Наскоро Ели Джерахова се завърна от Йордания с приз – тя е победителката при жените в дистанцията 70 км на изданието на Marathon Des Sables Jordan, провело се от 2 до 9 ноември. Мястото е червената пустиня Wadi Rum. Трасето преминава през живописни каньони и огромни дюни, скалите се извисяват на стотици метри височина, в компанията на убийствена жега и няколкосантиметрови любопитни бръмбари.
520 състезатели застават на старта, в 3 състезателни дистанции на етапния ултрамаратон: 249 на разстояние 120 км; 190 на разстояние 100 км; 81 на разстояние 70 км. Ели побеждава 54 съпернички с време 10:47:50 ч., с аванс от над 3 часа пред втората. Освен това българката е втора в общото класиране, оставяйки пред себе си само един мъж.
„Беше ужасно трудно и безумно красиво“, сподели ни Ели, а ние ѝ даваме думата да разкаже сама за всички вълнения, страхове и себенадминаване.
Коя съм аз
Винаги ме питат „Това ли е цялото ти име?“ – да, Ели от София. На тази толкова „приятна“ възраст от 44 години. Имам две дечица, момчета на 8 и 14 години, и съпруг. От около 10 години съм в сферата на дигиталния маркетинг и рекламата. Имам свой уебсайт за виртуални маратони и в същото време работя в маркетинговия отдел на български стартъп за електрически сърфове.
Кога започна бягането
Започнах да бягам преди 11 години. Стори ми се удачен начин да поддържам теглото си, по това време живеех до Южния парк. Бягането вече е част от мен, помага ми да се справям със стреса и държи живота ми в рамка. Винаги имам предстояща цел – някой маратон или да бъда по-бърза от миналия сезон, или да „навъртя“ повече километри за годината. Само няколко минути бягане с приятна аудио книга и главата ми се е „проветрила“ от всички проблеми на деня. Чувствам се силна и във форма. Помага ми да бъда организирана и да имам график за деня.
Състезания
Участвам предимно на градски маратони в Европа – Валенсия, Мадрид, Лисабон, Виена, Солун. Пътуваме цялото семейство и приятели за около 4 дни. Бягаме, разглеждаме града и се прибираме. Гордея се, че успях да „запаля“ и децата по този спорт, лека по лека, стъпка по стъпка. В България винаги участваме на Софийския маратон, Търново ултра, Бургаския маратон. Децата бягат по 5 или 10 км (по-големият ми син), аз и съпругът ми съответно на по-дългите дистанции. Миналата година за първи път участвах на триатлон в Правец. Там се класирах втора при жените на спринт дистанция. Беше ми мечта да направя триатлон. Тренирах 4 месеца плуване, за да достигна ниво и техника.
Вижте още: Beyond the Ultimate: ултрамаратоните, посветени на дивата природа
Marathon des Sables
За Marathon des Sables научих от книгата на ултрамаратонеца Краси Георгиев, „Да тичаш към себе си“. Той споменава, че участва на това състезание в Африка. В сайта видях, че имат издание в Йордания и Фуертевентура. Реших, че ще е много приключенско и красиво да бягам в червената пустиня на Йордания. Около 6 – 7 месеца се чудех дали да се запиша, тъй като цялото пътуване отнема 8 дни. Съпругът ми категорично отказа да идва с думите: „Е, това е вече откачено. Не, не искам да бягам в пустинята.“ В даден момент реших, че повече искам да го направя, отколкото ме е страх. Записах се през април 2024 г. за ноември същата година.
Планове и подготовка
През юни намерих Краси Георгиев с социалните мрежи и му писах нещо от рода: Хей, здравей. Четох книгата, отивам на Marathon des Sables. Какво можеш да ме посъветваш?“ Той ми се обади буквално след 10 минути. Даде ми доста ценни съвети по отношение на раницата, храната и ме посъветва много да си пазя краката от пясък, защото се разраняват и трябва да прекратиш участие. Последните му напътствия бяха – веднага да започвам да тренирам с раница и тя да не надвишава 6 кг. В противен случай няма да успея.
