Първият етап от RedBull JOURNEYversity – приключенски университет за журналисти, оператори и филмейкъри, приключи! Но голямото приключение тепърва предстои. Общо 9 човека бяха избрани да преминат специално обучение в Боулдърленд – една от най-модерните зали за катерене в света. Избраните, с помощта на професионалисти, бяха обучени в тънкостите на катеренето и отразяването на такива събития. Бяха им поставени различни задачи, с помощта на които да навлезнат по-бързо в материята. Четирима от тях бяха избрани да преминат в следващия етап на RedBull JOURNEYversity, а именно Petzl RocTrip2014. Международното катерачно турне преминава през България и в периода 18-22 септември участниците ще имат възможност да го съпреживеят и отразят.
Една от задачите за участниците беше да направят репортаж от обучението си в Боулдърленд. Ето го и първият на Йордан Радичков. Снимките са на фотографа Владимир Калудиев.
Какво е Red Bull JOURNEYversity? Преди да се включа в приключението и за мен това беше смесица между енергийна напитка и несъществуваща дума. Оказа се, че Red Bull JOURNEYversity е малко повече от това, което си мислех.
През последните три дни, между 10 и 12 септември, станах част от екипа на приключенския университет, който се помещаваше в „една от най-модерните зали за катерене в света“ Boulderland. Там, заедно с групи от по трима оператори, трима фотографи и трима журналисти, изпълнявахме практически задачи, катерихме се и се опитвахме да си спечелим място в отбора на PETZL RockTrip.
Petzl RocTrip 2014 Teaser [EN] from Petzl-sport on Vimeo.
В отбора имаше място само за по един човек от всяка категория и трябваше да дадем всичко от себе си, докато навлизаме и в техниките на катеренето, без да забравяме за поставените ни практически задачи. Интересното е, че вместо съревнователен дух, ние се усетихме в един приятелски кръг от съмишленици и изключително добри и будни млади хора, с които бързо успяхме да си станем близки. Но нека започна с разказа си ден по ден, защото чувствата и впечатленията от изминалите три дни напират да излязат и се пререждат като пет пари не дават добре ли ще излезе тоя текст или не.
Първи стъпки
Boulderland намира на майната си. Или поне разстоянието е такова от моя дом. Взимам градския транспорт, за да стигна до метрото. След това се плъзгам в метрото, скачам на станция „Джеймс Баучер“ и от там пеша до Paradise Center.
Но залата е нещо друго. Без да съм професионален катерач, имитациите на скалите, издигнатата стена с висящите въжета, светещите в различни цветове хватки, осигурителната техника и гледката към Витоша през огромните прозорци на залата, ме замаяха. Гмурнах се в света на катеренето и първия контакт с него беше толкова приятен.
Докато влизах по-голямата част от участниците, заедно с трейнърите вече бяха насядали удобно на зелените и черни пуфове в залата. Неколцина ентусиасти от приключенския университет вече потупваха ръцете си от магнезия и идваха усмихнати и загрели за голямото катерене.
Оказа се, че преди катеренето да започне, трябва да изслушаме доста подробен инструктаж в теория и практики за безопасност. И още тук катеренето започна да се нищи пред нас с цялата си комплексност и многопластовост. Първо бяхме обучени в терминологията на катеренето. Беше ни раздаден речник, в който намерихме определенията за трудност на различни маршрути, видовете катерене, разбрахме какво е да бочиш и да солиш и бавно, но сигурно започнахме да навлизаме в азбуката на катеренето.
Обсъждането на речника ни позволи да влезем и в контакт помежду си като все по-често из кръга се мяркаха усмивките на всички участници. Атмосферата ставаше все по-приятна и всеки от нас се чувстваше спокоен и щастлив, че е попаднал тук.
Веднага след речника наскачахме жадни да катерим боулдъри, но това продължи едва няколко минути, тъй като търпеливите координатори и инструктори ни събраха един по един като деца от площадката и чинно ни наредиха в кръгче, за да изслушаме инструкциите за сигурност.
Влади, един от инструкторите в Boulderland, изключително търпеливо и в голяма дълбочина ни обясни неща, които е обяснявал още милиони пъти на непрофесионалисти като нас. Вниманието, което ни обърна, беше наистина впечатляващо. И така, забили поглед във въжетата, карабинерите, джаджите, григрито и всичко останало, вече се чувствахме сигурни за следващия голям подвиг.
