С историята ми ще пребродим билото на Стара планина пеш, ще намерим един четирикрак спътник, ще изпълним една от мечтите на Щастливеца и ще запалим пламъка на туризма у поне още 900 човека.
Всичко започна през есента на 2017 г., когато попаднах на статия за Ком-Емине и обстойното описание на маршрута, събрано в един пътеводител. Още на следващия ден си го поръчах и започнах да прелиствам страниците му със захлас. Тогава все още нямах нито една туристическа раница, обувки и каквато и да е планинска екипировка.
От около година бях започнал да бягам сравнително редовно, дори и през пролетта участвах на първото си планинско бягане в Сливен на 32 км, което се зарекох да ми е последното, след като пресякох финала! Така до зимата на 2019 г. участвах на още няколко планински и шосейни бягания и се запознах с Христо Боев и Николай Станев.
В една зимна нощ направихме сбирка в местно заведение, за да планираме най-дългото ни приключение през лятото на 2020г – 600км по билото на Балкана. Всеки започна да се подготвя физически, да набавя екипировка, Христо се зае с логистиката,
като най-опитен от нас. Удари ни пандемията, направихме 2 тренировъчни прехода, за тестване на екипировката, опъване на палатки, тъй де, решили сме се на всяка цена да тръгнем – въпреки локдауни и ограничения.
Дойде 18.07.2020 г. и нашият верен другар Даниел Иванов ни стовари на Петрохан , връчи ни по едно шише ракия, което да сложим във вече 15 килограмовите раници и като шерпи закрачихме към връх Ком, в дъждовната утрин.
Приключението за мен приключи на 9-тия ден при гара Кръстец, заради отложена командировка от пролетта, покрай пандемията. Изпратих с поглед съратниците и, гледайки ги как пресичат линиите и се скриват в гората, си обещах следващото лято да стигна до заветната цел.
Дойде пролетта на 2021г. Стана ясно, че за моите приятели Е3 е само един хубав спомен и нямат времето и мотивацията да го повторят толкова скоро отново. Ясно е, сам ще съм. Планирах да направя частично Е4 – петте планини в началото на юли, че да събера смелост за солово придвижване, и да понатрупам километри в планината. И така дойде сутринта на 27.07.2021г. и след дълго пътуване вечерта бях в хижа Ком
(нова). Планирах не само да стигна до Емине, но и да го направя за 12 дни,
като ми се падаха средно по 50км на ден.
Първият ден мина отлично и завърши с чаша малиново вино, нови приятели и изпрани дрехи в хижа Тръстеная. На другия ден тръгнах още по-надъхан към целта – туристическа спалня Витиня. Тъкмо минах осмия километър и в далечината зърнах две кучета. Приготвих лютивия спрей, с изтъркани етикети от миналата година, и взех в ръка кучешките бисквити, за които бях чел, че е добре да нося. Кучетата тръгнаха към мен радостно и им хвърлих по някоя бисквита, защото изглеждаха и гладни и жадни. По-възрастното куче, кафяво, с дълга козина поизлапа повечето храна, докато малкото, бяло кутре се въртеше около краката ми.
Продължих след тази мила среща, все пак път ме чака и не искам да замръквам, пък и слънцето се вдига. Кучетата тръгнаха след мен и се отбихме на чешма „Мечулица“, бях тръгнал с едно меко шише от 600мл, като част от манията ми за редуциране на теглото на багажа. Освежихме се и няколко километра по-късно, възрастното куче се шмугна в храсталаците и не го видяхме повече.
Малкият бял спътник продължаваше да крачи след мен и се криеше в сянката, която хвърлях назад. Наближихме крайната цел и, видимо уморени, спряхме на крайпътната чешма с беседка. Докато отмаряхме, дойде група възрастни туристи и, гледайки лежащото от умора куче, се заговорихме. Нарамих раницата и направих няколко крачки, кучето продължи да лежи, а туристите ми рекоха:
„Да видим сега дали ще тръгне с тебе или ще избере по-бавната група“ и се засмяха. Взех да се отдалечавам, обръщам се – няма го. Казах си, че все пак имах компания за този тежък ден и ми беше приятно, но не се бях обвързал емоционално още с това бяло кутре.
