Вячеслав Стоянов, който е познат на повечето хора като колоездачът, обиколил Черно море, разказва специално за 360° за свое приключение с елементи на бедствие в Рила.
Случвало ли ви се да отидете на планина неподготвени – без гети, снегоходки и много други важни животоспасяващи неща от зимно-планинска екипировка?
Дойде ми шантавата идея да кача връх Мусала за последен и 10-ти път за през 2013 година. Времето беше много хубаво и както винаги, преди да отида на планина, проверих прогнозата за следващи няколко дни. Беше точно между Коледа и Нова година. Нищо съмнително във времето и прогнозата не ми направи впечатление. Вероятността за валежи била едва 10%.
Прогнозата за хубавото време определи екипировката, от която имах нужда, за да кача най-високия връх на Балканите: пакетче фъстъци, половин литър вода и спален чувал, ако се навия да спя в някоя хижа. Този ден планирах само да кача връх Мусала и да се върна в София. Планът беше прост. От Боровец качих Мусала за норматив, на един дъх. На върха бях малко след 12 на обяд. Времето беше слънчево и ясно и нямаше никакви признаци за промяната му. Докато пих един чай на станцията, разбрах, че предишния ден загинал турист попаднал под лавина. Случката много ме развълнува, особено заради падналата лавина, защото горе почти нямаше сняг.
Не ми се прибираше в София. Имах няколко дни до Нова година и ми дойде друга щура идея. Реших да прекося Рила и да сляза в Якоруда. Този маршрут не ми беше познат и ми се стори доста интересен. На картата видях, че е лесен, дори има и зимна маркировка. Много бързо взех това решение и с блясък в очите потеглих към хижа Грънчар, където възнамерявах да пренощувам.
Но малко след Маришки чал времето се влоши. Смрачи се за минути и започна да вали силен сняг. Имаше още видимост и можех да се ориентирам. Имах само две възможности: или да се върна или да продължа. Е, не ми се връщаше, нали се сещате… Точно преди връх Овчарец ме хвана снежната буря на 2500 метра надморска височина само по пакетче фъстъци.
Тук започна интересната част от моето приключение – борба със снежната буря. Блуждаех близо 3 часа при видимост от 5 метра докато не се натъкнах на мърдащ силует, който едва забелязах в бурята. Първата ми мисъл беше, че е планинар, който е тръгнал на разходка из Рила и ако е така, заедно ще е по-лесно да намерим път. Но като се доближих на няколко метра, скочи изплашена дива коза и ме остави отново сам.
Беше студено и пръстите на ръцете и краката ми започнаха бавно да измръзват. Трябваше да се движа много активно, за да раздвижвам кръвта. Знаех, че ако спра, това ще бъде краят и трябва да се боря. След още няколко часа се натъкнах на колче от зимната маркировка. Бях много щастлив. Това означаваше моето спасение. Да де, но за да се движиш по колчета трябва да виждаш следващото, а аз дори не знаех къде съм. Знам, че те са на 50 метра разстояние едно от друго и ми отне около час да намеря следващото правейки кръгове и спирали около първото. Вече знаех посоката и тръгнах да търся третото колче. И така, от колче до колче, близо след 7 часа блуждаене без да знам къде съм, жаден, с мокри крака и съвсем замръзнал, стигнах в полунощ до хижа Грънчар. Тук осъзнах значението на дума „късмет“. Това не беше просто късмет, а много голям късмет да открия път към хижата без да мога да се ориентирам в бурята при няколко метра видимост.
Хижата бе празна и приличаше повече на заслон, но хижарите бяха оставили малко дърва, с които успях да се стопля и да се изсуша. Но бурята продължаваше още няколко дни и натрупа почти метър сняг. Без екипировка не можах да мръдна от хижата и нямах никакви провизии.
Топих сняг, за да се снабдя с малко вода. Нямах избор и започнах да търся начин да се махна от там. Намерих в хижата един стар плажен чадър, от който си направих гети, разглобих едно старо кошче за боклук, от койето направих снегоходки и стари бърсалки за под, които ми послужиха за щеки.
Само малко въображение ми спаси живота и се прибрах успешно. Огромни благодарности на хижарите от хижа Грънчар, че бяха оставили хижата отворена за през зимата и че там намерих подслон и за малко дърва, които ме топлеха!
Вячеслав Стоянов определя себе си като приключенец, колоездач, който е изминал повече от 70 000 км в над 40 държави. Той е основател на Фондация Фактор.
Повече за него можете да научите от неговата страница.
Щом е бил сам кой го е снимал?
Самоснимачката :)
Доста глупава постъпка, ама и той си го знае това. Между Коледа и Нова година снегът беше толкова малко, че реално нямаше нужда от снегоходки като изключим седловината Джанка над Грънчар.
В този период снежна буря в тази част на Рила нямаше. В този период бях по тези места. Не павина е причината за загиналия човек, защото по това време нямаше сняг за един снежен човек , а камо ли за лавини. Стъпил е на грешното място и се е потрошил като при падането е увлякъл сняг. Сигурен съм че авторът се е чувствал така както е описал заради лошата видимост и страхът дали ще намери пътя, но за човек, който знае за какво става дума случката е доста преувеличена особено в частта със снегоходките и *снежната буря*. Най-вече ми се иска да разбера нещата, които е приватизирал от хижата дали ги е върнал !!!
Ивайло, един приятел ми е споделил за вашия коментар и реших да ви пиша.
Чакам да се стопли времето и да се върнат хижарите в хижа Грънчар за да им върна нови бърсалки за под, нов плажен чадър и дори нови снегоходки в благодарност :)
Съжалявам, че бях толкова краен, но много се ядосвам когато някой тръгне зимата по най-високите части на планината все едно е на разходка в близкия парк. Не че ако тръгне подготвен е гаранция за успех.
Знам по себе си как се ошашавя човек като няма видимост, задуха вятър и заприхвърча .Дори и да не е истинска снежна буря адреналинът е в огромно количества, защото не знае човек колко ще се усилва вятърът и дали ще намери пътят. Опасността пък да стъпи на козирка и да се пребие е още по-голяма. Във форума(планинарския) малко те скастрихме макар и в твое отсъствие, но си го заслужаваш.:)
Бореал Атлас са перфектни трисезонни обувки, които стават дори и за ЛЕКИ И КРАТКИ зимни преходи, но в случая и с тези чорапи при един принудителен нощен престой някъде по билото ако не беше успял да намериш пътя щеше да кажеш сбогом на пръстите на краката си.Това ако имаше късмет де. Не си вчерашен, но това изглежда е често срещано явление.Доста хора колкото повече научават за планината толкова по-уверени се чувстват и не вземат елементарни мерки за безопасност разчитайки на опита си. Хора, не се срамувайте да се страхувате, това е нещо естествено и ще ви запази кожата цяла.:)
Аз лично много се радвам на Вячеслав защото не се посвени да разкаже историята си. На всеки може да се случи да се надцени или да не прецени добре условията. Хубаво е обаче да се споделят такива случки, за да може, освен ние, и други хора да си правят изводите.
Иначе да се хвалим как сме качили връх зимно и колко сме cool – всеки го може. С бедстване обаче не всеки се хвали, а от там обикновено по-важни неща се научават ;)
Нека, да не бъркаме с героизъм и приключенство откровенната глупост. Тръгнал с пакче фъстъци и джапанки да броди из високите части на Рила посред зима…Слабо. Видял на картата, сторило му се интересно. Подобно поведение и лятото, може да е опасно. За съжаление, все по-често има новини, как половин БГ търси, някой изгубен „приключенец“. Айде със здраве и умната!