А той беше стената. Сложихме седалките, вързахме въжетата, щракнахме карабинерите и изкачихме първата си стена под зоркия надзор на инструкторите. Колко пъти се опитвах да го вържа тоя възел на осмица, не е истина. Петя, другият инструктор, се посмя на мой гръб, след това се посмяхме заедно, изкатерих стената, погледнах си часовника и се оказа, че четири часа просто са излетели. До утре Boulderland!
Да се залавяме за работа!
На втория ден в залата видях само приятели. Оказа се, че през изминалия ден, след умората, напрежението в мускулите и плахите първи стъпки, всички сме се сближили. Не съществуваше разделение на участници, трейнъри, журналисти, фотографи или оператори. Всички бяхме там и се радвахме на взаимната компания, вярвахме, че има какво да научим един от друг и ни беше истински интересно.
Толкова ни беше станала приятна взаимната компания и толкова се чувствахме в тая зала като у дома си, че забравихме за часовника и един час просто прелетя покрай нас. Сетихме се, че все пак имаме работа за вършене и се втурнахме към малката детска стая на горния етаж на залата, където ни предстоеше инструктаж за предстоящата работа.
Трейнърът на журналистите Мартина Шопова ни въведе в задачи, които трябваше да свършим, Стоил Димитров си поговори с операторите за някои доста важни моменти от снимането на катерене като осигуряване на техника, балансиране и как да направиш статичен кадър, докато висиш на стотина метра над земята, а Стефан Чинов закъсня.
Стефан Чинов, арт директорът на 360°, трейнърът на фотографите и човек добре познат в Пловдив, току що беше научил добрата новина, че е станал чичо. По тоя случай намазахме няколко доста вкусни шоколадови бонбони и няколко шеги от страна на Стефан, че нямало кой знае какво толкова да говори, затова по-добре да сме гледали един от първите филми на Стоил „Тънка червена линия“.
Тънка червена линия from Stoil Dimitrov on Vimeo.
Не става въпрос за военния филм, а за документирането на прокарването на маршрута на източната стена на Червена дяволска игла в Рила. Стоил, заедно със снимачен и поддържащ екип и едно куче на име Айгер тръгва по петите на катерачите Емилян Колевски и Мартин Марковски. Така, между 26 и 30 септември, екипът става свидетел на прокарването на „един от най-трудните дълги алпийски маршрути (multi-pitch route) в България“.
Историята наистина е вдъхновяваща. Видяхме и оная част от катеренето, която предизвиква възможностите на човешкото тяло, прекършва ги и вика на битка човешкия дух, който успява да преодолее и най-невъобразимите трудности. Голяма работа са човеците!
Свърши филма, бурни аплодисменти и казваме добре дошли на представителите на GoPro. Оператори и фотографи започнаха да задават хиляди въпроси за ISO-то, за новите функции на последния модел, могат ли да си вземат за вкъщи по един и така нататък и така нататък.
След кратка почивка запретнахме ръкави и с колегите журналисти взехме по две интервюта от кандидатите за PETZL RockTrip. Питахме ги за мотивацията им да станат част от Red Bull JOURNEYversity, за първите им спомени от планината, за тяхното лично преживяване и още няколко неща, които сами вмъквахме в разговорите. На мен ми се падна да разпитам двама мои добри приятели – Иван Мурджев и Сашо Пехлев.
Свършихме и последното интервю, погледнахме часовника и вече беше станало 23:07 часа. Ами сега, дали ще хвана метрото?
Пак ще се видим!
Трети ден! Едва ли можахме да разберем колко бързо се случи всичко. Влизаме в залата и обсъждаме текстовете, които трябваше да пишем през изминалия ден. Седим с Мартина, нашия трейнър, и колегите Северина и Свилен. Оказва се, че и трите текста са изключително различни един от друг. Говорим си след това за тая работа и много се радваме, че сме попаднали в такава компания хем на пишещи хора, хем на пишещи хора със свой собствен стил.
Нямаме време да видим какво сме направили с видео интервютата, пушим по една цигара и сме помолени от Ина да бъдем точни. Щяло да има изненада.
Влизам в залата и ми дават листче. Отварям листчето и гледам в него е написано „Раненият лебед“. Ина ми казва да се огледам по стените и да видя дали някое листче няма да ми направи впечатление. Представям си, че са ни определили маршрути за катерене и се усещам, че се вълнувам. „Пирамиди, фараони“, „Олеле!“ и други имена привличат вниманието ми, докато не се блъскам във Влади и той с широка усмивка ми показва, че самият той е Раненият лебед!