Стигнах до спалнята, където Иво вече ме чакаше с още нови приятели. Малко по-късно групата туристи от чешмата пристигна, заедно с моя четирикрак спътник през деня. Седнахме да вечеряме, а аз се замислих за име на кучето – кръстих го Били заради белия цвят на козината му. Той спеше под масата, докато си разказвахме за плановете с новите познати.
Следваше лек ден, преход до хижа „Кашана“ и решихме да изчакаме пържените филийки на Краси (домакина) и всеки си тръгна с неговото темпо към следващата цел. Били беше вече жизнен и очакваше следващото приключение, макар и да не знаеше къде отива и кога ще стигне. Преди мен тръгнаха туристите, с които предишния ден се
срещнахме, но той стоеше в краката ми и не трепна. Станах, сложих раницата и си взех довиждане с Краси, Били като по команда стана и тръгна до мен. Зарадвах се, че ще имам още един ден компанията на моя малък спътник.
Стигнахме до разклон и един заслон с надпис „В ляво през копривите“. Били ускори напред и се изгуби в гората. Тогава усетих, че съм се привързал към него и ми стана мъчно, че може и да не го видя пак и е поел по своят си път. Взех да викам и след няколко минути видях колоездач в края на един баир да бута колелото – Иво. Питах го дали е видял Били и той ми каза, че му се е порадвал и е продължил напред. Пак
започнах да викам и малко след това застигнахме Нико.
С Нико се запознахме вечерта на Витиня и той беше тръгнал да преминава сам през
Е3, а до него вървеше Били. Зарадвах се и така тримата бъдещи другари и кучето Били стигнахме до паметника на загиналите руски войници под връх Баба. Там обядвахме и Иво тръгна с колелото напред към Кашана, а ние с Нико и Били закрачихме по коларския път, осеян с едри камъни, под парещите лъчи на слънцето.
Стигнахме в ранния следобед до хижата и мама Данче ни посреща топло. Кучетата на съседа й обаче, доста остро реагираха на Били. Затова му направихме повод от сезал, който завързахме към чешмата в двора, да не вземе да тръгне към другите кучета, докато сме в стола. След сладка раздумка, вечеря и още едно запознанство със Саймън, австралийски пътешественик, тръгнал от Германия за Китай с колело, си легнахме.
На следващия ден ни чакаше вторият най-тежък ден по маршрута след алпийския траверс, а именно – преходът до хижа Козя стена. Характерното тук е, че тръгвайки от х. Кашана, има 2 чешми и се върви 45+ километра по билото без сянка, с положителна денивелация около 2400м. Успяхме да стигнем с цената на много сили до крайната цел.
На следващия ден се очертаваше лек преход до хижа „Добрила“, но отново парещото слънце ни принуди да спрем на хижа „Дерменка“, понеже Били получи топлинен удар и го носих последните 2км на ръце. Казахме си „За добро е!“, ще починем повече и сутринта ще тръгнем рано, за най-тежкото изпитание – преминаването през върховете Амбарица, Купена, Кръстците и Ботев, оттам към хижа Мазалат.
Рано сутринта, след бурната нощ, осеяна с гръмотевици, но за щастие суха откъм дъжд, оставих чанта с боровинки в столовата, купени от един берач на Беклемето. Написах и послание с благодарност към хижаря, за приютяването на Били в склада с дърва зад хижата и тръгнахме за закуската към хижа Добрила. Аз и Нико напълнихме съдовете с вода и заизкачвахме връх Амбарица, като след нас вървеше Били. В подножието на връх „Купена“ застигнахме колоездача Иво, едно момче, което беше закачило портрет на Левски за раницата си и още трима туристи.
