Историите за географски открития са изпълнени с крайни физически и психически лишения. Но малцина изследователи са преживели това, което преживяват Ейнар Микелсен и Ивер Иверсен. Тези двама датчани, изоставени от кораба си, прекарват две зими в малка колиба в северна Гренландия. Когато най-накрая ги откриват, са неузнаваеми.
През 1906 г. датска експедиция, водена от Лудвиг Мюлиус-Ерихсен, поема към североизточния бряг на Гренландия, за да изследва и картографира над шест градуса географска ширина. Ейнар Микелсен не е част от експедицията, но като много други, заинтересовани от арктическите открития, с нетърпение очаква новини от амбициозното начинание.
През 1908 г. Микелсен и останалият свят научават, че Мюлиус-Ерихсен и двамата му спътници — лейтенант Хьог Хаген и инуит на име Йорген Бронлунд — са загинали. Бронлунд, последният оцелял, успява да достигне до снабдителен пункт, преди да издъхне. Върху тялото му откриват дневник, в който описва мъките на групата. Повечето от записките и научните наблюдения на експедицията обаче са изоставени и липсват.
Ейнар Микелсен е решен да ги намери и съхрани труда, за който тримата мъже са загинали.
Микелсен и експедициите
Микелсен е на море от 14-годишен и вече има зад гърба си няколко полярни експедиции, когато започва да планира похода си след Ерихсен. Амбициозен и неуморим, още като тийнейджър изминава над 500 километра пеша до Гьотеборг, за да се срещне със С. А. Андре, който се готви да излети с балон към Северния полюс. Микелсен го моли да го вземе с него в обречената мисия, но за негов късмет, Андре отказва. Всички участници в тази експедиция загиват.
Микелсен обаче успява да се включи в експедиция няколко години по-късно — към Източна Гренландия, водена от Амдруп. Веднага след завръщането си през 1901 г., отново заминава — този път с експедицията на Болдуин-Циглер към архипелага Земя Франц Йосиф в Русия. А, след това, когато Ерихсен и хората му умират в Гренландия, Микелсен ръководи англо-американска полярна експедиция през замръзналото море Бофорт.
Репутацията му вече е неоспорима, така че когато подава молба да ръководи експедиция в търсене на останките от екипа на Ерихсен, получава широка подкрепа. Финансирана наполовина от датското правителство и наполовина чрез частни дарения, през 1909 г. той купува малък ветроход на име „Алабама“.
Вижте още: (НЕ)възможно оцеляване: Сър Дългас Моусън – канибал или герой?
„Алабама“ отплава
Неподходящ за плаване в лед, корабът е преустроен и оборудван с мотор от 15 конски сили, след което е натоварен със запаси за 18 месеца. Освен Микелсен, малкият екипаж включва още само шестима души: лейтенант от Кралския флот Вилхелм Лауб, лейтенант от пехотата К. Х. Йоргенсен, дърводелецът Карл Унгер, механикът Аангаард и моряците Ханс Олсен и Георг Паулсен. Отплават на 20 юни 1909 г.
Изпитание след изпитание
Кучетата
Началото не вещае нищо добро. Времето е лошо, а кучетата — болни. Едно по едно умират, а когато Микелсен най-накрая намира ветеринар, съветът му е кратък — животните са обречени. С неохота, мъжете приспиват останалите болни кучета. За щастие, Микелсен е в добри отношения с жителите на близкия остров Амаасалик, с които се е запознал по време на експедицията на Амдруп. Закупува от тях 47 здрави кучета, но престоят забавя пристигането на експедицията в Исландия.
Механикът
Междувременно механикът Аангаард „заболява“, както дипломатично го описва Микелсен. В действителност той се бори със зависимост към алкохола, което го прави крайно неподходящ за пътуването. Оставят го в малко исландско селце, след което изпращат телеграма до близкия военноморски кораб “Islands Folk”, в която питат дали имат доброволец, който разбира от двигатели. Изпращат им своя ентусиазиран помощник-инженер — млад мъж на име Ивер Иверсен. Назначението му е толкова внезапно, че няма възможност нито да уреди делата си, нито да се сбогува с близките си.
