Роден в Панагюрище през 1879 г., в семейството на опълченец, Павел Делирадев е ярка фигура – учител, революционер (секретар на четата на Яне Сандански през 1907 г.), редактор и учен, един от основателите на пещерното дело и един от най-дейните организатори на туризма в България.
Павел Делирадев и Пейо Пеев, водят група софийски туристи на 8 април 1923 г., с които правят първото масово зимно изкачване на Мусала. Той е и първият планинар, който през 1933 г. (когато е на 54 години) изминава билото на Стара планина по маршрута Ком – Емине за тридесет дни, докато прави редица важни изследвания.
Безспорни са неговите заслуги за възраждането на българския туризъм, за които доц. Сандю Бешев разказва в материала: Павел Делирадев: Възродителят на българския туризъм. А сега ние искаме да ви представим част от неговото безценно творчество – очеркът „По хижите на Витоша“, от 1946 г.
* * *
Предвижданията на великия пътешественик (Ами Буе) се сбъднаха. Вместо мечтаната единична хижа или хотел, по Витоша има вече десетки такива, които дават подслон на хиляди и хиляди поклонници на каменната хубавица.
Починът за изграждане на първата туристическа хижа на Витоша е взет през май 1904 г. и на 6 август с подобаваща тържественост е поставен основният ѝ камък над Капаклиевец, до вододела между реките Драгалевска, Боянска и Янчева, на около 2000 м надморска височина. Но на тази точка замръзна. Чак след приключване с голямата война (1914 – 1918 г.), започва нов подем в туристическото движение и въпросът за постройката на хижата изпъква отново като належаща нужда. В това време туристическият дом в Търново, започнат преди войната, бе доизкаран в 1922 г. През същата година се изгради и първата планинска хижа в Рила планина – „Скакавица“ – дело на дупнишките туристи. Същата година започна постройката и на витошката хижа Алеко. И занизаха се хижа след хижа.
Преди построяването на хижите, при няколкодневни излети се спеше на открито край огън, под палатки или в набързо струпани колибки. При лошо време и особено зиме обаче, спането на открито е невъзможно и опасно за здравето. Но тъй като зимното излетуване на Витоша започна преди изграждането на хижите, често сме използвали така нареченото Каменно здание, което обслужва витошкото водоснабдяване, или пък говедарските колиби. Такива се правеха и от самите туристи. И тъкмо зимният туризъм постави още по-настойчиво, направи „актуален“ въпроса за планинските хижи. Последните дойдоха да задоволят вече назрели планинаро-туристически нужди.
За един-два-три деня, според туристическите пориви и възможности на нашите читатели, нека обходим тези орлови гнезда в нашата гиздава планина.
Тръгваме към х. „Алеко“.
Най-близкият и най-удобният път е през Драгалевци. Типично софийско село, макар и твърде загрозено от „модерните“ градски постройки. Разположено е на голям наносен конус или къжел, създаден през хилядолетия от едноименната река. Средната му надморска височина е около 750 м. По-рано селото е било по-долу в полето, при така наречения Рустемов кладенец. Но поради золумите на башибозуците, пък и на редовната турска войска, селяните полека-лека взели да напускат старите си огнища и да се поселват по-високо в планинските поли и така било заселено днешното село под старото име.
Добър народ. Сами обичат да се хвалят, че не приличат на боянчане и горнобанчене, но си попийват като тях.
Тесните и криви селски улички са превърнати в „булеварди“. Вървим нагоре край реката с нейните романтични едно време, а сега вече запустели воденички. И тук е плъзнала Голяма София.
Вижте още: Алековото изкачване на Черни връх – начало на организирания туризъм в България
Минаваме моста и по един кръшен завой изкачваме на малка равнинка, на която е кацнал историческият драгалевски манастир „Св. Богородица“, също много пострадал от „модерните“ сгради на летовници.