Тренирах 7 дни в седмицата. Ставах всеки ден в 6 ч. Бягане на пътека 7 – 8 км от понеделник до петък, в понеделник и сряда след бягането правех силова тренировка с тежести. Събота и неделя бягах по 12 -16 км с раницата на Витоша. Последните седмици вече започнах да се пречупвам психически и трудно издържах на този график.
Пътуването
Само месец преди събитието полетът ми до Аман беше отменен заради ситуацията в Близкия изток. Семейството ми доста се притесни, започнаха да ме увещават да се откажа. По новините постоянно гледахме репортажи за войната. Реших да не се отказвам, освен ако нещо генерално не се случи. Резервирах нови полети и продължих с подготовката.
Екипировката
Трябва да пътуваш с цялата екипировка като ръчен багаж, за да избегнеш риск от загуба на багаж и провал на участието. Най-предизвикателното след физическата подготовка е подредбата и набавянето на екипировката. Специални гети, които зашихме по продължение на цялата обувка, дехидратирана храна, най-лекият спален чувал и най-леките дрехи.
Всичко трябва да е миниатюрно и олекотено. Гледах да се придържам към съвета на Краси за 6-килограмовата раница. Постоянно слагах и махах неща от раницата. Трябва да е подредена и да знаеш всяко малко нещо къде се намира. Направих генерална грешка да не взимам надуваема постелка за сън. В пустинята спях само 2-3 часа, тъй като беше ужасно твърдо. Цялото тяло ме болеше.
Разрешени за ползване от организаторите са само определени лекарства. В пустинята има други закони, друга температура, тялото реагира по различен начин от това, което сме свикнали и трябва да се подчиниш.
Вижте още: Танц с дюните на Сахара: Венелина Емилова е единствената българка, завършила Marathon des Sables
Предстартовата треска
Пристигнах благополучно в Аман. Участниците бяха 550 от 24 държави. От тях рекорден брой жени – 56%. Знаех, че съм тренирала, идвах да се боря за подиум и за победа. Представях си как минавам финиш линията, как ми подават приза. Как казвам на децата си, че съм първа. Нямах представа колко са подготвени другите участници.
С пристигането в хотела има проверка на задължителните елементи от екипировката. Тогава, само ден преди състезанието, разкриха трасето и етапите. До последно не знаехме подробности за терена, денивелацията. Часове преди отпътуване за пустинята, в хотелската стая, от паника, започнах да добавям неща в багажа и раницата ми достигна до 8 кг.
За мен етапите бяха следните: първи ден 27 км, 980 D+; втори ден 20,3 км 388 D+; трети ден 26 km 733 D+. Имаше други участници съответно на по-дълги дистанции.
Надпреварата
В деня на състезанието тръгнахме от хотела в 4 сутринта в пълно бойно снаряжение и пътувахме 4 часа до пустинята, с 15 автобуса. В 10 ч. пристигнахме на старта. Слизайки от автобуса, бягах до стартовата линия, за да си запазя място най-отпред. Предната вечер чух един участник да казва, че е разгледал подробно маршрута и само 2 км след старта има клисура, тесен проход, през който може да се преминава само по един човек. Бях решена, че при старта трябва да взема преднина, да бъда сред първите, които ще достигнат прохода.
Тези начални 2 км бяха от най-тежките ми моменти. Бягах с пълна сила, раницата ми беше най-тежка в този момент, а слънцето вече високо. Пълен шок, от самото начало бягане в дюни.
През цялото време на подготовката се надявах, че теренът е подбран, да бъде по-каменист. Нищо такова. Меки, дълбоки дюни с фин пясък. Тялото ми не беше свикнало, движенията ми бяха грешни. Стъпвах и буквално потъвах, изразходвах тройно повече енергия от нормалното.
Откъснах се напред с група хора, около 30 души. Стигнах до прохода и отново шок – изкачване по големи камъни, подобни на морени и около 150 м денивелация за къс участък. Ако си бавен, трябва да се отдръпнеш да минат по-бързите и губиш. Преминах го. От там вече ме завладяха мисли: „Къде съм тръгнала? Аз въобще не съм подготвена, трасето е ужасно тежко.“ Започнах да мисля за отстъпление, дали да намаля скоростта или да ходя.