Корабът
След като кадровият проблем е решен, “Алабама” се сбогува с “Islands Folk” и с познатия свят, и поема сама напред в студените северни води. Лошото време продължава да ги мъчи. До края на август “Алабама” вече е затисната от ледовете край остров Шанън, на около 300 км от мястото, където е зимувала експедицията на Ерихсен.
Мъчително изпитание
Преди зимата окончателно да настъпи, Микелсен предприема първи разузнавателен поход с Иверсен и Йоргенсен. Карането на шейна през есента, признава той, е истинско мъчение, а по пътя губят няколко кучета. Все пак успяват да достигнат целта си – склада в Ламбъртс Ленд, където е издъхнал Йорген Бронлунд.
Тялото му все още е там, запазено от арктическия студ. Претърсват го за следи. Всички документи, които е носел, вече били събрани, така че го погребват тържествено и продължават. Малката група се разделя, за да претърси района в търсене на последния лагер на Ерихсен, но без успех.
Зимата наближава, а запасите са оскъдни, затова те тръгват обратно. След трудно пътуване, в което изчерпват храната и горивото, и губят много кучета – се присъединяват отново към екипажа на “Алабама” в зимната им база на остров Шанън.
Екипажът прекарва зимата сравнително добре – успяват да се топлят и хранят, без да се натровят с нищо. В полярна експедиция това се счита за върха на лукса. Йоргенсен обаче страда от тежки измръзвания и до пролетта все още не е в състояние да кара шейна.
Макар че заместникът му е извън строя, Микелсен продължава напред – изпраща групи за снабдяване още в ранна пролет и подготвя шейните. Когато всичко е готово, той потегля. Лейтенант Лауб, Олсен и Паулсен го придружават в първия етап, но само Иверсен продължава с него напред. Двамата нямали представа, че започват почти тригодишно изпитание.
По следите на Мюлиус-Ерихсен
Пътуването напред било изключително бавно. Времето било все така лошо, а носели толкова много провизии и имали толкова малко здрави кучета, че се налагало да се движат на етапи (които повтаряли с различен багаж). За всеки изминат километър напред, те изминавали общо три. Макар да не стигнали толкова далеч, колкото се надявали, Иверсен и Микелсен се сбогували с тримата си спътници на 10 април. Те продължили напред, а останалите се върнали към кораба.
Осъзнавайки, че може и да не се върнат при “Алабама” преди ледовете да се раздвижат и корабът да отплава, Микелсен написал писмо до бившия си капитан Амдруп. Ако не се завърнели с “Алабама”, писал той, нямало причина за тревога. Той и Иверсен щели да се качат на минаващ ловен кораб и да се приберат по него. Добавил също, че няма нужда да се изпраща спасителна експедиция — търсенето им би било като „игла в купа сено“.
Иверсен и Микелсен продължили мъчително на север. След като прекосили участък от вътрешния лед, осеян със смъртоносни цепнатини и непреодолими скални зъбери, стигнали до фиорда “Danmark”, вече с няколко кучета по-малко. Там започнали да следват стъпките на изгубената група на Ерихсен.
В края на май открили каменен пирамидален знак (керн) и останки от лагер с бележка, оставена от самия Ерихсен. Текстът бил болезнено обнадеждаващ: те били гладували и се борили, но наскоро намерили дивеч и се надявали да достигнат кораба си за шест седмици, следвайки брега.
„Горките момчета! – възкликнал Иверсен. – Толкова радост и надежда тук – и после… какво ли са преживели преди края!“
Няколко дни по-късно достигнали втори склад и намерили ново послание. Точно в него се криел отговорът на мистерията около смъртта на Ерихсен. Телата на Ерихсен и Хоган така и никога не били открити.
Вижте още: Кой е първият човек, стъпил на Северния полюс?
