Опорните точки на Дизела в разговор с личния му мотор – треньорката Наталия Величкова, и с двигателя на последното му предизвикателство – организаторът на Ком-Емине 2014 и XCoAdventure Cup Димитър Димитров.
Reach your limits беше мотото на последното предизвикателство на Кирил Николов-Дизела, който изкачи Мусала, Вихрен, Ботев, Черни връх и Руен за по-малко от 24 часа и надбяга Драгалевския лифт до Бай Кръстьо с шест секунди, но не успя да се справи с рекордното изминаване на Ком-Емине за 5 дни. За отговорността, границите, грешките и всичко около пробега – в специалното ни интервю.
360: Кога се наложи да го мотивирате и кога – да го манипулирате при последното предизвикателство?
Наталия: На Ком – Емине при първия проблем, който стана по-сериозен (травмата на коляното), му се бях ядосала. Казах му да спре да се държи като лигла и да започне да си върши работата, както трябва. Попитах го: „Ти какво искаш? Да приключиш тук ли?“ Той ми отговори: „Твоята работа е да не ми позволиш да се откажа. Позволи ми да си изтърпя болката, а не ми прави забележки постоянно защо правя такива физиономии и защо показвам, че ме боли.“
Там си беше много сблъсък на характери.
360: Колко пъти го имаше моментът на колебание дали да продължите по време на Ком-Емине?
Наталия: Започнаха от Агликина поляна. Това е преди средата на маршрута.
Дизела: Там вече много ме болеше кракът. Имах проблем със стомаха, но заради крака основно. Бях с две момчета и единият ми е много добър приятел. Попитах ги какво мислят, какво да направя? Защото бях казал на Наталия, че се отказвам и тя каза: „Хубаво, идва кола да те вземе.“ Питах ги какво ще направят те, ако са на мое място. Единият каза, че няма да се откаже и аз казах, хубаво, няма да се отказвам, обаче много ме болеше. Ходихме, ходихме, докато Димитър ни пресещна на едно място и там ни даде разни неща за стомаха и закрепих положението. Кракът си ме болеше, но продължих. Когато отидохме на Котел, много хора мислеха, че се отказвам, но в крайна сметка си продължих. Това беше първият път.
Вторият път беше на края на това село – Козичино.
Наталия: На 37 км от финала! Там вече аз не му позволих да се откаже. Обясняваше ми как не си представял да финишира по този начин и какъв бил смисъла…
Дизела: Там беше едно ходене… Първо нашата цел беше да го избягаме под пет дни. По едно време се разбра, че няма да стане за пет дни и минахме на вариант Б – да е под пет дни и 14 часа, или около това време. Там, в Козичино, вече не издържах. Бях спал един час за 48 часа, почти се чудех как да продължа, починах си малко, хапнах, и тъкмо тръгнах и се изля един огромен дъжд. Намокрих се и изпаднах в хипотермия. Дойде джипа отново, влязох вътре да се стопля и си предствих как сме приключили – стомаха, умората, крака, хипотермията и не си предствях как ще продължа по-нататък. Тогава и тази простотия, която тръгна из медиите, че съм бягал с ботуши… Тези ботуши ми ги докараха, за да ги обуя, защото не можех да обуя друга затворена обувка. Имахме спор с Димитър, защото аз исках да се откажа, той не искаше и се разбрахме да стигнем до селото при Наталия и да се разберем. Аз си бягам с маратонки, но до селото беше кално и мокро – като стъпя и за една минута пак съм мокър. Затова ми дадоха тези ботуши. Отидохме и Димитър ни остави да си поговорим с Наталия за десетина минути. Аз исках да се откажа и тя не ми позволи.
360: И как успя да те върне в играта за десет минути?
Дизела: Нещо стана. И аз не знам какво. Заради хипотермията седях в джипа бая време, и си починах един час, а преди това си бях почивал също. Събраха ми се две почивки, явно точно толкова, колкото ми е нужно.
Наталия: Сега пък почивките те мотивирали да тръгнеш! Ако не бяхме ние двамата с Димитър…
Дизела: Не, Наталия каза, че повече това нещо никога няма да го правим. Аз се опитах да й кажа как не си представям да финиширам така, защото в крайна сметка аз съм бегач и става въпрос за спортен резултат, който не го виждам по този начин и…
Наталия: Обещаваше ми как следващата година ще направи всичко, както трябва, а аз му казах, че този стрес няма да си го причиня още един път… Два пъти в живота, не, ако трябва ще си ходим ей така двамата до…
Дизела: Тя ми обясняваше, че ще трябва да ходим и аз си представих, че ще ходя 30 и кусур километра, и си казах: „Давай. Оттука се стягам“.
Димитър: В колата той ми казваше как трябва да пуснем екипа да си ходи, но ако чак толкова сме се заяли, ще ходим два дни, докато стигнем. Аз ги чакам да дойдат с Наталия и си мисля как само това остава, да дойдат тези двамата и да кажат, че трябва да ходя с тях до финала… Ха-ха-ха-ха.
В този момент като тръгнахме, Дизела бягаше, както си бяга Дизела. Но няколко километра след това пак се изсипа брутален дъжд, който отново затрудни нещата. И стана ясно, че няма смисъл да се опитваме да завършим на всяка цена, защото в крайна сметка това беше планирано като спортно постижение, Дизела е бегач, а продължаването до финала по този начин правеше нещата не само безмислени, но и потенциално опасни.
360: Доколко предварителният опит е важен?
Дизела: Един приятел ме попита: „Добре, вие като взехте решение за Ком-Емине, ти пробва ли, знаеше ли дали ще можеш, дали няма да можеш, как изчисли, че ще го направите?“ И аз просто казах: „Ми, не, Наталия каза Ком-Емине, аз казах „добре“ и така.“ Нито съм тичал многодневни маршрути, най-дългото ми бягане дотогава беше 60 километра. А, и XCo Adventure Cup, значи 100 км, но там е по-различно, с Иван Сираков винаги сме имали много голям аванс от време и винаги, когато сме искали, сме можели да си починем.
Наталия: Винаги са били в зоната на комфорта, а сега му се наложи да излезе от нея. И то сериозно. Затова за мен тези, които бягат на „Витоша 100“, на Adventure Cup, са герои, защото те минават през целия този път на отчаянието, на катарзиса на себеосъзнаването, мотивацията и успяват да се съберат и да завършат едно такова нещо. Аз виначги смятам, че човек има сили…
Дизела: Различно е, когато имаш един ден и когато са шест дена. Оттам се почна как аз никога няма да го изкарам, защото не съм бил ултрамаратонец, други са ми дисциплините, това-онова… Аз също не бях сигурен какво ще се случи с мен, защото това не е един ден, не са сто км, а много повече. Първият ден всичко си беше абсолютно нормално, както се очакваше, че ще е. Бях много уморен, ама си бягах, движех се и, може би това ми беше една от грешките, но го направих за около един час по-бързо. Смятам, че ако не се беше случила тази контузия, която все още не можем да си обясним от какво се получи…
Не ме болеше в края на деня. И на другия ден не ме болеше, сутринта, когато тръгнах. То се получи така – първо ме заболяха глезените, след това – коляното. Мисля, че точно, след като ме заболя глезенът и започнах да пазя този крак, стилът на бягане се промени и оттам се измести към коляното. В този ден загубих страшно много. Исках да отида до Беклемето, а Димитър вика: „До Ботев“.
Димитър: Идеята ми беше да ти сложа някаква по-висока точка, за да може да си кажеш в главата: „той ми говори за Ботев, айде поне до Добрила да стигна“.
Наталия: На това се казва „манипулация“.
360: Това значи, че ти имаш подкрепата на феновете по цялото трасе?
Дизела: Да, постоянно имаше някой. Знам, че имаше много хора, които не са ме дочакали на Буковец. Аз стигнах там на другия ден следобед. Когато финиширах на Букувец едва гледах, събух маратонките, стъпих в чешмата и сто души бяха отгоре ми.
360: Какво е следващото предизвикателство?
Дизела: Тя има идея, той има идея, аз… Нямам идея, пък и да имах, нямаше да я кажа сега.
Наталия: Още не съм го изманипулирала. Ха-ха-ха.
360: Тъпо е да не споделиш с приятелите си от 360 какво предстои.
Дизела: Чудим се дали да е в България, или навън… Напролет, на филмовия фестивал на XCo ще стане ясно.
*По време на предизвикателството (600 км, вр. Ком, вр. Мургаш, вр. Ботев) още от втория ден Дизела се бори със стомашно разстройство. Впоследствие към това се добавя и трамва на коляното, която се влошава, хипотермия от обилния дъжд, обръщащ на градушка, продължително безсъние… проблемите се натрупват един след друг и всичко това много забавя придвижването му.
Пълното интервю четете в брой ЕСЕН 2014 на Списанието.