Наложи се да пъхна Били отпред в якето си, за да мога да се издърпам по стоманените въжета към върха. Качихме се първи, свалих раницата, сложих вода на Били и след няколко минути се събрахме цялата колоритна група за обща снимка.
Отново всеки тръгна по своя си график и след няколко часа с Нико и Били се озовахме в подножието на връх Жълтец. От миналото лято си спомних, че тръгнахме да го заобикаляме, но ми се стори безкрайно ходене до заслон Ботев. Погледнах Нико и му
споделих спомена си с подозрението, че право нагоре ми се струва по- кратко, но и по- трудно. Час по-рано Били отново беше приключил със силите си. Наложи се Нико да го пъхне в раницата ми и това, плюс свършването на водата ни, щеше да утежни много който и вариант да бяхме избрали. Нико предложи да тръгнем право нагоре и аз се съгласих, макар да усещах парещите ми рамене от тежестта на Били в раницата
отзад.
С много усилия стигнахме до заслона, където Нико взе по една кока кола и продължихме към връх Ботев. Там ни посрещна Дилян Янков, мой приятел, който предложи да съчетае еднодневен преход и да се видим, като донесе и някои необходими неща за Били. След топлата среща тръгнахме надолу към хижа „Тъжа“, а от там целта за деня – хижа „Мазалат“. За жалост с Нико трябваше да се разделим на разклона за слизането към Тъжа, понеже Били отново взе да изостава от нас. Вечерта
му дадох хапче за вътрешни паразити, а хижарят Съби го настани в една от
кучешките къщички до хижата.
На сутринта отново бяхме свежи и готови да настигнем Нико и Иво с колелото и да се съберем на хижа „Бузлуджа“ (стара). Малко след хижа „Узана“ отново се появиха симптоми на топлинен удар у Били и се наложи да го нося в раницата си до прохода
Шипка. Спряхме за почивка там, но нямаше изгледи да успеем да изминем останалите ни 8 километра за деня и реших, на следващият ден родителите ми да дойдат и да вземат Били, за да не му причинявам повече изтощение. Забелязах, че лапите му се бяха протрили, сутринта имаше паразити след изхождането му по нужда и така решението беше взето.
На обяд се сбогувах с него пред хижа „Бузлуджа“, смених раницата с по-лека и тръгнах да догоня Нико. След като стигнах „Хаинбоаз“ и отседнах в хижа „Предела“ си дадох сметка колко ми липсва Били за последните 34км ходене без него. Вечерта взех трудното решение да се откажа от целта си, която гонех последните четири години и да я изпълня заедно с новия си приятел – кучето Били. Обадих се да дойдат да ме
заберат на следващият ден и така приключи и вторият опит по Ком-Емине.
Година по-късно отново тръгнах от връх Ком, с нов план и с повече опит от преди. Идеята ми беше да стигна бързо, ходейки само по светло до прохода „Хаинбоаз“ . Там да забера Били , да взема раница с палатка и да завършим заедно приключението, което започнахме. Речено – сторено, и за 12 дни и 12 часа бяхме на нос Емине, постигнал целта си, отнемайки ми 5 години, но преоткривайки себе си, намирайки нови приятели и спътник в живота – кучето Били.
Дойде ред да завърша с една мечта на Щастливеца – Алеко Константинов, който е казал „Ако не успея да изпълня големия си план- блян за околосветско пътешествие, тогава ще се задоволя с едно пътуване по билото на нашата дивна Стара планина, на
величествения Балкан, от единия до другия й край. И вярвам, че това ще бъде твърде забавно и полезно скитане, тъй като ние познаваме собствената си страна не по-добре от азиатските и африканските пустини, защото живеем в родината си като равнодушни чужденци.“
Това приключение ме мотивира да заснемам и споделям моите пътувания в канал, с над 900 абоната, което ме задължава да подобрявам техниката и уменията си за отразяване на плановете ми с тези настоящи и бъдещи любители на планината!
Виж всички Лични истории!
Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:
