Когато посетих Кападокия за пръв път преди 15 години, това ми се стори най-приказното място, на което съм попадал и в същото време ми се струваше невероятно отдалечено. Не съм си представял, че някой ден ще кръстосвам отново този район с колело.
Кападокия е просторна територия, която се намира във вътрешността на Турция, в източната част на Анадола. Сред доста дълги и еднообразни пейзажи, човек не би предположил колко живописни гледки го чакат. Релефът представлява широко плато, набраздено от десетки долини, криещи вълшебни скални образувания, резултат на вулканична дейност. Ерозията е изваяла меката скална повърхност до съвършенство и формите са като произведения на изкуството. Скалите са песъчливи, достатъчно меки и устойчиви за лесно издълбаване.
Всъщност Кападокия не е толкова отдалечена. Намира се на 1300 км от София. Късно през октомври нашата група, съставена само от колоездачи, потегля към източната ни съседка. Наш гид е Стоян, който само преди няколко месеца е бил там и ни заразява с идеята за колелата.
След по-малко от денонощие достигаме град Гьореме, един от главните туристически центрове в Кападокия, нашата база за идните дни. Спираме на една от панорамните точки, преди да се спуснем в самия град, който е разположен в ниското. Пейзажът е лунен. Отвсякъде надничат скали в най-различни форми, все едно дялани на ръка, много от тях използвани за фундаменти на къщи, издълбани като френско сирене, един пъзел от камък. В далечината на хълма, се издига старинната крепост Уш Хисар, огромен скален колос, използван за укрепление през древността. Има няколко такива уникални крепости в местността. Докато се любуваме на гледката, мислено си набелязвам няколко красиви линии за спускане с колело. Кара ми се по ребрата на отсрещния хребет. Релефът е твърде примамлив и кара човек да си представя как се спуска по невъзможни места.
Отсядаме в предварително резервиран семеен хотел. Наш домакин е Юсуф. Той е около 40-годишен, винаги усмихнат и готов да помогне. Възторжено ни обяснява за разни възможни маршрути. Услужливо предлага работилницата и инструментите си, ако имаме нужда от нещо за колелата. Хотелът представлява двуетажна постройка с каменна облицовка в унисон със скалния пейзаж (всички нови къщи, които се строят, не надхвърлят два етажа и отговарят на определени естетически условия). Има прекрасна тераса, на която сутрин закусваме и гледаме балоните….
Феерия от балони
Знам за балоните в Кападокия, гледал съм много снимки и съм подготвен. Но не съм свикнал да се будя сутрин от звука на горещата въздушна струя под налягане. Отначало мисля, че е сън, но все по-ясно чувам едно „фссъъът“, сякаш някой включва горелка точно под прозорците. Скоро се появяват първите слънчеви лъчи и скалите блесват в жълточервеникав оттенък. Балоните набират височина, небето се изпъстря. Всяка сутрин, около 6 ч., малко преди изгрев слънце, докато времето е хладно, а атмосферата – спокойна, ставаме свидетели на цветното балонено шоу.
Полетите с балони са се превърнали в традиция за Кападокия. Едно – заради подходящия „пустинен“ климат и сравнително безветрие, второ – заради живописната местност и туристическия интерес. Всяка година се провежда фестивал, където се събират стотици балони.
Колоездачен ден в скален лабиринт
Денят започва с отваряне на импровизиран велосервиз в двора на хотела. Някои почистват и смазват вериги, други лепят спукани гуми, трети припомпват вилки. Не успяваме да тръгнем преди 10.30-11 ч. Въпреки че е краят на октомври, слънцето вече здраво пече и особено на завет е доста горещо. Започваме да въртим нагоре по стръмното шосе, докато излезем от градчето. Набираме 200-300 метра и излизаме над града.
