Една ранна сутрин пристига в нас. Оставям го в хола и отивам до кухнята да сложа чай. Когато се връщам, е подел приятна мелодия на китарата, която аз рядко хващам. Говорим си за света на зимните спортове и опита му като сноубордист. Споделя ми за страстта си към летенето с парапланер и мечтата му да скача с парашут, а един ден да опита и бейсджъмп. През лятото обичал да разпуска със скокове от скали, уинд и уейв сърф, уейкборд, и всичко, до което има възможност да се добере. Спокоен, скромен, разказва, че извън света на екстремните спортове гледа да е сред природата, с приятели, да свири на китара и да медитира. На въпроса ми дали зимата му идва понякога в повече, ми отвръща с усмивка: „Само копането на скокове“.
Най-ранният ми детски спомен, свързан с каране, е как съм между краката на баща ми и се пускаме по Лалето на Витоша. Бил съм на 4-5. Към края на 90-те, може би съм бил на 8, майка ми подари за Коледа сноуборд внесен от чужбина, тук нямаше още такива неща. Изкарах един бърз курс и след това почнах да се усъвършенствам самостоятелно. Иначе нашите са скиори. Доста иновативно мислене са имали, за да ме зарибят по сноуборда. Беше уникално, защото нямаше много други бордисти по пистата и аз, малкият лудак, хвърчах и събирах погледите на другите. По-късно си спомням първото състезание, на което взех участие – Мери Джейн Оупън Къп. Отидох с един приятел, ей така да се пробваме, без предварителна подготовка и станах 5 или 6-ти. Тогава реших, че имам шанс да пробия и осъзнах, че искам да се задълбоча в сноуборда и специално фрийстайла. Там намирам свободата да изразя себе си, да бъда такъв, какъвто искам да бъда.
Понякога обаче паркът ми отеснява и фрийрайдът е другото нещо, което ми е много навътре в сърцето и го практикувам при всяка възможност. За в бъдеще искам да се ориентирам повече към беккънтри скоковете. Не бих оставил фрийстайла, той си е закодиран в мен, имам си уменията и не ми пречи да го практикувам, но триковете, които си ги мога, бих ги пренесъл в пудрата. Но не искам толкова да се състезавам, предпочитам да снимаме филмчета, да направим готини кадри в беккънтрито, да изследваме повече родните планини, защото има доста недокоснати места.
Сега съм се концентрирал и върху новата ми страст, летенето с парапланер. Летим вече две години с Лозьо. Искаме да изкараме курс по скайдайвинг, и един ден бейсджъмп. Надъхани сме да се развием в тази посока. Вече имаме практика и на аеродиума. Преди време съвсем случайно видях обява във фейсбук за инструктори и се пробвах, пуснах CV. Бяха избрали друг, но по стечения на обстоятелствата момчето се отказа, и Лозьо, който вече работеше като инструктор, ме препоръча и така започнах. Основното предимство там е, че имаш възможност да учиш техниката на скайдайвинга. Понякога се чувстваш като птиче в клетка, но го има това готино чувство, че летиш. Можеш да се отпуснеш и да правиш всякакви трикове – въртене, салта. Сравнително безопасно е, ако не поемаш големи рискове, и наистина можеш да си качиш адреналина, когато се вдигнеш по-нависоко. Можеш да отидеш над мрежата, до 10-12 метра съм стигал. От такава височина кръгчето под теб изглежда съвсем малко и е доста стряскащо.
Гумата говори доста увлекателно, не ми се налага да го разпитвам много, просто започва, минавайки през зимните емоции, летенето, после отново към сноуборда, през триковете и прогресирането в спорта. В един момент ми посочва чашата, като се усмихва „А чайчето, ще може ли, че устата ми пресъхна малко“. Нося му още чай и продължаваме.