В даден момент се отърсих и взех командирското решение, че няма да свалям гарда, ще бягам с пълна сила без да намалявам темпото, колкото издържа. Ако се случи нещо и не мога повече, ще решавам тогава. Този първи ден беше и най-трудният ми. Изкачвайки всяка дюна, си мислиш, че след нея следва равен участък. В един момент усетих, че ръцете ми пулсират – бяха подути и отекли. На всеки пункт спирах само за няколко секунди да взема вода и да отговоря на лекарите, че съм в кондиция. Радвам се, че тогава устоях психически и не се поддадох на страха и шока. Съумявайки да задържа темпото, си извоювах преднина, която следващите етапи не можеше да бъде стопена от останалите претенденти.
Пристигнах в лагера и лежах около час. Не исках да мисля за нищо. Исках само да лежа и да не чувствам физическо напрежение. Не знаех нищо за класирането. Видях, че в лагера има около 40 човека и само няколко жени. Нямаше изнесени никакви резултати. Съвсем скоро нахлуха негативните мисли: „Боже мой, утре ме очаква същото. Как ще издържа, това е невъзможно?“ Веднага си помислих, че трябва да олекотя раницата. Ревизирах всеки елемент. С риск да изпадна в нужда на по-късен етап, изхвърлих ½ от храната, дрехи, лекарства.
Вижте още: Краси Георгиев завърши изпитанието в пустинята
Повратният момент
Вечерта лежах със свито сърце в палатката, за това което ме очаква на другия ден и тогава дойдоха 3-ма мъже от организаторите. Търсеха номер 531. Аз отворих ципа на палатката и си показах главата, а единият каза: You – top elite runner, you are in top 50. Tomorrow start one hour later. Now sleep.
Това беше точката ми на пречупване, повярвах си. На следващия ден излязох с усмивка и бягах още по-добре.
Вторият и третият етап преминавах през най-красивите местности на Уади Рум. Високи, отвесни скали се издигат стотици метри над теб. Масиви с интересна структура, причудливи форми и необичайни цветове. На разсъмване, пустинята е в най-нежният розовеникав цвят. Гледките са толкова нереални, че съзнанието ти трудно ги възприема. Гледах и се благодарях, че имам привилегията да съм на това място.
Организацията
Имаше около 60 души екип от организаторите. 15 от тях бяха медицински лица. Имаше още около 10 бедуини. Благодариха, че сме дошли в този труден за Йордания момент, туризмът в тази част на света буквално е съсипан. Казаха, че организацията е била много голямо предизвикателство и в началото е било немислимо за тях да поемат отговорност за 600 души в пустинята.
По време на състезанието много от участниците, включително и аз, оставахме сами в пустинята за няколко километра. Не може да си в група постоянно. Всеки се движи с различна скорост. Буквално си сам в пустинята. В този момент от дюните винаги се задаваше джип с 2-3 души вътре от екипа. Минават покрай теб, вдигат палец. Ти трябва да отговориш със същия знак, ако си добре. Имаше джипове и на йорданската полиция на места. Не съм се чувствала застрашена от нищо.
След втория ден изгубих нокът на крака. Опасявах се, че третия ден няма да мога да бягам. От екипа ми оказаха помощ и за последния етап нямах болки. Тогава вече знаех, че водя в класирането. Отново бягах с пълна сила, но много внимавах. Не исках нещо в последния момент да ме провали.
Феърплеят
Когато задминавах някой участник, винаги викаха след мен „Allez, Eli, courage Eli“ “Go Eli”.
Сред участниците имаше много положителна енергия и подкрепа. Когато поведох в класирането, всички научиха името ми и ме насърчаваха и подкрепяха. Хората от палатките до мен постоянно ме прегръщаха и ми казваха, че ми се възхищават. Чух един човек да се хвали, че е стоял до мен в автобуса. Не съм срещала толкова положителна енергия и подкрепа никога до сега. Вече имаме група и си контактувам с хора от Хонг Конг, ЮАР, Дания, Полша, Франция, Испания. Наричаха ме “Our Winner”. По време на награждаването всички 550 човека викаха, аплодираха и станаха на крака. В тази зала имаше само победители.
Истинското съревнование и борба беше с нашите собствени страхове и съмнения. Всички победихме. Успеха си посвещавам на синовете си Боян и Валери, и се надявам това да бъде вдъхновение за тях.