Наоколо има обширни площи с лози, а в далечината се открояват познатите набраздени вулканични скали. Отправяме се към първото, добре познато на Стоян трасе, което слиза в „Долината на Розата“. Маршрутът започва по черен стръмен път, който рязко се смъква в долината. Започва виеща се пътека. Почвата е пясъчна, добре набита и гладка. Сцеплението е добро. Някои от завоите представляват естествени виражи. Хващам добър ритъм и започвам да си играя с трасето, да прескачам неравности, да правя wall-ride по гладките стени. Маршрутът е лесен, бърз и разнообразен.
Освен от адреналина от карането, човек се зарежда и от необикновената красота на живописните скали, измежду които пътеката се вие. Правим почивка на нещо като площадка, по средата на маршрута. В една скала отстрани има издълбана ниша, превърната в кафене. Човекът, който държи този „скален бар“, всяка сутрин се качва с мотор до мястото и го зарежда с чай, нарове и портокали. Освежаваме се с фреш от нар и портокал в приятния оазис и продължаваме надолу. В края на трасето хващаме съседната долина нагоре.
След 20-30 минути въртене и бутане на места, отново набираме височина и поемаме по друга пътека, която започва като широк улей за бобслей. Човек има огромна свобода на движения, може да направи карането доста екстремно, ако спусне на скорост, може да се движи по-бавно и просто да се наслаждава на красивия релеф, да оглежда невероятните скални форми, които се издигат десетки метри над главата му, да поспира на павилионите за чай и ядки, разположени почти навсякъде из долините. Терени има за всеки, от крос кънтри маршрути с повече въртене, до по-къси и стръмни сингъл тракове. Има разработени маршрути, обозначени с флагове, но има и множество затънтени места, които чакат да бъдат изследвани.
Скалните долини не са абсолютно голи. Ръкавите са терасовидни и на много места се спотайват лози, овощни дръвчета, орехи, зеленчукови градини.
Скалите са осеяни с дупки. Това са входове на старинни жилища и църкви, някои от тях с древен произход. Повечето помещения са на високо с труден достъп, но има и такива, които са в ниското и са лесни за проникване. Някои от местните хора и до ден днешен ги използват за подслон. По-известните скални църкви са облагородени и превърнати в музеи, но Кападокия е огромна и има стотици неизследвани дупки.
Използваме дните пълноценно и караме до тъмно. Жадни сме за нови места. Умората някак си не се усеща, поне в началото. Завършваме традиционно деня в едно малко хранително магазинче, откъдето си купуваме бира. Собственикът е гостоприемен възрастен мъж, чийто внук вдига глъчка с местните деца отпред, докато ние жадно пием бирите си, седнали на отсрещния бордюр, целите покрити с прах. Мястото ни става любимо, а продавачът откровено се радва на всекидневната ни поява.
Спускане по изгрев слънце
Ставането за балоните сутрин се превръща в навик. Един ден аз и още двама ентусиасти решаваме да се възползваме от ранния час и да се изкачим до старинната скална крепост Ушхисар (Uchisar) на близкия хълм, след което да направим спускане с колелата. Преди закуска, още недоспали, завъртаме педалите и поемаме нагоре по „Долината на гълъбите“, която започва буквално от нашия хотел. След около 30 минути катерене, стигаме най-високия хребет в подножието на крепостта и поглеждаме назад.
Балоните са вече в разгара на полета, високо в небето. Ниското слънце огрява скалите и те разкриват необикновени детайли в златисти нюанси. Релефът оживява. Хоризонтът се губи някъде в безкрайността. И в този магически момент, идва време за най-приятната част от сутрешния трип – незабравимите минути на спускането, в които усещаш свободата и простора на безлюдната долина, а скоростта и адреналинът събуждат всяка клетка в тялото. Още преди 8 сме обратно в хотела, освежени и готови за един пореден вълнуващ ден.
Историята за колоездачното пътуване на Вичо из Кападокия е в брой ПРОЛЕТ 2015 на Списанието. Ако сте го пропуснали – свържете се с нас и ще го получите на преференциална цена. А за по-сигруно – най-добре се абонирайте.