Прехвърлянето на по-високо ниво, на по-сложен трик, става по естествен път, със самата практика. В един момент осъзнаваш, че вече го правиш. Трик след трик, изведнъж се оказва, че имаш една голяма торба с основни трикове, а всичко друго е комбинация от тях, плюс по-голям еъртайм и амплитуда. „Изпъватор“ бек флип ми е един от любимите трикове. На доста хора съм помогнал да се научат. Обичам блънтовете на рейла, когато се плъзгаш с гръб и поглеждаш през рамо. Важно е, ако искаш да подобриш нивото си, да пътуваш в чужбина. Аз съм пътувал доста с националите, когато Марио Беньо беше треньор, и това много ми е помогнало да се развия.
Едно от най-емоционалните ми преживявания е, когато научих дабъл бекфлипа в Пампорово. Бях го пробвал на батут, мъчил съм го от скали, във водата и като цяло бях отиграл движението. Но до онзи момент не го бях пробвал с дъската. Още първия път го завъртях и в мига, в който видях как идва и как ще стъпя, започна да приижда неописуема еуфория. При втория опит го лепнах чисто и си продължих с дъската. Подобна емоция преживях на държавното тази година, точно се бях възстановил от травма. На слоупстайла не ми върза дабъл бекфлипа, но се изкефих, че го пробвах въобще, защото имах една такава психологическа преграда след контузията, която ми пречеше да се хвърля спокойно. След това на биг еъра ми се получи и извиках от кеф. Бях успял да пречупя границата на страха, която ме спираше, и да се върна отново в играта, защото след тежки травми ти се налага да започнеш от нулата.
Преди десетина години ми извадиха далака, тази година си пукнах бъбрека и се наложи да го отстранят. И двете травми бяха от тъпи падания поради лед, малко повече скорост. За съжаление повечето травми стават по нелеп начин, по-често на пистата, отколкото където и да е. Възстановяването физически изисква постоянство и упражнения. За да се отпуснеш отново психически, просто трябва каране. В началото ти е притеснено да не паднеш отново, всички те съветват да караш по-леко. Но постепенно се натрупва увереност и си възвръщаш формата.
Така естествено стигаме и до темата за риска, борбата със страха и цената на емоцията.
Когато ме е страх от нещо по-голямо, гледам с малки стъпки да го достигна. В един момент прескачаш прага и страхът изчезва. Имал съм случаи, преди старта, когато съм бил напрегнат от мисълта, че трябва непременно да постигна нещо, да успея с някой трик. Трябва да лепна това, трябва да ми се получи трикът. Тази мисъл пречи и ти намалява потенциала. Знаеш, че трябва да си на макс през цялото време, но трябва да успееш да се отпуснеш доколкото можеш, да се изолираш от цялата работа и просто да правиш това което обичаш.
Вече гледам да държа процент на риска 10-20%, не повече, но преди съм поемал и над 50% риск от травма и съм се разминавал леко. Важно е да можеш да преценяваш риска в всякакви ситуации, просто за да знаеш какви са залозите. Лошо става, когато си мислиш, че няма риск. Може би погледнато отстрани не си струва, но от моя гледна точка да опитваш нови неща, да си отвориш съзнанието за нови емоции си струва риска. Ако не поемаш рискове в живота, във всяка една сфера, никога няма да се развиеш, значи не живееш пълноценно. Понякога ми казват, че съм луд. Съгласявам се (смее се). Аз не се имам за луд, мога да водя нормални разговори с хората (отново се смее). Нещата, които правя от време на време, които се струват ненормални за повечето хора, за мен са напълно естествени.
Цената, която съм платил, може би е твърде висока, двата органа, които загубих, имам предвид (смее се). Но някак си не се виждам да правя друго. Сноубордът, както ми е взел, така и ми е дал много готини емоции, отворил ми е много врати, запознал съм се с приятели, научил ме е на дисциплина, на това да уважаваш планината и природата. Това е начинът ми на живот, не си и помислям как ще живея с нещо друго. Дори на старини си представям как съм в планината и уча някой да кара.
Говорим си и за местата, на които е карал, и стигаме и до другата страна на фрийстайла – стрийт карането и рейловете.
