Авторски текст от конкурса „Разкажи твоята история“:
Казват, че на всеки от нас „му е хвърлен пъпа някъде“. Следвайки обичая, моят са го дали на брат ми, за да го занесе в училище. И доколкото си познавам човека, вероятно изобщо не е стигнал дотам. Или го е изгубил някъде по пътя. Което пък обяснява защо „по пътя“ е любимото ми житейско състояние. Без значение на посоката. А дали защото съм късметлия, понякога съдбата случва и някоя от дълго отлаганите ми мечти.
В случая, на момента и без колебание осребрявам получения от нея дар под формата на достатъчно свободно време и налични парични средства, много полезна, но рядко срещана при офисните трудови хора комбинация. И се впускам в самостоятелно петседмично преоткриване на Империята на Инките. Конкретно Перу, Боливия и Северно Чили.
Трета седмица от скитането ми. Пристигам рано сутринта в Ла Пас (или Nuestra Señora de La Paz, Нашата Дама на Мира, както е пълното испанско наименование на столицата на Боливия). Фактическата столица, конституционната е Сукре, за тези, които не го знаят. Е, доскоро и аз не го знаех. Не ми се спи, успял съм да подремна в изненадващо комфортния нощен автобус от Уини. А и не искам да губя време, имам само един ден за доразглеждане, преди да потегля обратно към Перу.
Вече съм посетил града преди седмица, на път за Салар де Уини и Чили. Успял съм да го сканирам отвисоко, обикаляйки чрез живописната и много удобна система от алпийски лифтове Teleferico, която съставлява основния градски транспорт тук. А също и да се помотая из централната част, недотам умело съчетаваща исторически площади, дворци и катедрали в колониален стил, стръмни тесни улички с магазинчета за сувенири и кафенета, с безлично грозновати стъклено- бетонни сгради, част от тях силно напомнящи на построените у нас през развития соц модернизми, забучени около централните градски артерии. И да разгледам основните забележителности в т.ч. площадката Killi Killi, известна с панорамната гледка към града и към белеещия се в далечината шестхилядник Illimani. И задължителния, но малко разочароващ Пазар на вещиците.
Хвърлям голямата раница в хостела и нарамил по- малката, се насочвам към близкото кафене за закуска. Със самочувствието на човек, който се чувства като у дома си във всеки град, в който е пребивавал поне един ден, решавам днес да поразширя периметъра. Не, че възлагам кой знае какви надежди на лутането между недовършените сгради от червени тухли, масово съставляващи градската среда извън центъра, но времето трябва да бъде оползотворено. Отдавна съм стигнал до извода, че стойностното във всяко едно пътешествие е не толкова обикалянето из известните музеи, които трудно могат да бъдат пълноценно разгледани и възприети за краткия период от време, с който обикновено разполагам, а по-скоро опознаването на страната, преживяванията и личния контакт с хората.
За десетината дни, прекарани в Боливия, съм останал с впечатлението, че боливийците са много любезни и добронамерени към чужденците, особено ако си плащат съвестно, по възможност в щатски долари. Освен това се чувствам във форма, вече съм прекарал 20- на дни в Южна Америка на около и над 4000 метра надморска височина и тези 3800 м., на които се намира Ла Пас, изобщо не ме притесняват. И пропускам само една дребна подробност. Намирам се в голям град, в най- бедната южноамериканска страна, където шматкащ се безцелно и извън традиционните туристически маршрути бледолик и русоляв чужденец, който не е част от организирана група, се набива на очи. И може да бъде потенциална мишена.
Събота е, пазарен ден и всяка уличка от широкия център на Ла Пас представлява шпалир от щандове и сергии. Усещането е, че в хаотичния алъш вериш се изсипало и участва цялото население на региона, като не съм сигурен кои са повече, продавачите или купувачите. Трудно си пробивам път сред местните през задръстените улици, зяпам отрупаните с азиатски боклуци сергии, дивя се на разнообразието от плодове и зеленчуци и се чудя от какво се е състояла потребителската кошница на средния европеец, преди Колумб да тръгне на пазар за боб, царевица, краставици, домати, картофи, тиквички и прочие хранителни продукти от първа необходимост. Е, да, и за злато също.
Неусетно се отдалечавам от центъра. И уж съм спокоен, но периодично опипвам предния джоб на джинсите, в който се намират портфейла с кредитната карта и личните ми финанси за непосредствени нужди. От време на време проверявам и ципа на раницата, в която съхранявам скъпоценния европейски паспорт и частния ми финансов резерв, възлизащ на 1000 долара в брой. Доста сериозна сума за тези места, но и задължителна за неколкодневно пребиваване в страна, в която дори входната виза се плаща на границата кеш. За което не получаваш никакъв документ от униформените гранични служители, което пък е предмет на друга драматична история.
