Светилището „Ситовската промушвачка“ е част от култовия комплекс „Бухльова дупка“, намираща се непосредствено до реката и асфалтовият път, в източната част на подстъпа към село Щутград в Родопите…
Скалите с промушвачката се намират точно срещу самата „Бухльова дупка“, от другата страна на пътя в източна посока. Сложно е качването до тях, тъй като от асфалтовият път няма много удобни места, от които човек може да се покатери на ската. А самият преход до тях е сред джунгла от дървета и камъни. Надпис на една от скалите с дата 1930 г., ни подсказва, че може би, това място не е посещавано от човешки крак вече цели 83 години.
Интерес представлява „Жувачната скала“, наречена условно така, поради това, че основата и е от „жувак“ (бял, демек жив камък). До нея се намира скална халка с изсечен скулптурен образ под нея. Малко по-нататък по скалната редица се стига до „промушвачката“, която е уникална с това, че от самата масивна скала тръгва дъговиден скален блок, съставен от отделни каменни блокове, чийто край стига до земята. Така се оформя отворът на промушвачката. Тя би била сметната за естествено природно образувание, ако недалече от нея, в югоизточна посока, не бе открита скала, чийто зикуратно оформен връх представлява скална площадка, върху която е изсечена звездна карта. Това е поредната звездна карта, която откриваме в района.
Площадката със звездната карта гледа право срещу Бухльова дупка откъм изток и скалният проход, стигащ от нея до реката. Картата се състои от голяма шарапана (култово кладенче) в единия и край с още две по-малки кръгли дупки по края на скалната площадка, а между тях и около тях и във вътрешното пространство на площадката – множество други такива с различни размери.
Срещу площадката с картата, от другата страна на реката, на самата “Бухльова дупка” е оформен гигантски женски образ. Връзката между скалната площадка със звездната карта, женският образ (Великата Майка) и самата “Бухльова дупка” е несъмнена. Още повече, че откъм юг/югоизток, скалата със скалната площадка на върха представлява първичен мъжки образ.
Наличието на тази огромна женска фигура на самата Бухльова дупка, която може ясно да бъде видяна като такава само от източната посока, разкрива вече смисъла на това наименование “Бухльова”. То не идва от това, че там просто е живял бухал. Бухалът и совата са нощни птици, символи на нощта и мрака, непонасящи дневната светлина и като такива (символи) имат двойствено значение, както позитивно, така и негативно.
Едно обаче е ясно, совата е свързана с Атина Палада (Балада), тя е нейна свещена птица и женския скален образ на самата Бухльова дупка, най-вероятно изобразява аспекта на Великата Майка (Богинята Майка) като даряваща знание, мъдрост и благодатта произтичаща от тях. Защото и бухалът и совата могат да виждат в тъмното, а тъмното, това е мрака на материята, през които трябва да мине човешкия ум и човешката душа в пътя към светлината на Духа (Деня).
Ето защо те символизират и Дуат – царството на залязващото Слънце, спускащо се зад хоризонта и често свързвано с царството на мъртвите и смъртта, което обяснява и отрицателните характеристики на тези две птици в различните народи. И въпреки тях, бухалът трябва да се смята за водач на човешката душа в мрака на материалният свят.
В Китай, обаче бухалът има един много интересен аспект, който го доближава до Едиповото начало (той там е смятан за отце и майкоубиец, както Едип, който убива баща си, жени се за майка си, която впоследствие се самоубива). Символизира мъжката Ян (понякога в нейните крайности), която се проявява при лятното слънцестоене и се свързва с огъня, светкавицата, ковачеството и лятната суша.
В ръката на Богинята обаче, крайностите на Ян се уравновясяват, а календарните аспекти на култовият комплекс “Бухльова дупка” постепенно се разкриват. Тук ясновиждането на Бухала в мрака преминава в пророчество и съновидение, сънуването започва да носи знание, защото когато материята е упоена от съня (Хипнос), духът е свободен да шества в Божествените светове на Всемира.
Прекосяваме мислено реката и преминаваме към другата страна , където е скалната промушвачка. Още на първите скали над пътя почти една до друга стоят скали, в които имаме две змиевидни изображения – едното е на излизаща нагоре змия, а другото, на змия, връщаща се в земята (в дупката си). Това е светилището на Дионис Загрей (Асар/Озирис).
Когато змията излиза нагоре, силата на Слънцето нараства и това е Дионис Сабазий по простичко наричан “дневен Дионис”, свързан с началото на пролетта и лятото, господар на змиите-чувачки, а когато змията слиза надолу, както е в другото скално изображение (там тя е и по-дебела, но по-къса), силата на Слънцето намалява и идва есенно-зимният период. Това е Дионис Загрей (наричан още “рогатата змия).
Това са и две основни концепции на движението на огнената сила вътре в човека, но сега няма да засягаме този въпрос. Зевс в образа на змей (змия) се съвкуплява с Персефона и от този брак се ражда Дионис (Асар/Озирис).
Скалната промушвачка срещу Бухльова дупка, както и на други места из България е вид змейова дупка и вероятно неин стопанин е змията. Когато тя премине през нея си съблича кожата и това е част от метаморфозите на идеята за прераждането и обновяването. Всяка смърт е съпроводена с едно ново раждане и възраждане, един вид прехождане от едно измерение на времепространството в друго. Именно затова е служила тя, “промушвачката” – за преход между измеренията и пътуване във времепространството, смяна на формата.
Нещо много характерно за нощния Загрей преди да бъде разкъсан от титаните. Дори самото превръщение на нощния Загрей в дневен Сабазий е преход между световете съпроводен със смяна на енергиите и състоянието. Нощният Дионис Загрей се символизира с огнената змия, а в Китай Огнения Дракон често се смесва с образа на Бухала.
Виждаме как енергията преминава ту от едната, ту от другата страна на скалните масиви от двете страни на реката и циркулира динамично между мъжкото и женското начало, изпридайки ги в една обща тъкан. Тогава разбираме защо е необходим Бухала в един извънпланетарен аспект – да ни преведе през мрака на космичното пространство, между неговите измерения, там, където сетивата на ума са са безсилни да дадът ориентир.
Скалата със скалната площадка и звездната карта е ясно, че това е образа на нощния Дионис, чиято най-висша същност Орфей изразява в своя “Химн за Дионис”: “Славя аз шумният бог Дионис, вседържецът земен с бичи рога, избавител, господар на звездите…” .
Виждаме как с едно изречение Орфей създава една съвсем нова представа за Дионис, не земната, а небесната представа за него – господар на звездите. Представа, която никой никога не споменава, всички се занимават с близките до всекидневието и състоянието на човека представи за него.
Затова неслучайно звездното небе изсечено върху темето на скалата и скалният образ, който го олицетворява (срещу Бухльова дупка) изразява най-висшата, космична представа за него. Разкъсването на Загрей от титаните е кулминацията на вселенският сътворителен процес.