Нямам някакво специално любимо място, обичам нови места, да изследвам нови терени. Напоследък прекарвам голяма част от зимите на Боровец и там открихме нови недокоснати склонове, особено последната зима, когато условията позволяваха да се кара навсякъде. На Картала също много ми харесва, добре устроен курорт за фрийрайд. Обичам и Рилските. Извън България съм карал предимно в Австрия – Дахщайн, Хинтертукс, Мархофен, Стубай. Ходил съм и до Канада за едно световно, където не можах да се представя добре. Бях с неотминала контузия на петите. Имаше огромни ледени скокове и на тренировките при едно приземяване тупнах на ръба, веднага ми се върна контузията и на следващия ден не можах да си обуя обувките от болка, заради което пропуснах състезанието. Обичам да се връщам в Дахщайн, това място ми е станало като втори дом. Познавам карачите там, чувствам се добре, когато се събера отново с тях и си караме за кеф. Мечтая си да посетя Чили и Аляска. Просто да видя ония огромни върхове, да се потопя в мащаба.
Но дори да не пътуваш и да не можеш да се качиш в планината, винаги имаш стрийта и рейловете. Това отново е вид свобода, начин да изразиш себе си, да импровизираш. Виждаш през лятото как хората се държат за някой парапет и се качват по стълбите, а на теб ти идва мисълта да го изпързаляш надолу. Атрактивно е, лесно е за снимане и логистика. Едно от местата, които посещаваме, е парапетът на стадион Васил Левски. Има и един двоен парапет на метростанцията, на който сме хвърлили око, но там е трудно, вероятно веднага ще ни изгонят, трябва да го удариш от първия път и да избягаш. Това е проблемът на стрийт карането, че трябва да се пазиш, полицията често идва и ти държи сметка, все едно правиш нещо нередно, а ние просто снимаме и се кефим.
Обичам да снимам, нямам техника, но когато някой ми даде, с удоволствие го правя, особено често практикувам преследване с камера. Мисля, че имам усещането за кадър. Участвал съм в няколко филмови продукции – Lost Winter на Стоил Димитров, Rise up, It’s all good на Never Know Productions и няколко рекламни клипове за Small Foot с Никола Плъков. Ние, карачите, често се занимаваме и с продуцентство. Няма някой, който да ти каже, хайде да направим това и това. Ние сме хората, които събираме карачите, операторския екип, търсим финансиране и организираме снимките. В България нещата малко или много се припокриват и допълват.
Няма как да избегнем сравнението между тук и там, в България и навън, и все пак не може да не отречем факта, че нещата все пак се случват и се развиват.
Хората все повече се увличат по сноуборда и въобще по извънпистовото каране. Оптимист съм, че нещата ще продължават да се развиват. Вече има инфраструктура, имаме малки и големи скокове на Боровец, Пампорово и Осогово, има и рейлове. На Осогово можеш да отидеш и да се разцепиш от каране за един ден, като направиш над 30 ръна на парка. Пампорово бута останалите курорти, като прави все по-големи трасета. Вървим добре, но ни чака още дълъг път. Имаме една от малкото столици с планина под носа и е много жалко, че не се развива и нищо не се случва с Витоша.
По отношение на карането, в Европа не са чак толкова по-добри, просто се занимават професионално, правят го постоянно, оттам притежават и едно такова самочувствие, на по-високо ниво. Ако ние тук имахме финансова подкрепа и възможност да бъдем сноуборд атлети, да кажеш ей това работя и само с това се занимавам, да можем повече да пътуваме, щяхме да сме на тяхното ниво.
И все пак Гумата е от тези щастливци, които има подкрепа зад гърба си.
Да, DC и Fabric. Вече 6-та година съм с тях и съм много доволен, добре се разбираме, откликват на нуждите ми като екипировка. Пратиха ме на кемп във Франция, където имах възможност да карам с едни от най-големите имена като Eero Ettala и Heikki Sorsa. Готино е да ги видиш тези хора на живо, да покараш с тях, да се сравниш.