По някое време губя ориентация в претъпканите и еднакво изглеждащи улички. И осъзнавам, че от близо час не съм срещал бял човек. Не, че изглежда да е проблем. Градът е разположен в каньон, издълбан от река Choqueyapu и има ясно изразена форма на изкривена лодка, като централната част му се намира в най- ниската част, на дъното. Необходимо е само да тръгна надолу. Това и правя, придвижвам се леко по диагонал и след около половин час се озовавам до горната станция на един от лифтовете и в близост до автогарата.
Вече съм на познато място, напълно спокоен и сe каня да се насоча към центъра, когато към мен се запътва нисък и тантурест човечец, в традиционно местно облекло. Прилича на типичен селяндур, попаднал по принуда в голям град, леко смотан и неориентиран. Не говоря испански и от пороя думи, с който ме засипва, успявам да вържа само …търся…. гарата….влак….. Абе, тоя нормален ли е, при толкова местни аз ли съм най- подходящия човек, от когото да получи информация. Е, може просто да си е смотаничък, той така си и изглежда. Соча посоката, в която се намира гарата и тръгвам да пресичам кръговото, операция, която в шантавия трафик на Ла Пас изисква повишено внимание и очевидно е ангажирала целия ми интелектуален потенциал. Иначе, още тук трябва да ми примигне лампичката, че нещо не е наред. Но, едно е, когато анализираш постфактум, удобно разположен на дивана в хола си, след като си наясно с последствията и си коментирал ситуацията с местните. И съвсем друго, когато си просто един неориентиран самонадеян гринго, сам на улицата в големия южноамерикански град.
Вече съм на другия тротоар, когато с твърда крачка към мен се насочва друг господин. Доста по- различен от типичния боливиец, среден ръст т.е. висок за местните стандарти, сравнително светъл, прошарена коса, строен и представителен. Облечен с джинси и бяла поло тениска, с някаква шарена емблема на джоба. Представя се като офицер от имиграционна полиция и с тон на човек, свикнал да изисква, настоява да види документите ни за самоличност. Чак сега забелязвам, че туткавият дебеланко- търсач на гарата, е на не повече от два метра от мен. Странно, аз съм го упътил в противоположната посока. Наивно решавам, че може би не ме е разбрал. И без това не изглежда много акълия. Тук вече лампичката трябваше да присветва, че да се включи и аларма. Ама, голям съм гринго, наистина.
Нащрек съм, разбира се. Английският на полицая е доста добър, още нещо нетипично за местен, но не разбирам нищо от документа, с който се легитимира, може да е карта за градския транспорт или за работнически стол. Освен това, прилича на полицай, но не носи характерната за страната зелена униформа и това ме кара да се усъмня. Още по притеснителното е, че от досегашния ми сблъсък с униформените служители по границата съм стигнал до извода, че разликата в манталитета между част от тях и предприемчивите им събратя извън закона може да бъде доста тънка. И не съм сигурен на кого е за предпочитане да попаднеш.
Тантурестият смотльо започва да хленчи и от мрънкането му схващам само, че е от Перу и че търси гарата. Подава с готовност личната си карта на полицая, който я оглежда внимателно. И я прибира в джоба си. Мой ред е. Това е първото ми соло пътешествие в страна от третия свят, но дори и аз знам, че документ за самоличност не се дава на улицата. На никого, при никави обстоятелства. Би трябвало да имам цветно ксерокопие в мен, което да показвам при нужда. Обаче нямам. Разбира се, полицай или не, нямам никакво намерение да му дам паспорта си. Но, не е и добра идея да рискувам с директна конфронтация. Не ми се мисли какво може да ми се случи, ако се окаже истински полицай и се озова в боливийски участък, с обвинение в съпротива на служител на реда. Да не говорим какво биха могли да ми подхвърлят там. Положението се усложнява и от факта, че в Боливия и Перу България няма посолство, следователно няма и на кого и да разчитам при проблеми. По същата причина не мога и да рискувам да остана без паспорт, господин Никой от Никъде в Южна Америка. При мисълта за това ме избива пот. Май съм гледал твърде много филми.