Малката похлупена църквица, високомерно поглеждана от минувачите, е един от редките оцелели исторически и художествени паметници, които ни свързват с Второто българско царство. Манастирът е построен и уреден от цар Иван Александър, ала точната дата не е известна. След поделянето на държавата между двамата му сина, изпърво манастирът попаднал във владенията на Иван Срацимир, а по-късно (1370 г.) в пределите на Шишмановото царство. Види се по този случай Иван Шишман е дарувал манастира с грамота, нарочно съставена за него. Но скоро след това Софийско (1382 г.) попада под османска власт и манастирът пострадал и заглъхнал около стотина години. Едва в 1476 г. той е отново възобновен от софийския болярин Радослав Мавър. Оттогава са запазени три надписа и стенописът, в реда на който са и образите на Радославовото семейство. В този смисъл манастирската църква е ценен документ за развитието на българската живопис и нейната история. От манастира нагоре шосето прави няколко завоя, за да намали големия наклон, а нашата пътека след коритото на Драгалевската река, като се прехвърля на десния бряг, минава край хубавия извор Лява бара. Общото планинско рамо на реката е заето от старите твърдини Горно градище и Долно градище. Следите от крепостите са отдавна заличени, ала имената им са ги надживели и служат като извор за проучването на нашата историческа география, а заедно с това и на нашата история.
Със зигзаги се издигаме все нагоре и стигаме шосето, което също от реката се е устремило към същия склон, наричан с общото име Голи рид.
Вижте още: Страници отъ миналото: Народни поверия за рилските езера (1941 г.)
Ето ни пред хижичката на общоизвестния на туристите бай Кръстьо (по името на заслона на бай Кръстьо, който вече не съществува; сега така се нарича целият район около горната лифтова станция на първата въжена линия). По едно време той бе домакин на хижа „Алеко“ и така се сроди с Витоша, че не му се иска да слезе в мъгливото поле и задушния град. Издействал си позволение да построи малката си хижичка, която предоставя на разположение на излетниците. Чорбица ще свари, яхнийка ще сготви, чаец ще приготви, но бай Кръстьо ще намери с какво да нагости или да стопли измръзналите си гости.
– Ако аз бях тук, нямаше да загинат двете момиченца, сгушени ей там в храстите под нас! – често се вайка сърдечният бай Кръстьо.
Тръгваме нагоре по шосето или по пряката пътека.
Повей от боров аромат, който се излъчва от младата борова гора. Софийските туристи имат и тази голяма културна заслуга, че повдигнаха въпроса за залесяването на Витоша. И не се задоволиха само с „повдигането на въпроса“, както често се прави у нас, а преминаха и към неговото удовлетворяване – залесяване. Добрият почин и твърдата воля бяха най-после оценени по достойнство и горската власт взе върху си своята собствена задача: залесяването на Витоша стана държавна грижа и само така то ще може да се осъществи.
Минаваме край Вълчата скала, вървището на вълците, когато им се наложи „евакуация“. Под нас остават Алековите водопади и Желязната врата. По шосето има два малки туристически заслона – спасителни домове при лошо време.
Под Вълча скала е Сергиевото кладенче, наречено по името на починалия на Витоша секретар на „Алеко“ Георги Сергиев (29 юни 1923 г,). По-горе е Алековото кладенче, а над него са Сините скали. Над тях е Петров гроб. На път за недоправената още хижа „Алеко“ загина той в една свирепа снежна буря на 23 декември 1923 г.(Петър Димитров – Петрето). Открит бе едва след разтопяването на снеговете и погребан на това свидно място. Млади и стари хвърлят върху гроба му китки от планинските цветя, които той тъй много обичаше през своя не твърде радостен живот. Петрето намери своя гроб сред бурната природа и заклопи очи като безкористен идеалист и скромен борец за общочовешко братство. И свобода…
Ето и хижа „Алеко“, забулена от вечнозелените листа на стара самородна борова гора, подсилена и разширена с млади насаждения.
Местността е известна под името Дервишка бачия, част от голямо пасище, по-рано владение на панагюрските скотовъди Хаджияновци, които го препродали на Стамболов и Греков, а последният преотстъпил своя дял на Иван Ев. Гешев. По закона за пасищата (яйлаци) държавата го отчужди, но съдебните разправии още продължават.
Това е първата туристическа хижа на Витоша, строена от първото българско туристическо дружество „Алеко“. Постройката продължи три лета – 1922, 1923 и 1924 г. През последната строителна година бе привършена и осветена с подобаващо планинарско тържество. През целия период на хижестроенето пишещият бе председател на клона и на строителната комисия. През това време на мен се падна да се изкача на хижата 99 пъти, и то най-често с различни строителни материали в раницата. Броих изкачванията не от туристическа суетност, а от статистически подбуди: да се види какви усилия са необходими за изграждането на една високопланинска хижа без предприемачи.
Вижте още: Преди 100 години: построяването на хижите на Витоша
Скоро хижата се оказа съвсем недостатъчна за големия наплив от членове и гости, затова през 1934 г. започна изпълнението на големия план за разширението ѝ и през следващата година бе завършена западната част от хижата. Изградено бе и отделно помещение върху 261 м2. Има 25 легла и нарове за 130 души, а при нужда се сместват и двойно повече.
Надморската ѝ височина е 1735 м. Най-добър подстъп е за излетуване до Резньовете и Черни връх.
Пътищата към Черни връх, хижите „Кумата“ и „Селимица“, а чрез тях и към другите хижи са маркирани. През така наречената „забранена зона“ минаването трябва да стане точно по обозначения път и да се пази най-голяма чистота, тъй като с това е свързано общественото здраве.
Най-често се преспива на хижа „Алеко“ и сутринта рано се поема стръмната пътечка към Малкия Резен, що е надвесил каменното си чело над хижата и като че ли я заплашва ежеминутно да я залее със своите каменни реки.
Минаваме край клеково дърво – голяма рядкост за витошката висша растителност. Гнезда от този изроден обитател на високите планини се срещат само тук-там по Витоша. Казват, че в миналото Витоша била доста богата с тази борова природа и че пастирите с палежи я унищожили, за да разширят кръга на пасищата.
Прехвърляме Малкия Резен, надзъртаме улея с голямата преспа, на която софиянци понякога се любуват отдалече до новите снегове, покатерваме се по скалите на Големия Резен и устремяваме погледа си на югозапад към витошкия първенец, буреносния Черни връх.
Сега всред сиенитните грамадаци надзърта масивна сграда, олтар на българската теоретическа и приложна климатология. Това е метеорологическата наблюдателница, издигната през 1934 г. с дейното участие на туристите. Като благодарност за тези услуги, станцията е отделила една широка стая за излетниците. При лошо време ще се приберем вътре да пием по един ароматен чай. Било е и пак ще бъде!
Вижте още: Заслон „Черни връх“
Тук сме на 2286 м над морето и 1730 м над София. Ненагледни картини на вси страни, близки и далечни.
От векове, още от римско време Витоша е водоснабдителница на София. Чак когато нарастващата ежегодно столица почувства водния глад, бяха подирени услугите на многоводната Рила планина. Но и сега водата на Витоша е добър принос. От Витоша се водоснабдява от няколко години и бившата столица на Кракра, а сега богатият извор на черното злато – Перник. Затова старото шетане по високите дялове на Витоша е ограничено за излетниците. И Черни връх е точно по средата на двете зони.
Затова тръгваме по маркираната пътека за х. „Еделвайс“. Спускаме се на югозапад от върха под неговото каменисто ребро Балабаница, и спадаме в седловината Самара.
Поемаме нагоре по широкия гръб на вр. Селимица и стигаме Мачовото пасище, където над боровата гора стърчи китна хижа с името на любимото на туристите цветенце еделвайс. И тук нашите панагюрски скотовъдци са оставили имената си за исторически спомени. Маджеви и Ланджеви са владеели околните пасища. Хижа „Еделвайс“ е построена през 1934 г. от едноименното дружество в София. Нарове за 50 души. Обширни изгледи към Рила, Осогово и планините на Краище с китния Руй и спретнатата Момина могила.
Надморската ѝ височина е 1850 м. (всъщност е 1771 м.)
От х. „Еделвайс“ се спускаме право на запад по голите и каменисти склонове на Витоша.
Над нас е вр. Селимица, а долу в подножието му едноименната хижа „Селимица“, строително дело на пернишките туристи. Посетителите ѝ от София са твърде много.
Разполага с нарове за около 50 души гости.
Надморската ѝ височина е 1305 м.
Под хижата, на мястото на стара витошка крепост, наричана и досега Градището, е издигнато летовищното здание на мина Перник, а под него е старинният манастир „Св. Никола“. Най-близката гара за връщане до София и Перник е Драгичево, ала нашата работа не е привършена и затова се сбогуваме с винаги гостоприемните пернишки туристи и поемаме пътя си през каменните реки при изворите на Рударщица за дръзката чука Острица, надигаща се 400 м над х. „Селимица“. Зад нея тече Мърчаевската вада, която носи бистрите и студени води на Трите кладенци от водоема на Владайската река и ги прехвърля в Мърчаево. Напоследък край тази вада възникна спретнатата хижичка „Острица“, направена по почин на енергичните пернишки туристи. (Хижа Острица изгоря през 1966 г.)
Минаваме през красиви поляни, забулени от смърчова гора; тя преди няколко години попадна под ударите на страшна буря, която народът ни нарича „горолом“. Сума дървета бяха поломени в пространството между трите хижи „Острица“, „Еделвайс“ и „Фонфон“. (Такъв горолом връхлетя в този район и през 1956 г.) От лявата страна ни остава стъпаловидният Владайски Черен връх, а ние се спускаме в долинката между същия връх и Даутица, най-често наричана Златните мостове. Приказва се, че тъдява някога се добивало злато – водно или промивно злато. Но рударските вади и купищата сгурия ни показват, че сме в една от областите на витошкия железодобив, една планинска индустрия може би още от траките, а изчезнала около нашето Освобождение.
Китна и свежа долинка, заветна и добре облъчена. Най-често тук почивахме при завръщането си от Черни връх или пък нощувахме на път за първенеца. И взеха да никнат колибка след колибка, докато излетната група „Фонфон“ построи малката си хижичка, а след това и новата си масивна двуетажна хижа. Самото име „Фонфон“ е една безсмислица, наложена от другарските закачки. В замяна на това хижата е добре обзаведена и гостоприемна. Лекодостъпна – от Княжево е само на 2 – 3 часа път, и много удобна за семейни излети с жени и деца. Чай, пък и друга топла храна се намираше винаги. Около „Фонфон“ са малките хижички на излетните групи „Св. Иван Кукузел“, „Кукуряк“ и др. (Хижа „Фонфон“ изгоря и сега предстои изграждането ѝ наново. Около тази хижа се намират много малки, но модерни ведомствени хижи.)
Оттук трябва да направим малко отклонение от прекия път на Княжево, за да се изкачим към връх Черната скала или Боерица, за да посетим хижата на младите туристи от Софийския клон „Витоша“ от бившия Юношески туристически съюз.
Масивна сграда, издигната на романтична полянка, закътана от хубава смърчова гора. Бистър поток шурти край нея и освежава и въздух, и хора. Същински пчелен кошер през време на цветобер. Тук излетниците са предимно млади, които са наследили хижата като дар от по-старото поколение, отдавна възмъжало и подтиснато от грижите на живота. Така ще се нареждат поколение след поколение, за да се възхищават от вечно младата природа и на хубавото дело на своите братя, бащи и деди. Ще остарее и хижата, но нейните посетители ще бъдат все тъй млади и самонадеяни момци и девойки.
И в тая хижа могат спокойно да нощуват стотина души.
Обноските между младите са свободни, но чинни, както и всичко сред майката природа. Пихме по един планински чай и продължихме из сенчестия път към лесовъдния дом „Боерица“. Наоколо разсадник на борчета. Хубаво планинско, в готически стил помещение на лесовъда и прислугата, които подеха от ръцете на туристите залесяването на Витоша (Постройката е предадена на ГС на БТС и е част от комплекса „Планинарска песен“. Тук са изградени още хижа „Боерица“ и почивният дом на СНС.). И с право се възхищават от плодовете на своя труд. Тук вече „горският“ съдействува на природата, влязъл в истинската си роля.
Над нас примамливо поглежда Черната скала, една от най-дръзките и най-красивите чуки на Витоша. И ние съкращаваме пътя си към нея. От нейната челна скала, на която има място само за няколко души, се разкриват дивни гледки. Особено привечер. Казват, че старото ѝ име било Боерица.
Под нас е Каменното здание, а малко по-долу от него се издигат туристическите домове на финансовите и на банковите служещи, на железничарите и на общинските служещи (Хижите „Бор“, „Тинтява“, „Родина“ и „Средец“). Те са работени в размерите на планинските хотели в чужбина, само че не са частно, а колективно владение на организацията. Докато другите туристически хижи са изцяло дело на самопочин, самодейност и саможертва, на творчески пориви, в тези големи домове прякото или косвеното участие на държавните и обществените учреждения е очевидно. Затова и вътрешната уредба в тях е повече хотелска, отколкото хижна. Тези домове засилиха и употребата на спиртните напитки в планината, бодливи тръни в хубавия венец на планинарски добродетели. Ще се рече: въпроси на личен вкус. Към което може да се добави: и такива на социално и здравно възпитание. Затова и последният туристически конгрес отново забрани пиенето на спиртни напитки в хижите.
Вижте още: От архива: ПРАВИЛНИК за вътрешния ред на туристическите хижи от 1950 г.
Под хубавите хижи на държавните и общинските служители са сгушени малките хижички „Момина скала“ и „Камен дел“. Хубави местни имена от витошки именослов. Момина скала е дръзката чука при устието на Боянската река със следи от старинна кула. А Камен дел се нарича красивият връх над хижичката, що изпъква на първия план на витошките висини.
От х. „Момина скала“ спускането към София може да стане из Боянската река, като се мине край живописния водопад, тъй възторжено описан от Вазов, а също и край Момина скала, по каменното чело на която витае тъжна легенда. Но задачата на този излет не е още привършена.
Зад нас е Тодевата мандра. Обслужваше едно време стадата на скотовъдеца Методий Тодев, а сега е превърната в малка хижичка за денуване на туристите. И тук често ще намерите фасул чорба или някоя по домашному сготвена яхния. (На това място сега се издига хижа „Септември“)
До хижичката клокочи чешма със студена и бистра като сълза витошка вода.
Не минали и един километър надолу между нови борови насаждения, храстови горички и полянки, и ето ни при последната хижа на нашия криволичен път за обикаляне на хижните поселения на нашата каменна хубавица Витоша.
Това е малката хижа „Планинец“. Първоначално това бе само една отделна стаичка на малка туристическа излетна група, която бе принудена да преотстъпи своите права на д-во „Планинец“. Станала дружествено притежание, хижата бе разширена и приспособена единствено за нощувка на туристите. В празник, както и по другите хижи, се готви топла храна, а чай се намира винаги. Помещението е под режима на една постоянна влага, срещу която управлението на клона води усилена, но винаги безуспешна борба. Природните закони са понякога много капризни. Тук като че имаме игра на закона за скачените съдове. Навярно ще трябва надвесният над хижата скат да се прокопае още по-широко, че отцеждащата се от него вода да не възлита върху хижата.
Пихме и тук един чай, платихме си данъка за „денувката“ (В миналото се плащаше такса за денуване в хижата) и като че ли с освободен от гърба си товар поехме обратния път за София. За два дни обиколихме всички хижи по Витоша, въздигнати през последните две десетилетия. Вървим и се възхищаваме от видяното, което е малка частичка от големите творчески постижения на българските туристи. Парите са събирани лев по лев, тухлите са носени тухла по тухла. Съдействието от страна на държавата, много щедра към други организации, в тази област е било до Девети септември много слабо.
Голямо удобство са хижите за излетуването. Това са истински спасителни домове в планината! Без тях зимният туризъм и скиорството току-речи са немислими. В х. „Алеко“ хубаво преспахме. Щеше ми се да преспим още една вечер на хижа, но работата ни чака.
Княжево. Трамвайната спирка. Блъскане за място.
Градът хвърля върху ни плащеницата на всекидневието.
- Коментарите в скоби, в италик и подчертани, са направени от редактора на изданието от 1989 година.
- източник: alexontop.wordpress.com