А с каква екипировка кара Гумата?
Дъската ми за парк е по-малка, кембър, поврътлива, пъргава и много стабилна. Имам и една нова фрийрайд дъска с остър нос, флат и доста широка. С нея се преродих в дълбокия сняг. Технологиите много се промениха, само карачи, които спускат биг маунтийн склонове използват големи дъски, иначе не е нужно да караш с толкова огромна дъска. Напоследък предпочитам по-твърди обувки, специално за пудрата дават по-добър контрол и бърза реакция при натиск. Карам с Union автомат, доста съм доволен.
Постиженията
Няколко подиума на държавно, едно първо и две трети на биг еър и едно трето на слоуп стайл. Имам международни участия и почти винаги съм бил в десетката на слоупстайла. По принцип не съм толкова състезателно настроен, обичам да си карам за кеф, да снимам, не толкова да се доказвам. Не съм състезателен тип, но това ми беше шансът да пътувам и да карам повече, като се състезавам.
Гумата към начинаещите
За начинаещи бих препоръчал да карат стъпка по стъпка, да си построят една стълбица. За рейловете да започнат първо с „фифти-фифти“, да научат „ноуз прес“,“тейл суайд“, тези основни трикове и след това да прогресират нагоре. При скоковете първо е хубаво да се научи правото скачане, после да се свикне хващането на дъската, а след това лека-полека опити за градуси, флипове, зависи кое се отдава на карача повече.Трябва да се действа постепенно, за да се предотвратят травмите, защото при контузия сезонът приключва, а с него и прогресът. После хората се наплашват бързо и спират да карат. Хубаво е да се практикува батут за безконтактна ориентация във въздуха за скоковете и сухи тренировки за баланс при рейла. Да се оттренират началните умения в безопасна среда, където няма шанс за лошо падане и след това да ги пренесеш върху снега и рейла.
Гумата за другите
Летим с Лозьо, с него и караме, практикуваме аеродиум, дърпаме се постоянно и това е много готино. Ключово е да имаш някой близък, с който да си обсъждаш трикове, да споделяш емоцията, която си изживял.
Възхищавам се на много сноубордисти и в практиката си съм се мотивирал да пробвам много от триковете, които правят. Първоначално един от любимите ми беше Гиги Ръф, който участваше в първото ми състезание – Мери Джейн Къп. Тогава той прелетя един огромен спайн, от който аз успях да преодолея една съвсем малка част. Това много ме впечатли, защото за пръв път виждах на живо подобни трикове. Чак по-късно разбрах, че това е Гиги Ръф.
В момента се мотивирам от хора като Германеца и Весо, понеже това са българи, които са успели да се докажат на световната сцена и това е нещо много показателно, че не сме с нищо по-назад и не отстъпваме в тези спортове. Германеца е един от хората, който се е учил от бащите на уингсюта. Техният пример ми показва, че има как да се случат нещата. Запознах се с тях преди две години и те доста помагат, дават информация като по-възрастни и по-знаещи и ни насочват как да действаме. Надявам се някой ден да ходим с Иво и да летим с уингсют. Просто трябват финанси, време и търпение.
Благодарен съм на всички мои приятели, които са ме подкрепяли и са вярвали в мен, а някои дори са ми спасявали живота буквално, и са ми давали сила да продължа да бутам спорта нагоре и да се радвам на живота.
Прякорът Гумата – измисли ми го един приятел, Киреца, с който караме заедно на Боровец. Според него много съм се мятал, пък все нищо ми няма.
„Изпъватор“ бек флип – това е задно салто с изпъване на тялото. След излитане все едно си полягаш назад, изпъваш се, а след това си в „тракинг“ позиция за момент, преди да се приземиш.