Обаче, филмиран или не, знам че европейските паспорти са много ценени сред крими средите в страна, втория по големина производител на кокаин в света. Вадя моя и го показвам от разстояние. Полицаят се навежда да го огледа и с неочаквана сръчност ми го издърпва от ръцете. И се обръща. Ако досега съм бил притеснен, сега вече съм ужасен. Забравям всяка предпазливост, хващам го за рамото, обръщам го към мен и си грабвам паспорта обратно. Изненадан е, и е бесен: „Оказвате съпротива. Аз съм служител на реда и имам право да проверя документите и багажа ви. Може да пренасяте кокаин“. Отговарям, че на улицата няма да позволя да ми проверява каквото и да било. „Добре, след като се съпротивлявате, отиваме в имигрантския офис“.
Спира с „полицейската“ си карта първия преминаващ автомобил, нарежда ни да се качваме, сяда до шофьора и дава някакъв адрес. И тук поемам доста глупав и необмислен риск. Не, че имам много време за мислене. Оглеждам се, не виждам униформени полицаи наоколо. Пешеходците ни подминават, все едно се случва нещо нормално. Качвам се и сядам зад него, от страната на тротоара. До мен на задната седалка се настанява „перуанеца“. Този поне изглежда толкова жалък, че се надявам да успея да го изритам от колата, ако се стигне дотам.
Съмненията ми се засилват, когато вместо надолу, към центъра на Ла Пас, автомобилът се насочва в посока към хълмовете, очевидно извън града. Вече съм напълно сдухан, но мисля трескаво и се опитвам да изглеждам спокоен. Единствената ми надежда е, че покрай пазарния ден градът е претъпкан, трафикът е невъзможен, а кръстовищата, които ежедневно са нормално задръстени, днес са почти непроходими. Разбира се, никой тук не обръща внимание на светофарите, но се надявам да спрем поне няколко пъти в задръстване. И да сляза в движение, ако се наложи.
„Полицаят“ иска раницата на „перуанеца“, който му я подава с показна готовност. Следва още по- показно претърсване с вадене на вещи и пари и мърморене „ето на, няма нищо, само пари и дрехи, няма наркотици, всичко наред.“ Настоява да обискира и моята раница. Отказвам. Започва пак с „аз съм полицай и имам право“. Вече съм почти сигурен що за полицай е тоя, вероятно схемата е да му дам раницата си и той да скочи на първото кръстовище. И разбира се, шофьорът и „перуанецът“ ще твърдят, че не го познават. Вероятно си имам работа с трио обирджии (включително и шофьора на автомобила) и предвид насочилата се извън града кола, въпросът е доколко е вероятно да решат, че си струва да прибегнат и до насилие. Все пак са трима. За да ги убедя, че нямам нищо ценно, което да оправдае усилията им, разкопчавам ципа и показвам от задната седалка съдържанието на раницата, само една ветровка. Парите са в защитен с втори цип вътрешен джоб, който не се вижда. Отново настоява да му дам раницата. И отново твърдо отказвам. Знам, че мога да разчитам само на себе си и се опитвам се да се държа уверено, не като жертва, а като човек, който контролира положението и ще се брани докрай. Въпреки че отвътре съм започнал „да пълня гащите“ от страх.
Вежливо го уведомявам, че ако до две пресечки не сме стигнали имиграционния офис, ще скоча в движение и ще започна да крещя. Дали защото ситуацията е патова или защото е решил, че плячката не си струва риска и вероятната съпротива, „полицаят“ нарежда на шофьора да спре до тротоара, за да слезе „сеньора“.
Слизам невярващ и с разтреперани крака се понасям към хостела, като непрекъснато се оглеждам назад. Все още разтърсен от стреса, на рецепцията описвам ситуацията и питам как изглеждат боливийските имиграционни полицаи. Отговорът на служителя ме довършва: „Господине, в Боливия няма цивилни полицаи, тук всеки бандит се прави на полицай. За съжаление сте извадили късата клечка и сте попаднали на обирджии.“ Какви актьори само?! Качвам се в стаята. Още няма обяд, но веднага се възползвам от закупените в движение три бири, една след друга. През пет минути вадя паспорта си, разглеждам го и го прибирам. Не е завярване, но съм се отървал без загуби. След час се събирам и продължавам разходката си из града. Иначе, няма да събера смелост да изляза изобщо. Няма лош урок, но има неприятни и болезнени уроци. Този ще го запомня.
За съжаление, с тази случка и с перипетиите при двете ми влизания в страната, красива страна като Боливия остави в мен горчивина. Към управляващите, към държавните служители и към полицаите които по същото време бяха събрани накуп на парад в центъра на града и наоколо нямаше кьорав служител на реда. Разбира се, подобни случки не трябва да ни спират да пътешестваме, важното е да сме внимателни и да спазваме основните правила. И да следваме мечтите си, защото иначе ще ги сбъдва някой друг. Но, ние няма да присъстваме.
Виж всички участници в Конкурса!
Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:
