида на небето – мътно, пепеляво сиво, слънцето като че ли прозираше добре, дори топлеше с лъчите си, но някак си слабо, като в късна есен. По пътя към Коняво тази ми тревога – че като цяло избираме за летене много неподходящ ден, се засили още повече, защото небето сивееше все повече и в района почти нямаше сини петна по него, а видимостта беше дотолкова намалена, че от Радомир едва се различаваха билата на Рила.

Както казахме, на старта беше стълпотворение от хора. Ясен тъкмо се канеше да излети и аз реших да се оправя много бързо, за да се опитаме заедно да се движим, помагайки си в трудните условия. От излетялите обаче в този ранен час, само Ясен успя да се задържи достатъчно високо, за да се върне обратно на старта и да кацне там, за да дочака по-добро време. Останалите се утаихме бавно и мъчително. Борих се около 40 минути с някакви изпарения, но термиките, които хващат от ниско, се губеха след 50-100 м и не ме водеха доникъде. Бях като арестуван над едни скалички, които пускаха по нещо, което може да ме поддържа, но всеки опит да мръдна нанякъде, за да потърся нещо по-добро, биваше наказан с това, че се озовавах за постоянно на по-малка височина.

Може би решението в случая беше да не се опитвам изобщо да търся, докато условията се подобрят и ме извадят от там, където съм се залостил – нещо, което си спомням, че съм го правил, на същите тези скалички, бълбукайки в диапазон от +/- 50 м за около 2 часа, докато тръгнат истински термики, но сега такова предизвикателство за нервите не ми беше по силите. Пелената явно беше достатъчно гъста, за да не могат термиките да наберат сила. Нямаше инверсии, но условията просто не тръгваха.
Организирахме набързо транспорт пак към старта и само 15 минути след кацането си вече влизах с крилото в колата на един от местните, който другите, утаили се като мен, бяха уговорили да ни качи срещу известно възнаграждение. Всичко се нареждаше, защото както изглеждаше, щяхме да сме отново на старта към 13:30 и да имаме втори шанс, макар че аз вече се колебаех дали ми се лети отново в такъв неубедителен ден.

Съдбата обаче ни беше приготвила още една изненада по пътя. Правеше ми впечатление, че шофьорът не си пази особено автомобила. По черния и разбит път нагоре дори изпреварваше по-бавно и предпазливо движещи се коли. Тъкмо си мислех да му спомена, че не бързаме чак толкова много и разликата във времето на пристигане между това да кара така през дупките или бавно и щадящо за автомобила, ще е може би не повече от 10 минути, когато колата, разлюляна от неравностите, тежестта на 5 човека вътре и поредната вдлъбнатина на пътя, в която влизаха едновременно и двете предни колела, задълба дотолкова муцуна, че удари страховито картера в един камък и го спука като яйце.
Разтоварихме се, почесахме се малко по главите. Обърнахме с бутане колата, за да може човекът да слезе по инерция надолу, и му събрахме по някой лев да покрие поне част от ремонта на автомобила. Неприятна случка, въпреки че обективно погледнато, той си беше сам виновен в случая.

Когато стигнахме на старта, повечето от хората, които познавам, вече бяха излетели. Ситуацията не изглеждаше много по-различна отпреди 2 часа по отношение на перспективите за прелет. Слънцето все така беше зад воал, вятър имаше достатъчно за реене и не може да става дума за удавяне, но повечето крила просто рееха на склона, без да въртят нищо – есенна картинка. Напред над Осоговската планина беше избухнал един голям кумулус с база категорично над 3000 м, в далечината на запад след Земенската планина също имаше редица от тлъсти кумулуси, но никъде другаде нямаше признаци термиките да са набрали мощ да се издигнат до такава височина.
Посуетих се малко в чудене дали да летя, но реших да порея един час и ако нищо интересно не се случи, да кацна на старта и да се прибираме.
Излетях и зареях. Беше приятно, но леко скучновато.

Повечето хора се бяха изнесли по склона на изток и се виждаха като малки точки някъде на фона на Бобов дол. И там не бяха високо. Прецених, че в ден като днешния, няма никаква причина да се опитвам да гоня някого или да се надявам на невъзможни прелети. Плъзгах се над склона и се наслаждавах на гледките. Облаците от запад се бяха приближили доста. Дали пък няма да дойдат и тук? Изглеждаха много примамливи, но на глайд нямаше да мога да стигна дори и близо до тях.
Отвреме навреме взеха да избухват хубави цикли с мощни термики. С един от тези пориви се извадих много добре, почти до 2500 м и реших да си опитам късмета назад през полето. Обърнах по вятъра и се понесох с над 70 км/ч. Във височина духаше доста, но не З, както беше прогнозата, а почти чист Ю. На края на Конявската планина се извадих отново почти до 3000 м.

Потеглих над радомирското поле, но въздухът дори не потрепваше – сякаш бях над морето. Ясно! – полето няма да работи, или поне не толкова нависоко. Следващото място, на което ще мога да се извадя пак на добра восочина, ще е сигурно чак на Голо бърдо, но трябва да стигна някакси дотам, което не беше съвсем сигурно без междинно вадене, дори и с този попътен вятър. Прицелих се към единствените достижими бабуни в полето, над които да мина с надежда да помогнат с някоя термика, но напразно – там не се случи нищо. Подминах ги и застъргах ниско по склоновете на Голо бърдо. Вятърът там беше доста силничък, чак леко стряскащ предвид факта, че зависвах на едно място на моменти. Последва едно вадене от изнервящо ниска височина в момент, в който почти се бях отказал да упорствам повече.

Озовавайки се пак над 2000 м, побързах да обърна гръб на вятъра и да прелетя към Перник. Ситуацията от другата страна изглеждаше като цяло приветлива – имаше по-слънчеви места, имаше и сенки, контрасти в цветовете, кумулусите, които идеха от запад, бяха аха-аха пред мен. Имах надежди, че ще ги захапя и ще продължа, защото ми трябваше само още едно изваждане, за да мина над Копитото и да си се прибера вкъщи. Това обаче не се случи. Лека полека се утаих доста ниско, за да ми е комфортно да упорствам и да се навирам с този силен вятър във Владайския проход.
Низходящите след Голо бърдо (доста дълги – 6 м/с) ми изядоха цялата височина, с която се надявах да стигна до облаците. Доброволно прекратих полета и кацнах на чиста и удобна полянка до Драгичево.

Туй то – прелет само с 2 термики, една на Коняво, една на Голо бърдо. Дори и не бих го нарекъл точно прелет, ако трябва да съм честен, но все пак се озовах на място, различно от това, от което съм излетял, значи трябва да е прелет. Оттам скоро хванах маршрутка, която ме откара до Горнобански път, после малко пеша до колата ми, която беше на паркинга на Националния историческия музей и вкъщи.

Не беше уикенд с най-фантастичното или героично летене, но пък се позабавлявахме добре, заредихме батериите за предстоящата работна седмица, с красиви гледки поизчистихме съзнанието си от делничните мисли.

За да разгледате графиките подробно, може да ги свалите във високо качество, като кликнете на снимките по-долу.