Ските и сноубордът в Хималаите са нещо като ерес. Всяка година по хималайските върхове се провеждат експедиции във всякакви стилове – големи и тежки комерсиални, леки алпийски, one mаn show, нелегални изкачвания…
От време на време се чува за някое спускане или опит за такова от осемхилядник – медийната индустрия се нуждае от герои. И въпреки това „ски” и „Хималаи” рядко влизат в едно изречение. Както всяка ерес, и тази има един ограничен кръг верни и фанатични последователи.
Целта
В началото на годината търсех идея за връх, подходящ за спускане със ски в Непал. Условията, на които трябваше да отговаря бяха прости: ниска такса и интересна линия. Върховете с ниски такси са тези, чието разрешително се издава от Nepal Mountaineering Association и са известни още като „трекинг” върхове.
Процедурата по издаване на разрешително за тях е сравнително опростена. Таксите варират от 250 до 500$ за група до 7 човека. Внася се и депозит за боклука /250 $/, който в края на експедицията след попълването на куп протоколи се връща.
Като подходящ връх се очертаваше Paldor /5896 м.н.в./, намиращ се в Ganesh Himal. Трекът до базовия му лагер е около 8-9 дни.
Върхът е спуснат със ски през септември/октомври 2004 по ЮЗ стена от Remy Lecluse, Bruno Compagnet, Scott Henderson, Jérôme Aubert и Yan André, спонсорирани от Dynastar. Денивелацията от върха до края на снежната граница е 800-900 метра, а най-стръмната част е с наклон 50°/45° с дължина 100 метра.
Линк: http://www.tvmountain.com/video/voyage-expe/7635-paldor-peak-5928-nepal-a-ski.html
През лятото се срещнах с Реми в Шамони. Поговорихме за спускането и идеята все повече започваше да ми харесва. Есента в Непал категорично е по-добрият сезон за ски. В конкретния случай обаче имаше две въпросителни.
На първо място това бе времето, в което ние щяхме да бъдем там – ноември, и на второ – едно голямо диагонално подсичане под група сераци, където беше реален шансът да има стари изтичания и парчета лед, още повече, че въпросният склон е огрян от слънце през по-голямата част от деня.
Щеше да е доста неприятно да се окажем под върха с недостатъчно сняг и неприемлив терен. Няколко дни след срещата ни, Реми замина за Манаслу заедно с Глен Плейк и Грег Коста, за да направят опит за безкислородно спускане от върха. Продължението на историята е една от най-големите трагедии в Хималаите през последните години.
Аз продължих да ровя насам-натам в търсене на резервен план, докато попаднах на една снимка в сайта на Паоло Гробел /Paulo Grobel/. Гробел е откривател в истинския смисъл на тази дума. От 2006 година насам той е един от малцината, смело атакуващи белите петна на хималайската карта.
Трекинги, изкачвания на девствени върхове, влизане в непознати долини и всичко това, практикувайки професията на планински водач, т.е с клиенти, а не обграден от професионални атлети.
През 2010 година той бе единственият ни надежден източник на информация за трека в долината на Наар-Фу и изкачването и спускането на вр. Сарибунг – 6300. Освен качествата си на алпинист, водач и откривател, Паоло Гробел е много непосредствен човек, споделящ цялата натрупана с годините информация. Същата може да бъде намерена в сайта му – http://paulo-grobel.com/
Снимката, която видях в сайта, бе на главния връх на Ларке пик, направена от Sano Larke /често се изписва и като Larkye/Малкият Ларке/ 5807 , който е и по често изкачваният връх. Tulo Larke /Големият Ларке/ 6249 е отворен от 2002 година и до момента има 2-3 регистрирани изкачвания.
Намира се във веригата на Манаслу, в непосредствена близост до Larke Pass /5200 мнв/, който е и най-високата точка от Обиколката на Манаслу. Таксата за изкачването му е 500 $ за група до 7 човека, а базовият му лагер може да бъде достигнат както с носачи, така и с животни /коне или магарета/. Върхът не беше спускан със ски, което наклони везните в негова полза – както се казва „Ако ще е приключение – нека да е приключение”.
До базовия лагер /5100 мнв/ може да се достигне или следвайки класическата обиколка Манаслу /около 10-12 дни до BC/, или в обратна посока /6-7 дни до лагера/. Изхождайки от факта, че ще имаме предварителна аклиматизация, без много колебание се спрях на втория вариант.