Другите за Гумата
Кирил Пелтеков
Синът ми Георги е странна птица (смее се), просто прилича на баща си! Много е целеустремен, не го интересува дали хората го разбират или не. Когато си е избрал пътя, по който да върви, никой и нищо не може да го отклони. Жорката беше много енергично дете, на 10 месеца не проходи, а пробяга и оттогава до края на пубертета му рядко можеше да го видиш да ходи нормално. Аз съм инструктор по ски и на 3 годинки и половина го качих на ски. Сложих го между краката ми и на рало спуснахме долното Лале на Витоша, търкаляше се като снежна топка и умираше от щастие. На 8 годинки прояви интерес към сноуборда, беше нов, модерен, развиващ се спорт и ние с майка му наехме инструктор на Банско. Тогава ходехме почти всеки уикенд на Боровец или Банско и той бързо напредна, на 10 вече караше с мен по черните писти, а след това и извън.
Като човек, завършил НСА, навремето се опитвах да го отклоня всячески от спорта, на който се бе посветил. Биг еър и слоупстайл бяха пионерски дисциплини в целия свят, какво да кажем за България. Тук нямаше кой да го научи. Тогава не можех да преценя, че сноубордът ще е основната му любов в живота. Плуваше доста активно, аз се опитвах да го направя китарист, ходеше на уроци по пиано при моя приятел Живко Петров, играеше страстно компютърни игри (което прави и досега), посещаваше и няколко тренировки по гимнастика. За съжаление тогава не му хареса, а аз не знаех, че това ще е основен пропуск в бъдещата му състезателна кариера.
Завърши частна гимназия с усилено изучаване на английски език и информатика. Тогава разбра, че няма да се занимава с компютри. По това време последва и първата му сериозна травма, едвам го транспортирахме от Банско до Пирогов, с разкъсан далак. Счупвания на ръце и крака изобщо не броя, но счупванията на гръбначни прешлени ме накараха сериозно да се противопоставя на този спорт или да го насоча към НСА. Чест му прави, че не поиска да следва учителски профил, както го съветвах аз, а направи каквото е нужно, за да го приемат специалност сноуборд на следващата година. Ние, Пелтекови, определено сме спортна фамилия, но никой не се е състезавал на световно първенство, като него. Радвам се, че сега открива и други спортове, макар че пак са екстремни, като инструктор на Aerodium, парапланер, очаквам да ме изненада и със скайдайвинг. Въпреки всичкия стрес, който Георги ни е причинил, аз вярвам, че той е на път да намери философията на спорта и живота – щастието е в упражняването му, а не в наградите!
Лора от Fabric
Преди години видях снимки на Гумата от Австрия. Не знаех кой е, защото рядко карам вече, но нещо в него ми направи впечатление. Попитах го дали иска да кара за Fabric и той се съгласи. На това, което последства като каране и развитие от негова страна, сме свидетели всички. Преди няколко зими го видях на DC Big Spin на Боровец. Не мисля, че знае границите на възможностите си. Много хора сме спонсорирали през годините, но да помагаш на такъв талант да се развива – няма по-голямо удоволствие. Искам да му благодаря, че кара за Fabric.
Весо Овчаров
Гумата е смирен и благ човек на пръв поглед, но и също много активен в различни спортове. Талантлив и с такава лекота се развива, едно от големите имена в сноуборда и навярно скоро ще така и в парапланеризма! Спомням си една забавна история как наскоро тази година кацаха заедно с Лозьо на една тясна поляна с много жици и къщи наоколо, и тогава си казах, това ще е добър тест и за двамата. В същия момент бях и леко разтревожен да не се контузят, но и двамата запазиха самообладание и се приземиха като птици, меко в целта. Имаше големи усмивки.
Според мен най-добрият талант на Гумата е, че дръзва да върви по пътя, който го привлича – сноуборд, летене и т.н., без значение какви са перспективите, и остава верен на емоцията вътре в себе си.
Гумата беше един от специалните ни гости в брой ЕСЕН 2015 на Списанието. Ако сте го пропуснали, свържете се с нас и ще го получите на преференциална цена. А за по-сигурно – най-добре се абонирайте.