Несъществуващият канал на Пири
Бележката описвала със страховити детайли мъките на експедицията, но Микелсен бил поразен най-много от едно географско откритие: „Каналът на Пири не съществува.“
Американският изследовател Робърт Пири, по време на по-ранна експедиция през 1892 г. в Гренландия, картографирал голяма част от източното крайбрежие. На тази карта отбелязал морски канал, който според него разделял земята на Пири от основната част на Гренландия. По собствените му думи, той наблюдавал целия канал – дори и редица острови в него, от висока точка, наречена “Navy Cliff”. Именно това „откритие“ на северния край на Гренландия и на „земя отвъд него“ му донесло първата слава.
Днес много историци смятат, че Пири умишлено е излъгал за това откритие. Един от хората, които го придружавали – уважаваният изследовател Айвинд Астрюп – твърдял, че Гренландия продължава много отвъд “Navy Cliff”. Канал нямало, но официалната подкрепа отишла при политически ловкия Пири. За жалост, Астрюп се самоубил през 1896 г., едва на 24 години, преди да бъде доказано, че е бил прав.
“Наблюденията на Пири” били в основата на картите, които и Мюлиус-Ерихсен, и Микелсен използвали, а плановете и на двете експедиции се градели върху предположението, че съществува открит морски проход. Този проход, обяснявал Микелсен, би им позволил да достигнат до цивилизация много по-бързо, отколкото ако се наложи да следват източния бряг на Гренландия. Експедицията на Ерихсен се сблъскала със същия проблем – и това вероятно било решаващият фактор за гибелта им.
Но поне една цел на експедицията била постигната: Микелсен и Иверсен можели да поемат дългия път към дома с утехата, че са открили и съхранили ценните открития на Ерихсен, Хоган и Брьонлунд.
Вижте още: Северна Атлантида: митичният Рунгхолт, потънал преди 700 години
Отчаяно бягство
“Алабама” се намирала на над 1200 километра разстояние. Сезонът бил напреднал. Останали им само седем изтощени кучета и почти никаква храна. С всеки изминат километър кучетата отслабвали, а Микелсен усещал как силите го напускат.
В началото на юни той вече не можел да върви – страдал от мускулни болки, подути стави и имал тъмнолилави хематоми по цялото тяло. Иверсен го качил на шейната, оставяйки повечето от останалите провизии, за да могат изнемощелите кучета да теглят поне него. Макар първоначално да не искал да го признае, болестта била ясна – скорбут.
Иверсен обаче запазил бодростта си, а когато тръгнали на юг, попаднали на дивеч и стари депа с храна. Витамин C от прясното месо помогнал на Микелсен, който скоро отново проходил. Но за повечето кучета вече било късно – останали само три. А скоро останали само две, след смъртта на Гърли – любимото куче на Микелсен. Тя била болна отдавна, но той така и не се решил да я приспи, както другите. Возел я на шейната. В крайна сметка обаче я заклали и я дали на последните две кучета за храна. Микелсен писал, че би искал да я погребе както подобава, с надгробна плоча, на която да пише: „Тук почива Гърли – нейният малък живот, изпълнен с вярна и неуморна служба, завърши.“
Изоставени
С напредването на пътуването и Иверсен започнал да отслабва и да боледува. Накрая се наложило да изоставят всичко – дори палатките, спалните чували и дневниците — в последен отчаян опит да достигнат “Алабама”. На 19 септември най-сетне се добрали до мястото, където би трябвало да ги очаква. Но вместо триумф, ги посрещнало ужасно разочарование. Корабът бил смазан от ледовете. Останалите петима души се били прибрали с минаващ ловен кораб.
Вижте още: Австралийски моряк и кучето му са спасени след три месеца в открити води
Хижа “Алабама”
Шокът ги накарал да се вцепенят. Никой не изрекъл и дума. „Толкова уверени бяхме – пише Микелсен със зле прикрита горчивина – а сега сме сами и напълно безпомощни.“
Микелсен и Иверсен построили малка хижа от отломките на разбития кораб. С останалите запаси от “Алабама” нямало непосредствена опасност да умрат от глад. Платнището, с което покрили хижата, щяло поне да ги предпази от смърт чрез измръзване.
Нямали въглища и трябвало бавно да разфасоват и изгорят останките от кораба. Дори тогава температурата в хижата рядко се качвала над нулата. Докато Микелсен „разкоствал“ Алабама, за да им е топло, Иверсен поел ролята на готвач. Дарба за готвене обаче нямал и най-доброто, което можело да се каже за храната им, било че… все пак можело да се живее с нея. Освен ежедневните дрязги със „съседите“ им – семейство арктически лисици, които крадели остатъците от храната им – зимата минала без инциденти.
Вижте още: Homo sapiens: колко адаптивно е човешкото тяло в екстремни условия?
Трета зима
Щом зимата отстъпила, двамата се отправили на пътуване с шейна. Не за да се спасят, а… за да приберат дневниците и журналите, които изоставили по време на отчаяното си бягство към “Алабама”.
Полярна мечка била проникнала в депото им и… изяла дневника на Микелсен, но повечето журнали с научни записки си били на мястото. След завръщането си в „Хижата Алабама“ те били уверени, че кораб ще дойде да ги прибере най-късно след шест седмици. Дори осиновили шест малки арктически зайчета и ги настанили в кутия в хижата. Грижата за тях и игрите с мъниците били добре дошла отмора от чакането.
В средата на август обаче все още нямало кораб и трябвало да се изправят пред зловещата мисъл, че ще прекарат още една зима в Арктика. Най-лошото било, че горивото им привършвало. Прекарали есента в отчаяни пътувания до едно американско депо, където открили, че кораб все пак бил идвал — но ги бил изпуснал с едва 25 километра.
Ужасът на еднообразието
След като отново се установили, скуката ги погълнала напълно. Когато Микелсен получил зъбобол, дори първоначално се зарадвал – поне било нещо различно… Прекарвали часове всеки ден, разглеждайки албум с пощенски картички и измисляйки истории за хората по снимките. Осиновили и „домашна лисица“, която кръстили Прут. Правили опити за бягство и с лодка, и със шейна, но и двата били невъзможни. Оставало само едно: да чакат спасение и да се опитват да не загубят разсъдъка си.
Вижте още: (НЕ)възможно оцеляване: Стивън Калахан – 76 дни на надуваем сал в океана
Неузнаваеми
На сутринта на 19 юли 1912 г. Микелсен се събудил и видял Иверсен, да влита в хижата по бельо, отваряйки вратата с трясък и силен вик: „Добро утро!“
След 28 месеца борба и чакане, кораб най-после ги бил открил. Малък норвежки китоловен кораб скоро стоварил осем души от екипажа на брега. Видът на двамата изследователи бил толкова шокиращ, че домакинът (стюардът) хукнал обратно към кораба, след като решил, че пред него стоят опасни луди. И наистина – след повече от две години в дивото, Микелсен и Иверсен изглеждали като диви хора, извадени от друг свят.
Но щом първоначалният шок отминал, екипажът ги посрещнал на борда като герои. Капитанът Пол Лиленес търпеливо отговарял на всичките им въпроси за онова, което се било случило през трите им години отсъствие. Кралят им бил починал. Вестниците се питали дали още са живи. А когато стъпили на сушата в Олесунд, Норвегия, журналист бил един от първите, които ги посрещнали.
Микелсен не пестял похвалите си за Иверсен — онзи, който в последния момент се присъединил към експедицията и останал до него цели три години. Но инженерът бил получил достатъчно приключения за един живот. Отдал се на спокоен живот и никога повече не се върнал в Арктика.
Микелсен, от друга страна, “прекарал остатъка от кариерата си” в пътувания до и от Гренландия. Дори след смъртта си, той останал част от нея – от 2007 г. насам, датски кораб, носещ неговото име, патрулира водите около Гренландия.
Вижте още статии в категорията: Невъзможното оцеляване.
Оригиналната статия е дело на Lou Bodenhemier.