Съставът
При едно дълго пътуване е особено важно с кого си. Много често конфликтите и неразбирателствата могат да започнат още преди да е достигната целта и да са започнали основните трудности. Затворената среда, различните очаквания и надценяването на собствените възможности често провокират конфликти в групата. Освен това е много важна мотивацията на съмишлениците. Ако водещо е егото, неминуемо се стига до конфликт.
Не на последно място са и техническата и физическа подготовка. Хималайските склонове не са място за експерименти. Като допълнение участниците трябва да могат да си позволят един дълъг период, далеч от дома и работата.
Не на последно място е и финансовата страна на нещата. На такова място трябва да се ходи с добри приятели и съмишленици.
За съжаление, поради различни причини, не можаха да дойдат Мариан Вълчев – Вълка, мой дългогодишен приятел и колега от ЦПШ Мальовица, както и двама от обещаващите сноубордисти Ивайло Йорданов и Петко Младенов. Познавате ги от „Стражите не са хотел”.
И ако Мариан е доста добре познат в планинарските и алпийски среди, то Ивайло и Петко присъстват доста дискретно и даже леко встрани от така наречената freeride сцена в България /термин, към който изпитвам лека неприязън/, въпреки че са автори на най-техничните български сноуборд– спускания в Алпите през последните години.
Има много добри карачи и страшно малко добри карачи с идея, а тези двамата са точно такива.
В окончателният състав на мини-експедицията се включиха Милена Падалска, Краси Стоянов и аз.
С Краси се познавам от почти 20 години, имаме съвместни спускания по Белия, Синия и Дяволския улей в Рила, както и множество ски-трипове. Работихме заедно в проекта „Споделени върхове”, а през 2009 година изкачихме Айлънд Пик.
За съжаление по време на изкачването на Ама Даблам, Краси трябваше да се върне преди лагер 2 на 6000 мнв. Въпреки че е на 61 години, той може да съперничи по ентусиазъм на всеки тиинейджър. Който го познава, знае за какво става дума!
С Милена съм направил едни от най-хубавите си спускания – Дяволският улей, Северната стена на Муратов връх /все още неповторени/, някой от кулоарите на Стражите, Дом дез`Екрен, Мера Пик и Сарибунг в Непал.
Към момента тя вече има три хималайски върха със ски, което говори много за мотивацията и съответно за възможностите й.
Предварителната подготовка
В началото на октомври с Милена пристигнахме в Катманду, няколко дни преди групата, с която трябваше да направим трекинг до Светилището на Анапурна и с някои от тях да изкачим Тент Пик /5663 мнв/. В Непал нещата се случват доста бавно, особено тези, които зависят от държавната администрация. Звучи познато, нали?
Не знам колко лицензирани агенции има в цялата страна. Само в Тамел /туристическият квартал на Катманду/ те са около 1500. Покрита е цялата гама от цени и качество. Общото между агенциите е, че са склонни да обещават всичко, което им поискаш и успоредно с това да те уверяват, че „няма никакви проблеми”. Това също звучи познато.
От няколко години работя с една и съща трекинг агенция и вече доста добре знам какво могат и какво не. Това доста облекчава и двете страни. Не че всеки път не се опитват да хитруват, но това все пак е Азия. Срещи, пазарлъци, чай, кафе, още пазарлъци…
Така минават обикновено първите дни в града. Докато пристигне групата, вече бяха извадени разрешителни за трека и Тент Пик, намерени носачи, нает автобус и т.н. Самият трек и изкачването отнеха 10 дни, но това е друга история.
След края на планинската програма някои отпътуваха към джунглата, други останаха да разпускат в Похара, а ние се върнахме обратно в Катманду.
В дните преди заминаването купихме храна за нас и носачите за 4 дни /толкова бяха предварително предвидените биваци/, пакетирахме багажа – пет товара, включващи ските, бивачната ни и катерачна екипировка, 200 метра въже, храна, газ, палатка за нас и палатка за носачите, автобусни билети, срещнахме се с носачите, извадихме разрешителното за върха и останалите пермити, Краси успя да се разболее и да се пооправи…
Доста работа, независимо как изглежда отстрани.
На 2.11 групата си тръгна към България и на 03.11 ние поехме към нашия проект.
Следва продължение