Какъв късмет! Да съм в екипа на един от най-опитните катерачи. Оказва се, че ще трябва да снимаме тоя Лебед, да го интервюираме и да станем част от едно голямо състезание за бързина и умение между него, Петя Суперстар и онова момче, което хем е от Бургас, хем не знае кой е Жоро Троянеца.
Голямо състезание падна, Лебеда показа изключителна класа, успя да изкатери четири боулдъра за отрицателно време, взе стената с доста смели решения и накрая спечелих няколко интересни истории от него. Ето ги и тях:
„От шестгодишен вися от балконите!“
За спелеологията, спирането по средата и един наранен лебед
Аз: Лебед, как мина?
Лебеда: Забавно беше!
А: Доволен ли си?
Л: Абсолютно! Обаче се оказа, че съм се объркал при катеренето на боулдърите. Вместо да мина по 6а маршрута, се хвърлих на 7а-то, а то въобще не е било в регламента. А сега за стената просто не прецених правилно. Спрях ръката си по средата, което е най-голямата грешка при катеренето. Никога не спирай по средата! По-добре е да продължиш. За жалост се разколебах и не успях да се задържа на последната хватка.
А: Участвал ли си в такива състезания преди?
Л: Участвал съм като съдия в състезания за деца. Гледам кой колко е изкатерил, засичам за колко време се катерят и такива работи. Иначе като почвах аз самият да се катеря, участвах в състезание по боулдър катерене. Но тогава бях още начинаещ и не направих кой знае какво.
А: Кой се справи най-добре от вас тримата?
Л: Зависи какво гледаш. При катерене за трудност, например, се отчита до коя хватка си стигнал. Ако е боулдър катерене, гледаме колко боулдъра са били изкатерени.
С Петя сега успяхме да изкачим по четири боулдъра. За да се определи кой се е справил най-добре трябва да се види от колко опита се е изкачил участникът.
А: Лебед, ти кога почна да се катериш?
Л: Преди десет години. Тогава се занимавах много с пещери и със спелеология. Това е науката, която изучава пещерите, изучава флората и фауната на пещерите и тяхното развитие. Това не съм го учил в някое специализирано училище. В България няма такова образование.
Изкарах един курс, минах през училище за планински водач, ходих по пещерите и постепенно хората около мен започнаха да се занимават с катерене. И аз покрай тях.
А: Спомняш ли си първото катерене? Имаше ли притеснение?
Л: Първото ми катерене… ами спомням си как вися от едно въже от балкона. Тогава бях на шест години. Балкона беше на втория етаж, защото тогава живеехме в къща.
А: Майка ти не те ли уби като те видя?
Л: Истината е, че баща ми също е пещерняк. Още от малко той започна да ме мъкне със себе си по пещери, връзваше ми едно въже и хайде с него.
А: Благодаря ти Лебед за това интервю!
Л: И аз благодаря!
Можете да си представите колко силно впечатление ми направи историята на Влади и на каква ранна детска възраст той е открил пътя си. Нямах много време да разсъждавам върху това, тъй като виждах как Мартина и Стоил ми махат от балкона и ме викат да се кача при тях.
Бяха насочили камерата срещу мен и Мартина ме помоли да направя един stand-up за изминалото състезание. След като наговорих куп глупости, се оказа, че stand-up не е stand-up comedy, a телевизионен репортаж от мястото на събитието. Ех, тази терминология. Като не я знам, защо не слушам по-внимателно?
Изкоментирах, скочих за една цигара, върнах се в залата и видях, че сега на нас, журналистите, щяха да ни взимат интервюта. Имах малко време и реших да се покатеря. Успях да покоря няколко хватки, до които не бях стигал през последните два дни, мускулите ми се измориха и задъхан седнах пред камерата. Две-три неща и толкова.
Сега трябваше да обиколя залата и да стисна ръката на всеки. Малко тъжно ми стана. Приключенския университет беше свършил. От него взехме любовта към катеренето. И толкова много нови приятели. Затова и не се сбогувахме. А само си казахме „До скоро!“.
Още от Red Bull JOURNEYversity:
– Пътешествие с неизвестен край, Северина Митева
– Кръв, пот и мечти, Свилен Георгиев
– Red Bull JOURNEYversity – голямото приключение предстои!, Александра Ненкова
– 3 дни катерачни приключения в едно видео, Александър Пехлев
Партньори на кампанията Red Bull JOURNEYversity, инициирана от 360° и Ред Бул, са Walltopia – лидер в производството на катерачни стени, GoPro чрез XCoSports – официален представител за България, Petzl чрез Pik 3000 – официален представител за България, Nissan и Beardfrost Productions.
